Показване на публикациите с етикет Хр.Смирненски. Покажи всички публикации

Като цяло в поезията на Смирненски, открито се налагат обликът на реалната действителност, безпощадният лик на социалната неправда и драмата на страдалческата участ. Централни герои в неговото творчество са социално заробените и духовно обезличени, но същевременно възраждащи се хора.
Многолика е галерията на героите от “Децата на града”. Едни от първите стихотворения в цикъла са “Вълкът” и “Работникът”, които се намират в непрекъснато антитезисно противопоставяне, чрез което авторът постига своето внушение.
Основните им герои са разкрити в прагов времеви момент – свършека на нощта и зазоряването. Ситуирането на “старии вълк” в нощта и “замъглените очи” символизират идеята за нравствена разруха и историческа обреченост на Стария свят
Нощта повдига бавно траурния креп,
поръсен с утринни сълзи
и в синята мъгла пълзи
поток от труженици, поели път за хлеб.
Старият вълк представлява алегоричен образ на банкера – капиталист. Моралната му разруха внушава, че той също е жертва на жестокия свят, защото душата му е похитена от жълтия метал. Неговото изстинало сърце: “банкерската душа звучи/ с единствената своя струна от злато.” – го превръща в пълно подобие на своя “каменен” родител – града.
В стихотворението поетът използва антитезата за двата свята, чрез която още повече засилва чувството за безнадеждност както на читателя, така и на “поток от труженици, поели път за хлеб”.
В цялото творчество на Христо Смирненски основна роля играят изразните средства. Чрез всички тези метафори (“Нощта повдига бавно траурния креп…”, “с въздишките на шумний град, /които бликат и трептят/ по устните на сивия работен ден”, “банкерската душа звучи/ с единствената своя струна от злато.”, “гърми стохилядния град”) авторът подчертава тягостната и мрачна обстановка в града, предизвикана от ужасните условия за живот на бедните. Идейната им роля се състои в очертаване границата между “старий вълк”, който е щедър само към едни, и “поток от труженици”.
Посредством единственото сравнение в това произведение (“сякаш плътно напоен”), поетът добавя последния щрих на тягостния фон, на които се отличава “банкерската душа”.
Докато в началото основната цветова гама в стихотворението е мрачна: “и в синята мъгла пълзи”; “по устните на сивия работен ден”, то в края тя изсветлява: “и цял в лъчи облян”. Чрез това авторът се стреми да ни покаже, че за бедните хора всеки един нов ден крие нова надежда.

Човешкото страдание е основен мотив в една от най-популярните творби на Х.Смирненски – цикълът „Зимни Вечери”. Съдбите на лирическите персонажи са пряко зависими от последиците и от живота в големия град. Творбата е наситена с много болка и съчувствие, състрадание и зов за човешката милост
В цикълът З.В. ясно се открояват картините на живота в крайните градски квартали – един свят, сравним само с ада. В тези предградия властват отчаянието, мъката, бедността и мизерията. Изгубени са радостните емоции в живота. Страданието е всеобщо.
Още в началото на творбата С. сравнява града с „черна гробница”, цялата обгърната от сива мъгла. Епитетите „пуст и мрачен” се наслагват в/у определението „черна гробница” и безотказно внушават невъзможността да се забележи някаква следа от жизненост в това пространство. Всичко тук е замръзнало и статично. Глъхнещите сгради с „жълти стъклени очи”, оскрежените дървета и жици създават не само впечатление за призрачност и изоставеност, но и за един скован и безсмислен свят, в който човекът е излишен и ненужен.Драматизмът на ситуацията в бедното предградие е последица от социалната принадлежност на човека, лишен от естественото право на труд и възможност за препитание. Определението „безхлебен” е израз на печалния резултат от несполуката в живота на бащата. Безпомощен и отчаян от повтарящото се всекидневие, той достига до мисълта, че животът му е „непотребен”. Пренесена в семейството, тази социална безперспективност се превръща в чов. трагедия, чиито жертви са децата и майката. В този дом липсват уютът и топлината, а градът не само , че не дава закрила на социално онеправданите, но ги и лишава от опора и смисъл в живота.
Дори тогава, когато се трудят, хората от соц. низини не живеят щастливо. Дори метафората „златни сълзи” не носи послание за нещо възвишено и красиво, а по-скоро насочва смислово към тъжната участ на хората на черния труд.
Животът на хората в тази част на големия град задушава всеки техен порив и устрем, унищожава всяка обзела ги надежда и възможност за спасение. Присъствието на мъглата е неизменно и неотлъчно. Всепоглъщащата мъгла е еднозначна с живота, отреден за соц.слабите хора, за онези, които са притиснати от жестокостта на света, част от който са и самите те. Към тях лир. Аз се обръща с дълбоко съпричастие и с непринудена чов. близост : „Братя мои, бедни мои братя – пленници на орис вечна, зла....”. всичко се поглъща от хаоса, от скръбта и от смразяващия студ сякаш единствената възможна светлина е тази на свещите, запалени край ковчега на младото момиче. Смъртта е властна господарка над безпомощните с/у нея обитатели на бедните хижи. Безчовечната мизерия белязва жертвите със знака на смъртта. Молитвата със словата, отправена към Бога е осъдена на безответност, защото всичко в този обречен свят бавно, но неумолимо тлее и се претопява в небитието – така, както изчезват ледените цветя докоснати от целувката на „свещите бледни”.
Мъглата и бедността шестват в поемата като две родни сестри: едната – видима, а другата – невидима, но затова пък – убиваща безотказно. Не случайно мъглата се появява многократно и винаги нейната дреха е в различен оттенък: „сива”, „гъста”, „бледосиня”, „непрогледна”, „жълтопепелява”. Плътната й завеса трудно може да бъде „продрана” и макар никога да не успява да скрие от погледа на развълнувания и страдащ лир.герой картините на страданието и нещастието, тя оставя неизличимия си отпечатък в/у всичко и в/у всеки в призрачния нощен град. Дали това ще бъде слепия старец, който се връща от просия с натоварено до него дете, дали ще са други нещастни жертви – двете деца без детство, които треперят , опрели гръб до стълба с уличния фенер – няма значение. Техните силуети бродят, мяркат се и се стопяват в морето от мъгла, вихреща се в своето „зловещо пространство” . Чистите детски мечти и надежди за мъничко радост и за по-добро бъдеще се стопяват в уличната кал, подобно на снежинките, които падат в черната локва.
Движението в пространството на града е осмислено като демонстрация на протест с/у неговите соц.язви и антихуманна същност, съотнесена към съдбите на социалнонеоправданите. Неслучайно и в края на поемата се повтаря мотивът за „вечната бедност и грижа” , които „гледат през тъмните стъкла”. Социалното зло е вездесъщо за хората от „смълчаните хижи”, където „злорадствени песни/ напяват незнайни беди”.
Цикълът „з.в.” на х.с. лирически изповядва тъгата и съчувствието към страданието и човешката несрета на своите герои „пленници на орис вечна,зла”. Мизерията, която ги убива и страданието , което ги измъчва от люлката до гроба, което вгорчава и съкращава техните дни, им носи не само физическо унищожение , но и насилие над личностното начало у тях.

Цикълът „Зимни вечери” на Христо Смирненски разкрива страданието на хо¬рата в покрайнините на големия град. В те¬зи предградия властват отчаянието, мъка¬та, бедността и мизерията. Изгубени са ра¬достните емоции в живота. Стра¬данието е всеобщо.Още в началото на творбата Смирненски сравнява града с „чер¬на гробница”, цялата обгърната от сива мъгла. Художественият образ „ черна гробница” разкрива тъжната картина на бедността и мизерията, създава пространствена среда, из¬пълнена с болка. Животът не функ¬ционира в своята цялост и жизне¬на пълнота. Хората наподобяват си¬ви сенки, които изчезват в мъглата. Внушено е усещане за безпътица, символно изразено чрез образа на „сивата”„скръбна” мъгла. Тя е нав¬сякъде. Сякаш някакво проклятие тегне над покрайнините на града. Всичко е зловещо, мрачно, тъжно. Само „младата луна” все още све¬ти в черното небе като последен лъч надежда, но нейният път е „незна¬ен". Тази надежда е съвсем малка и слаба, едва забелязваща се. Но все пак съществува!
Смирненски е описал човешко¬то страдание в пет картини. Те да¬ват пълна представа за живота и човешкото страдание.
Първата картина е израз на се¬мейна тъга и нещастие. Бащата, за¬върнал се отново „ безхлебен” и „пи¬ян”, търси причината за своя неуспех. Жи¬тейските обстоятелства пораждат неговата вина. В студената зимна вечер се чуват са¬мо „пияни” хрипливи слова, които грубо гърмят в тишината с болката, събрана в тях. Страданието е толкова голямо, че майката „проридава едва”. Една картина на безкрай¬на печал е нарисувал Смирненски пред читателя.
Сякаш в отговор на плача на майката и децата се чува звънът от работата на цига¬ните ковачи. Това е втората поетична картина в творбата. Дори през нощта хората работят и стоманата съска в алени пламъци. Човек ги приема по-скоро като даденост. Съдбата им е неизменна и вина¬ги ще е скръбна. Присъствието на тези „чер¬ни ковачи” в художественото пространст¬во на зимната вечер е конкретен повод за нова тъга. Те се опитват да оцелеят в този свят на страдание и отчаяние.
Третата картина е изпълнена със символния образ на мъглата „жълтопепелява” и „зловеща”. Тя е обгърнала всичко, направила го е еднакво и сиво. Човешките съдби са еднотипни, а хората-обезличени. Сивото е цветът на апатията, еднообразие¬то. Из мъглата се мяркат някакви „незнайни силуети”. Страничният наблюдател не ус¬пява да различи точно определен човек. Са¬мо за един момент, в един кратък миг от общото пространство на сивота и безна¬деждност се отделят слепият старец и на¬товареното дете, приели съдбата си, няма¬щи сили да й се противопоставят. И те се „разтварят" бавно сред сивите сенки на мрака и „зимната” студена болка. Те зави¬наги ще останат там.
Четвъртата картина „разказва” за изгубе¬ното бъдеще. В бедна стая е поставен ковчег, а в него - девойка. Градът е взел още една жертва. Край ковчега стара жена оплаква не само младото момиче, тя ридае и за себе си. Защото това е нейното погубено бъдеще, нейните надежди. А сега всичко е безсмислено. Бъдеще не съществува. Надеждите са ограбени.
Последната картина на страданието ри¬сува съдбата на две бедни деца - братчета на Гаврош. Те, спрели за миг отдих до едва мъждукащия фенер, сякаш търсят закрила и утеха от малкото светли¬на, която той им дава. В техните очи има само страдание. За целия си кратък живот те не са видели нищо друго, освен мъка.
Темата за човешкото съпричастие в „Зимни вечери” на Христо Смирненски е въведена и лиричес¬ки изразена чрез интимното обръ¬щение: „Братя мои, бедни мои братя”, с което лирическият герой показва, че и той има същата „нерада” съдба, не е само страничен наблюдател. Тези думи сякаш ид¬ват направо от сърцето му - чисти и искрени. Те са самата истина. Въпреки огромното страдание, хо¬рата не са изгубили съчувствието си един към друг. Това е лъчът на¬дежда в техния живот. Малък, раз¬бира се, но забележим.
Темата за страданието се слива с темата за съпричастието. Те оп¬ределят тъжното настроение при очертаване картината на мизерия, глад, мъка и отчаяние. Надеждата е плаха. Това прави творбата още по-тъжна. Смирненски споделя болката на човешките души. Приобщава се към своите братя по съдба: „пленници на орис вечна, зла”. Последните четири стиха:
А бликат сне¬жинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал,
символизират жертвите на големия град. Човешките мечти бавно „умират”. Мислите за бъде¬щето отначало са „бели и чисти”. Хората се сблъскват със страданието и мечтите сякаш „стават на кал”. Отчаянието обхваща всички, Мъглата „жълтопепелява” притис¬ка душите. Хората губят бъдещето си.
Цикълът „Зимни вечери” на Христо Смирненски лирически изповядва тъгата и съчувствието към страданието и човеш¬ката несрета на своите герои, „пленници на орис вечна, зла”.

Когато през 1923 г. Смирненски пише „Как ще си умра млад и зелен“ и не изневерява на самоироничните си нагласи, той създава и своята предсмъртна поетическа изповед - „Зимни вечери“. Не е случайно, че и Смирненски, подобно на всички български поети, загинали млади, убити или самоубили се, усеща приближаващия полъх на отвъдното. Точно през тези години зачестяват и срещите му с Дявола - „На гости у Дявола“, „Приказка за стълбата“. Но докато тези творби носят печата на ироничното (или самоироничното) и дори на сатиричното, то чрез „Зимни вечери“ авторът окончателно скъсва със смеха и иронията, изоставя революционната агресия и я замества с предсмъртни просветления и горестни призиви бълнувания.
Неразпознаваемо е в „Зимни вечери“ „слънчевото дете“ на българската поезия. Чрез този цикъл Смирненски създава друг тип лирически персонаж - блуждаещ, отчаян, безтелесен. Представена е болезнената раздяла с жаждата за живот, с екзалтираните пориви на младостта - да руши света и да създава нов. Чрез „Зимни вечери“ се осъществяват прелом в чувствата, преход от младежки оптимизъм към безсилие и отчаяние. И ако в първите стихотворения на Смирненски се говори метафорично за утро („утрото на светла ера“, където според Н. Георгиев - въпреки че никъде в стихотворението не е споменато времето на деня, тази метафора създава усещането за утро, семантично свързващо се с промяна на епохите, с изтръгването от мрака, със светло усещане на наближаващата пролет), то в „Зимни вечери“ господстват вледеняващата зима, вечерта и нощта, които асоциативно се свързват с полъха на смъртта.Точно тя, обсе*ила мислите на автора, намира своята поетическа проекция чрез различни топоси - гробница, сгради призраци, описани още във въвеждащата картина. Тук не градът е гробница, а по-скоро гробницата е град, в който сградите гледат „зловещо“, тополата е призрак, а снегът „хрупка с вопъл зъл и глух“.
Градът е своеобразна пирамида гробница, където заедно с мумифицираните мъртви са пренесени предмети и белези на заобикалящата ни действителност в земния живот. За лирическия субект на Смирненски тези белези са типично урбанистични, те го преследват дори в отвъдното. Героят, макар и безтелесен, търси, но не намира покой.
Пространствената разделеност на света вътре и вън е пряко назована - вътре са всички неземни и „задгробни“ същества, „мъгляви силуети“, а външният свят постепенно се обезлюдява. В съзнанието на лирическия субект непрекъснато се редуват картини, които са рефлексия на авторовата съдба и на приближаващата смърт. Погре*алната картина се изгражда чрез наслагване на метафорични образи като „неземни цветя“, сълзи, свещи. Цветовото и звуковото онагледяване се постигат чрез представяне нюансите на жълто и синьо-сиво, както и чрез „звънването“ на „песни на скрита тъга“. Все пак лирическият Аз не е изолиран, той има правото да излиза от затвореното пространство на града гробница, в която се намира, като това действие е повторяемо:
Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
Полунощ ли е пак?
Вечерта се е превърнала в нощ, а часовникът отбелязва полунощ - часът на задгробните същества. Лирическият герой излиза навън и там вижда отново смърт - „в ковчега моминско лице“; деца, преждевременно загубили детското у себе си.
Цикълът „Зимни вечери“ е съвършено различно и самостоятелно явление в творчеството на Хр. Смирненски. Ако за Яворов „Нощ“ е стихотворение на поетическия прелом, който пренасочва визията за света „отвън“ „навътре“, то при Смирненски промяната на лирическите нагласи се осъществява чрез „Зимни вечери“. Ключов момент и за двете произведения е усещането за дебнеща трагедия, за безсилие срещу безвъзвратното. И ако лирическия герой от „Нощ“ навън го дебнат „хаос и тревога“, то за Аза от „Зимни вечери“ светът е „хаос намръщен“. Картините, които разкриват двете произведения, са сходни:
... оголени стени; неясно по стените голи;
прозорец мъглив; мътни стъкла;
С мъгли страхотни-задушливи; ледно тегне и души мъглата;
зловеща песен; злорадствени песни;
- а зловещо
ехтят отчаяни въздишки
и гладни плачове, и диви
подземни писъци; - разкъсващ, зловещ -
през стъклата процежда се
плач на жена;
едвам се мярна зрак - звездица
и пак зад облаци изчезна; и трепнат, угаснат и блеснат
над затвора двете звезди;
Скреж нашарил прозорци. В стъклата с десница незрима
под ледения дъх на нощта
чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.
„Нощ” - П. К. Яворов „Зимни вечери“- Хр. Смирненски
Както при Яворов нощта и денят са противопоставени като две несъединими противоположности, като две различни начала на света и живота, така при Смирненски утрото се стопява пред поглъщащата сила на вечерта. И ако при Яворов мракът на нощта е предчувствие за слепота, то при Смирненски вечерта е предчувствие за края на един „млад и зелен живот“. Пулсациите на съня кошмар, внезапните пробуждания и новите потъвания в света на бълнуването стоят в центъра на двете творби:
Не искам още да умра!
Тъй рано,
тъй млад - о, нека поживея
за тебе, майко, за родина
и зарад нея... и за нея
в дълбока жал, макар безплодно,
живот останал да премина... Братя мои, бедни мои братя -
пленници на орис вечна, зла -
ледно тегне и души мъглата -
на живота сивата мъгла.
„Нощ“ - П. К. Яворов „Зимни вечери“ - Хр. Смирненски
Независимо от всички социални и екзистенциални катаклизми и душевни терзания чувството за дълг у лирическите герои на Яворов и Смирненски остава. В среднощните бълнувания в Яворовата „Нощ“ не се променят майката, родината и любимата: те са адресатът на Аза; братята у Смирненски са бедни пленници, като именно чувството за дълг обяснява присъствието на образи със социални измерения.
Цикълът „Зимни вечери“ не може насилствено да се „приземява“ - това не е градът от урбанистичната лирика на Смирненски. Това е градът призрак, градът гробница, градът сън - отвъден град, обитаван от сенки и силуети. Лирическият Аз като в кошмар броди из неземни и земни топоси, наднича през мъгливи прозорци. Това е градът затворено пространство, в който липсват признаците на богатство и разкош, толкова характерни за стихотворенията на Смирненски до този момент. Лирическият субект не е загубен, не се нуждае от помощ, той разглежда този град и света отвън с ясната мисъл, че принадлежи на него, а всичко останало е хаос и тревога, цялата му движеща енергия се стопява както снежинките в калта. Животът е преходен, а човекът изчезва подобно на „неземни сребристи цветя“ от скреж, които се стопяват при допира на пламъка.
Далеч преди да е настъпил последният му час, Смирненски чрез „Зимни вечери“ погребва себе си и света, представяйки този град на „мъртви души“, към който принадлежи самият той; където дори за децата детското е безвъзвратно загубено под тежестта на битието.

Лирически пластична е тъгата на Смирненски в цикъла „Зимни вечери”. Болката е овладяна в притихналото мълчание на скръбта, обгърнала художествените сетива на поета. Приглушената светлина на отиващия си зимен привечерен сумрак допълва емоционалната гама на настроението. Лиричната импресия очертава предметните детайли на идваща тъга. Тя носи тъжния спомен за отминала надежда, за угаснала светлина. В пространството на минорна самота отеква замиращият тъжен шепот на душата. Той е изпълнен с неуют и с дълбоко почувстван дис-комфорт. Мракът настъпва, мислите потъват в дълбоката тишина на поетичния размисъл. Сякаш безмълвни са отронените слова на поета. Те звучат като потиснат елегичен стон, чут само от самотно откроените предметни детайли в припадащия мрак на зимната вечер. Сякаш не поетът, а реалните от действителността изповядват тъжните размисли на душата:
Като черна гробница и тая Вечер/пуст и мрачен е градът;/тъпо стъпките отекват надалече/и в тъмата се топят.
Художественото пространство на града, характерно за поезията на Смирненски, носи елементите на символно изразен трагизъм: „като черна гробница”. Елегичната импресия от преживяното напомня за реалните чувства и настроения в заглъхващия далечен спомен за случилото се. Той чезне, топи се в мрака. Споменът е одухотворен. В него отекват „стъпките” на хиляди човешки съдби. Ритъмът на живота е жив, макар и отзвучал като далечно ехо в художественото пространство на лирично прискър-бие, обгърнало с неизповедима безмълвна тъга душата на поета. Всеки стон и ропот глъхне. Всеки спомен замира.
Смирненски озвучава пустотата и безмълвието. Те започват да „говорят” в предметните реалии, взети от действителността. Тъгата е студената прегръдка на света за обезнадеждената душа.
Болката става безплътна. Неин художествен израз са единствено символните образи, пронизани от невидима, струяща отвсякъде поетична скръб. Именно лиричната импресия, изтъкана от неуловима болка и символно изразена скръб, е художествено поле за безмълвна изповед тревогата на поета.
Всичко е неясно, недоизказано, смълчано. Времето и пространството се сливат. Реалните очертания на човека и света изчезват. Остава само настроението, изразено чрез лиричния мотив на поетичната фраза. Елегичните внушения са ненатрапчиви, безнадеждността - „акварелно” изразена:
Вървя край смълчаните хижи,/В море непрогледна мъгла,/и вечната бедност и грижа/ме гледат през мътни стъкла.
Срещата между поет и действителност е чрез лиричното настроение. То носи само филтрирания отзвук от реално изпитана сетивна болка, потънала в необятния свят на човешката душа, социално унизена и онеправдана. Одухотворените реалии от действителността говорят за стаената дълбоко в духа социална тъга. Тя е незрима, само усетена и почувствана. В пространството на ограбена човешка душевност е изписана картината на тъгата, на неизказаната болка и на социалното отчаяние.
Във всеки странен щрих, изписан върху емоционалното платно на социалната безнадеждност, Смирненски разчита отделна човешка съдба, трагично смълчана в безмълвието на лиричната болка. Поетичният декор е тъжен и безутешен. Груб е досегът с действителността. Художественото пространство е загатнато чрез предметни детайли, говорещи за отчужденост и безразличие. Те изразяват най-точно неуюта в човешката душа.
В пространството на словото стои лиричната недоизказаност. Настроението със своето прискър-бие говори много повече от изречените слова. Те се оказват ненужни. Не могат да изразят цялата мъка и безкрая на болката.
В поезията на Смирненски фрагментът изразява цялото. Внушава се обща представа за видяното и чутото. Картината на социалната мъка се изпълва с универсални стойности. Те обобщават човешката социално безрадостна съдба.
Човешката участ е толкова трагично безнадеждна, че индивидуалното, особеното в неговата социална съдба губи значение. Тя се слива с общото море от болка, символно изразено чрез образа на „сивата мъгла”, обгърнала всичко - хора, човешки съдби и градски пейзаж.
От безкрайния неизплакан поток на човешката скръб се ражда песента на тъгата.
Но независимо от изплаканата тъга, дълбоко заровен в душата остава пламъкът на забравена ви-талност, на потисната жизненост и любов към обикновените радости в живота. Тези нови пориви, надмогнали скръбта, са изразени чрез огнения отблясък на пламналите гриви на ковашкото огнище. Тъмният силует на хората, ковачи на своята съдба, се откроява контрастно със своята мажорност като внушение и сила на изживяванията на фона на приглушената тъга и лирична недоизказаност.
Смирненски напомня за скритата огнена лава на потиснатия социален протест. Сред море от тъга върви поетът, съчувства на своите безхлебни братя. Споделя тяхната несрета съдба, като не забравя вика на тълпите и люлеещото се огнено море от раз-бунтувани, социално гневни хора.
Реалността художествено присъства със своето сурово и твърде неприветливо лице, независимо от лирическия филтър на чувства и настроения в цикъла „Зимни вечери” на Христо Смирненски.

Христо Смирненски навлезе в нашата литература и остави трайна диря в нея с голямата човешка болка от социалната трагедия на онеправданите трудови хора. С дълбоко проникновение и изключителна поетична сила Смирненски разкрива трагичната участ на своите герои в тяхната вълнуваща човешка драма. С ръката на талантлив художник той рисува жалкото съществуване на работниците от крайните квартали на големия град. Особено пластични и затрогващи са тези картини в цикъла “Зимни вечери”. Още с първите си думи поетът осъжда капиталестическия град:
“Като черна гробница и тая вечер –
пуст е мрачен е градът.”
Реалистичното сравнение красноречиво говори за жалкото съществуване на трудовите хора във вечен глад и мизерия.
Изумителни по своето богатство и идейно съдържание са образите и детайлите, които разкриват вечната драма на социалнооправданите маси:
“Вървя край смълчаните хижи
в море непрогледна мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла”
От тези стихове звучи печална музика, защото в този груб и жесток свят на неправди няма място за радост и светлина в бедните работнически бордеи.
Трагично е ежедневието в мизерните хижи, където се ширят на воля гладът, мизерията и болестите:
“Завърнал се в къщи – безхлебен,
пиян пак, - бащата ругай:
и своя живот непотребен,
и своята мъка безкрай.”
Работникът напразно се е мъчил цял ден да намери работа, за да препечели поне за залък хляб. Отчаян, той се напива от мъка и в ругатни удавя чувството си за непотребност в живота и болката при вида на гладуващите си деца. Само с епитета “безхлебен” поетът разкрива цялата социална трагедия на безработните, а те не са одинични случаи.
Не могат да бъдат отминати страшните силуети на слепия старик и придружаващото го бездомно дете, натоварено с жалките подаяния на хората. Подобно на призраци те са появяват и изчезват в мрака на жестокия живот, от никого незабелязани, на никого ненужни. След като е изцедила докрай жизнените сили на човека и го е превърнала в развалина, буржоазната машина го е изхвърлила на произвола на съдбата без никакви средства за живот.
А след всичко това идва и смъртта, която е вечна гостенка в работническите квартали. Нейната поредна жертва е младо момиче, неизживяло още най-хубавите си години. Старческото лице в ковчега говори за преждевременното остаряване на работническите деца от постоянния глад и мизерия. Не по-добра е участта на децата, останали без дом и семейство, принудени сами да се грижат за себе си и за своето оцеляване:
“А спрели за миг до фенера,
чувалчета спели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.”
Вместо радост и детско щастие, в очите на бездомните сирачета се е загнездила скръбта и обидата. Тяхната съдба звучи в подтекста на финала на цикъла. Родени кристално чисти като прелитащите снежинки, затъвайки в локвата на живота, ще се превърнат на кал. Това е несретното бъдеще на децата от бедняшките квартали.
Още по-силно и покъртителна е картината на детското нещастие в разказа “Босоногите деца”. От малки децата от крайните квартали на големият град трябва да се грижат за своето съществуване. Впрегнати в натоварени с дърва колички, непосилно тежки за малките им тела, те бавно и с мъка пристъпват. Смирненски много точно определя жестоката им съдба:
“Малки роби, впрегнати в пряга на своята
беднота, деца, в чиито очи гори тихата
скръб на старци.”
А в същото време край тях профучават автомобилите на богатите, в които са седнали децата им – “доволници”. Затова погледите на бедните деца са изпълнени с изкряща омраза.
Страдайки заедно с тези невинни жертви на социалната неправда, Смирненски пламенно възкликва : “Два свята, единият е излишен!”. Това е неговата присъда над буржоазното обществено развитие.
Към този излишен и жесток свят отправя той своите риторични въпроси в стихотворението “Братчетата на Гаврош”. Витрините на големия град са отрупани с безброй жадувани и мечтани неща, които работническите деца и на сън не могат да имат. Отритнати от това несправедливо общество, в техните детски очи се чете единствено скръб, обида и неизразима мъка. Вместо детски смях, от устите им са отронват въздишки.
Пак към суровия живот отправя своите упреци юношата от едноименното стихотворение на Смирненски. Тука особено вълнуващо е обрисувана цялата действителност:
“И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи –
златолуспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.”
Тези стихове, наситени с богати художествени образи от метафори, сравнения и епитети, показват, че демонът на бържоазията се вълнува единствено от звъна на златото и за него е готов да мине през труповете на бедните и отрудени работници, превръщайки живота им в море от кървави сълзи.
Още по нерадостна е съдбата на девойката от бедняшкото семейство, чиито труд никой не търси. Вдъхновена от своята невинна чистота, тя отглежда и продава своите цветя в шумните локали, където богаташите са се отдали на вечен празник. Поетът съвсем недвусмислено подсказва нейната бъдеща трагедия:
“Върху стройното и тяло, върху младостта и цветна
като черна пинела се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл непринейна,
че цвятята се купуват, а и тя е чудесен цвет.”
Бъдещето на това прекрасно създание е нарадостно и жалко. Когато и отглеждането на цветя ще бъде непосилно за бедността и, за да не умре от глад тя ще бъде принудена да продава тялото си за къшей хляб. Тази нечовешка участ на проститутката е разкрита в стихотворението “Улична жена”. Откърмена в люлката на мизерията, тя е хвърлена в лапите на хищния неморален свят на капитала. Ден след ден, нощ след нощ, тя се превръща в истинска развалина пред угрозата да не умре от глад. Но когато старостта сложи своя отпечатък върху повяхналото и лице, истината е още по-жестока:
“Закичила гърди с увехнали циклони,
сама посърнал цвят,
завръщаш се дома пияна от измами,
за да беседваш с гостенина глад.”
Родена в мизерия, тя ще умре в нищета, забравена и отритната от обществото, което я е убило. И когато смъртта спре пред нейната отворена врата, с ужас ще намери едно съсипано, ограбено, оставено без душа същество.
След цялата тази болка и страдание, представени в социалната поезия на Христо Смирненски, естествено е да потърсим неговия гневен протест срещу това безмилостно общество на коварни нрави.
И наистина го намираме в творбата “Ний”, пронизана от болезнени констатации и заслужен гняв:

“Ний всички сме деца на майката земя,
но чужда е за нас кърмящата и гръд,...
...ний раснем в нищета, ний гаснем сред печал
и ръсим в своя друм сълзи и кървав пот –
ний, бледни смъртници – родени за живот.”
Поетът не може да се примири, че един и същи човешки същества могат да живеят толкова различно – на двата полюса на социалното развитие. Той не може да се съгласи с факта, че тези, които са творци на “земните блага”, ще издъхват от глад, болести и смърт, а онези, които стоят по върховете на социалната стълба, без да се трудят, живеят охолно, в уютни и богати домове, заети с единствената мисъл да трупат повече пари.
За първи път в това произведение лирическия герой открито се заканва: “Но иде ден на съд!. Над майката земя надвисва ураган...”
Той е убеден, че не е далеч денят, когато народните маси, които са един огромен “океан от огнени вълни”, ще кажат не на човешката експлоатация, на мъката, на глада и убийствената мизерия.