Великият възрожденски поет Христо Ботев живее и твори в един напълно патриархален свят. По времето на Българското възраждане мъжът е бил главната фигура в семейството и в обществото. Въпреки че жената като майка също е била на почит, нейният образ е далеч от този на мъжа като баща и покровител на децата си. Героят от стихотворението „На прощаване” живее точно в такъв свят. Свят, в който мъжът защитава, води война, пролива кръв и умира за своята родина.
Времето в „На прощаване” е Възраждането. Тогава било необичайно, затова рядко срещано жена да се присъедини в чета или да се бори за освобождение. Това е време на абсолютен патриархат. Мъжът е този, който води битката за освобождение и този, който трябва да пролее кръв и дори да даде живота си в името на свободата. Жената трябва да роди децата, да ги отгледа, а бащата – да ги възпита „силно да любят и мразят”. И макар наистина има жени, включили се в борбата за национално освобождение, те са единици. Почти като в днешно време. Днес в армията се записват предимно мъже, а жените отново са единици. Днес, въпреки че се предполага да живеем в равенство, жените не са напълно равни на мъжете. И днес за родината се бият мъжете, а не жените. Точно както по времето на Ботев.
Мъжкият свят в „На прощаване” предполага мъжественост, желание за борба, готовност да дадеш живота си в името на нещо свято – семейството. Мъжът от времето на Ботев трябва да бъде твърд, смел, силен. И все пак той обича. Има семейство не само защото обществото го задължава да продължи рода си, а защото сърцето му представлява нещо повече студен камък: „...дълбоко ще ми въздъхнат/ две сърца мили за мене –/ нейното, майко, и твойто!” Той е колкото войник, борец за свобода и революционер, токова и баща и съпруг. И като такъв той трябва да изпълнява патриархалните си задължения: да осигури къща за семейството си, да се погрижи винаги да са добре нахранени децата му. Той трябва да уважава по-старите от него и да се грижи за своите родители, а не да бъде „нехранимайка”. И докато „левове златни на чело”, „иглянки пушки на рамо”, „саби-змии на кръста” харакатеризират войнишкото в мъжа от патриархалното време, то „либе мило, хубаво”, „две сърца мили за мене”, „майко юнашка” показват другата му страна – сърцето му.
Стихотворението „На прощаване” е позиционирано в един изцяло мъжки свят. Свят, който се променя в следващите няколко десетилетия. По времето на Ботев всичко опира до това дали си мъж или жена. Ако си мъж, то на теб се пада задължението да изхранваш семейството си, да се бориш за свобода. Ако ли си жена, трябва да родиш повече деца, да ги отгледаш, да се грижиш за къщата. Така е било преди Ботев, така е било и малко след него. Но от тогава до днес неща са се променили заначително. В днешно време всички трябва да сме равностойни. Сега жените имат много повече права. Ето пак предимно жените отглеждат децата. Отново предимно жените се грижат за дома. При Ботев мъжът се грижи за благополучието на семейството си, децата му да са добре образовани. В днешно време е същото – всички бащи искат най-доброто за своите деца. И са готови на всичко, за да им го осигурят. На жената е позволено да работи където пожелае, но отново има частична дискриминация – не навсякъде е добре дошла. Важна характеристика на мъжа и мъжкия свят остават непроменени от времето на Ботев до сега – мъжът има и чувства. В „На прощаване” лирическият герой силно люби и майка си, и либето си, и братята си. Днес мъжкият свят също е не само сила и смелост, но и чувственост. Лирическият герой иска прошка от майка си, от либето си, за да покаже духовната си сила, обичта си към тях. Но обичта не е единствената проява на чувства от страна на мъжа от това време. Той не само люби, но и мрази. Мрази поробителите си – турците, тези, заради които трябва да се раздели с обичаното. Чрез тази чувственост на лирическия герой от „На прощаване”, Ботев прави тази характеристика основна и универсална за всички епохи,.
„На прощаване” ни показва един както суров, така и чувствен мъжки свят. Мъжът трябва да се бие, да пролива кръв, дори да се прости с живота си, но също така трябва да чувства – да обича и да мрази. Точно в такъв свят живее и авторът на стихотворението Ботев. Свят който се променя, но в същото време запазва основите си. Тези основи можем да открием в миналото, откриваме ги в настоящетото, ще ги откриваме и за в бъдеще.
Една приятна изненада очаква всеки, който разгърне страниците на
сборника “Антология на световната любовна лирика”, защото там, сред
най-добрите образци на този жанр, е Ботевото стихотворение “До моето
първо либе”. Тази дълбоко изстрадана мъжествена любовна изповед разкрива
човешките пориви и мечти за осмислен и пълноценно изживян живот, дори и
кратък. Драматичната душевна борба, родена от едно силно първично
чувство, се превръща в катарзис(духовно пречистване) за една силна
личност, която изживява любовта в двете й най- висши измерения – към
жената и към отечеството.
Проблемът дълг-любов е разрешен типично по ботевски: любовта трябва да
служи на дълга, любимата да бъде духовна опора за бунтовника. Водещ е
мотивът за раздялата, но не просто раздяла с девойката, а раздяла с
определен начин на човешко съществуване в социалното пространство, избор
на път, който води към себепознанието и себеосъществяването. Но твърде
опростено е тълкуването на творбата единствено като отричане на
лирическия герой от личното щастие в името на идеала за свобода на
родината. Стихотворението има много по-дълбок философски подтекст.
Либето е “емоционалната топлина, без която няма истинско завръщане,
страдащо очакване, което възмездява всички изпитания”.
Лирическият герой призовава във въображението си образа на любимата
девойка, защото чрез любовното чувство той е открил една друга истина за
живота, достигнал е до прозрението, че любовта не може да се осъществи
без свободата. Самата любов е осъзната като лична свобода. Чувствата,
които се борят в душата на лирическия човек са силни и благородни. Сякаш
чуваме мъжествените стихове на Петьофи:
Любов и свобода
аз искам на земята.
За любовта
живота си ще дам,
за свободата
ще дам и любовта.
Известно е, че поводът за написването на стихотворението е
интимно-биографичен, свързан с копнежа по роден дом и човешко щастие, в
една потискаща атмосфера на емигрантския живот в Румъния. Духовният
образ на лирическия герой се очертава в плана- на миналото и на
настоящето, разкрити чрез контраст между мисъл, идея и чувство.
Монологът-изповед е задъхан, изпъстрен с въпроси, възклицания,
обръщения, които изразяват драматизма на преживяването.
е съпроводено с душевна драма. Чувствата, които разтърсват вътрешния
мир на революционера се разкриват чрез възходяща градация. Движението им
е удивително динамично - “в тез гърди веч любов не грее, ..скръб дълбока
владее”.
Естествено възниква въпросът наистина ли любовта вече не е нужна на
лирическия човек, щом в сърцето му е родена омраза към нейните тежки
окови. Доминира другото лице на любовното чувство – страстната омраза,
която руши жертвената любов- спомен и блян по щастието. Желанието да
заличи миналото и спомените, съвсем не означава, че сърцето е
“изстинало” към девойката, “към първо либе”. Той е категоричен, че
ПРЕДИШНАТА любов СЕГА е ненужна, невъзможна. СЕГА не е достатъчна само
обич, а повече от всякога е необходимо разбиране, духовна съпричастност
към голямото, великото дело за народно освобождение. Така отношението на
героя към любимата се разкрива в два плана: традиционно-личен и
романтично-героичен. Конфликтът между тях е в резултат от
необикновените, надхвърлящи рамките на времето, идеали на поета.
На фона на драматичните преживявания, свързани с миналото, ярко
контрастира настоящето: “всичко е с рани покрито/ и сърце зло в злоба
обвито”. В обобщителното местоимение “всичко” е скрит дълбок трагизъм за
едно осъзнато болезнено душевно състояние. (“Злобата” е специфично
Ботево название на съществуването без любов).
Лирическият герой чува друг глас – силен, могъщ, неустоим. Той властно
зове юнака да изпълни свещения си дълг. Страданията на сиромасите
пораждат нови чувства на болка и гняв. Тежка е народната участ в
робското време: “брат брата продава”, “плаче сирота вдовица”, “теглят
без дом дечица”. Запявайки песента за сирота вдовица, либето ще се
обърне и към истината за себе си, ще се раздели със сладките илюзии на
думите “отровни”, ще прозре истинската си участ и обреченост. А гората,
майка закрилница за юнаците, пее хайдушки песни и наред с тях реди
“песни за нови теглила”. Въображението на поета одухотворява гората,
която винаги в народните представи съпреживява участта на българина.
Емоционалното състояние на героя преминава от гневен упрек, през
мъжествени слова до молитвено-нежни думи и отново повелителното “запей”
, изведено в позицията на анафора( повторение в началото на стиха). Ако
запее “на жалост” девойката сама ще се вгледа в бездната на човешкото
страдание и болка. Тонът става все по-драматичен, експресивен. Трепетно
очакване обзема “сърце ранено”. С последен повик бунтовникът се обръща
към любимата, подтиква я да вземе категоричното решение и тя: “Запей или
млъкни, махни се!”. За сетен път лирическият човек изразява нежността си
към любимата с интимните народнопесенни обръщения “изгоро”, “девойко”.
Могъщият порив към свободата дава простор на мисълта и тя лети към
картината на битката. Нещо величествено и недостижимо има в образа на
пробудената от робски сън земя, която “гърми и тътне”. Време и
пространство, реалност и фантазия се сливат в една гигантска природна
стихия – страшна, величествена и тържествена едновременно. Сърцето на
юнака “веч трепти – ще хвръкне”. За първи път в творбата се появява и
бъдеще време, което засилва емоционалното въздействие. Така характерното
за Ботевото творчество “смесване на глаголните времена” тук властва с
пълна сила. Минало, настояще и бъдеще се свързват с една прастара
митична символика, отглас от героическия епос. Величавият образ на
битката е представен чрез метафора, която синтезира богата звукова и
зрителна представа.
Там…там буря кърши клонове,
а сабя ги свива на венец;
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец …
На тази величествена гледка лирическият герой не може да устои. В духа
на народната песен се появява мотивът за смъртта-сватба, за героичната
саможертва. В Ботевата поезия смъртта на бореца за свобода е винаги
красива. Така се подчертава нейният патриотичен и исторически смисъл:
“смъртта й там мила усмивка, /а хладен гроб – сладка почивка!” Мотивът
за “милата усмивка” зазвучава в нов емоционален контекст – венчаването
за либето-смърт. Смъртта в битка е върховен израз на изпълнен дълг към
отечеството. В нейния опоетизиран образ е заложен мотивът за духовното
безсмъртие на героя. Четирикратното повторение на наречието “там”
внушава представата за един желан от лирическия герой свят. В този свят
личните пориви са приглушени от песента на гората. Песента има особена
роля в Ботевото творчество. Тя е гласът на истината, на страданието, на
борбата, на безсмъртието. Тъжна или героично-бунтовна, любовна или
съпроводена с “кървава напивка” песента е връзката между живота и
смъртта. Лирическият герой копнее за тази кървава наздравица, пред която
“немее” обикновената любовна страст.
Драмата на лирическия герой е колкото лична, толкова и национална, и
общочовешка. В мрачните векове на робството достойният човек е жертвал
най-съкровеното и светло човешко чувство – любовта пред олтара на
отечеството. “До моето първо либе” е психологически вглъбена лирическа
изповед с дълбок философски подтекст, защото поставя големите и вечни
проблеми за любовта и патриотичния дълг, за смисъла на човешкия живот,
за смъртта и безсмъртието.
Христо Ботев е един от големите поети на България. Той живее в изключително драматични години от историята на Родината. Но той не е наблюдател и летописец на събитията. Неговата дейна и кипяща от енергия натура го прави пряк участник в тях. Събитията намират блестящ израз в неговите пламенни стихове. Изключително вълнуваща изповед на поета е стихотворението “На прощаване в 1868 година“. То е написано в действителен момент на прощаване. През 1868 г. авторът се записва за доброволец в четата на дядо Жельо войвода и се готви да премине в България. Творбата на младия поет е изповед пред близките, неговото прощаване с тях и с живота.
Великият български владетел Омуртаг е казал: “Човек и добре да живее умира…“. Смъртта е неизбежен финал на всеки житейски път, но тя е и откъсване от познатия свят и преминаване в неизвестното. Различните религии се стремят да направят мисълта за нея по-лека: едни – с идеята за живот в отвъдното, други – с вярата в прераждането, трети – с безсмъртието на духа. Пред очите на лирическия герой в стихотворение “На прощаване в 1868 г.“ авторът вижда смъртта откъм борческата й страна. Когато животът е отдаден за свободата на Родината, бунтовникът смята своята смърт за героична и осъзната. Саможертвата ще остави следи не само в сърцата на близките му, но и в душите на целия народ. В това героят вижда своето безсмъртие.
Още в началото на стихотворението героят прави предположение “аз може млад да загина“. В тези думи няма самосъжаление, защото смъртта е осъзната. Свободолюбивият дух на бунтовника не може да допусне примирение с робството:
Та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище…
Вълненията от срещата с родната земя надделяват над мисълта за смъртта. Героят не се стреми към нея, но я приема: “пък…каквото сабя покаже“. Отделеното с многоточие мълчание е по-силно от каквито и да е думи. Бунтовникът знае, че никой не дава даром свобода. За нея трябва да се пролее кръв. Тя трябва да се извоюва.
Лирическият герой добре познава чувствата на близките си и каква скръб би предизвикала неговата смърт. Затова той поставя акцент върху героизма в смъртта:
и честта, майко, юнашка!
В този смисъл е и заветът на бунтовника към своите “братя невръстни“. Смъртта на един човек не е от значение. Важното е борбата да продължи. Това авторово послание е изразено подтекстово:
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
в земята, майко, черната!
Тук е описана мрачната картина на смъртта. Ботев цели да възбуди въображението на читателя. Епитетите “бяло“, “черни“, “черната“ имат символично значение. В християнската религия белият цвят означава чистота. Така авторът показва нравствената възвишеност и духовната красота на героя си. А за родолюбивия подвиг на героя говорят скалите – високите места и орляците. Тук поетът съпоставя героя си със смелите и горди птици, които се реят свободно в небето на България.
От друга страна черният цвят символизира страданието и нещастието. “Земята, майко, черната“ е символ на мъката на бунтовника по поробената му Родина. Земята ще е черна, докато бъде извоювана нейната свобода.
Идеята за безсмъртието на героя се разкрива и в сътворяването на песен за него:
Моята песен юнашка –
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта и пред дружина…
Песента не крие само безсмъртие за бунтовника. Тя ще предаде свободолюбивите му идеи на идните поколения.
Безсмъртието и признателността на народа се сливат във финалните строфи на стихотворението.
Но…стига ми тая награда
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода…
Тези стихове са събрали в себе си изключителна идейно-емоционална енергия. Право на нравствена присъда над личността на бунтовника има единствено народът. Мъдростта ще помогне на идните поколения да оценят подвига на героя.
Основните разсъждения на поета Христо Ботев в стихотворението “На прощаване в 1868г.” са размисли за безсмъртието в смъртта. Те оставят дълбока диря в съзнанието на читателя. Още по-дълбока е следата оставена от самия Ботев. От неговия достоен живот и героична смърт, които удивително приличат на тези на героя му.
Поезията на Христо Ботев е най-високият връх в развитието на българската възрожденска литература. И същевременно между Ботев и останалите ни възрожденски писатели стои цяла пропаст. С дълбочината на своите идейно-емоционални послания, на своите прозрения за настоящето и бъдещето Христо Ботев е изпреварил съвременниците си с цяла епоха.
В едно свое произведение Христо Ботев казва, че първо в Калофер се е научил да обича и да мрази. Там се е родила “страстната любов, коя тъй рано загина, и дълбоката омраза, коя ще ме придружи до гроба”.Чрез тези две свещени качества той прозира характера на народа ни и варварството на поробителя. Тези две качества са захранвали със сила неговия порив към свободата. Омразата към поробителя е спомогнала за подържането на идеята за освобождение у българина.
Още първото му стихотворение “Майце си” носи отпечатъка на неповторимия му темперамент. За първи път възрожденски поет се откъсва от стереотипа за майката, и разкрива истинските си чувства.Ботев свързва образа на майката и родината единствено в това и в последното си стихотворение “Обесването на Васил Левски”. В основата на това стихотворение стои мотивът за погубената младост, който поетът подема по-късно в зрелите си творби “Борба” и “До моето първо либе”. Лирическият субект се измъчва от чувството за самота, от липсата на приятели и любима. Юношеският наивитет и желанието да се оплачеш на майка си, когато ти е тежко, и нуждата от съпричастие на близък човек в труден момент са преодолени благодарение на категоричния финал, който звучи типично по ботевски.
“…пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изстина в гроба ?”
В изразяването на любовта и омразата поетът естествено е свързан с народното мислене и вяра, които поставят тези две състояния в основата на българския космос Христо Ботев е най-близо до тези виждания за любовта и омразата в стихотворенията “На прощаване” и “До моето първо либе”
Лирическият герой в “До моето първо либе” стига до самоотричане от любовта, любовната песен за него е вече магическа “отрова” за сърцето, тъй като по-силен е плачът на сиромасите и страданията на народа. Любимата не тази, която го е разочаровала-напротив, тя продължава да излъчва силата на младостта, на чудния глас, но този глас не може да стигне до народната душа, защото в гърдите “всичко е с рани покрито (и сърце зло в злоба обвито)”.Тъкмо тази натрупана злоба спира лирическия герой да изрази топлота при спомена за любимата. Той не изпитва сладост, когато се връща към първите чувствени наслади – за него в настоящето те изглеждат като унижение.
роб бях тогаз-вериги влачех
та за една твоя усмивка,
безумен аз светът презирах
и чувствата си в калта увирах !”
Девойката е поставена пред избора да обича човек, който има в сърцето си само злоба или да го напусне. Авторът е категоричен: “Запей или млъкни, махни се!”
Омразата към поробителя е изпепелила душата на героя, който се обрича на бунта.
Може би лирическият герой вижда смъртта като утеха и приласкаване, защото връщането към живота, към естествените пориви, би било невъзможно-чувствената любов към девойката вече не е онова чудо, което би възродило изпепелената му душа. Финалът на стихотворението не е връщане към старата любов, която ще онемее от ужасите на бунта, а търсене на нови измерения за обичта и състраданието.
Кървава да вдигна нашивка,
От коя и любов немее,
Пък тогаз и сам ще запея
Що любя и за що милея!
Най-разтърсващата Ботева творба безспорно е елегията “Обесването на Васил Левски”. Това е стихотворение за мащабите на българското страдание, за голямата българска болка. В нега поетът отново слива в едно майката и родината, за да изрази както своята лична скръб по Апостола, така и общонародната мъка.
В творбата се разгръщат два основни мотива-мотивът за майката страдалница и мотивът за смъртта. Потресаващо звучи граченето на гарвана на фона на зимната виелица и представата за българския гроб. Майката родина е черна робиня, свещеният глас на нейното страдание е глас в пустиня. Но най-силно и най-страшно е посочването на мястото на трагедията – “ град София”, и драматичното обръщение “Българийо”. Дълбоката връзка между Апостола и неговия народ и изразена чрез метафората “ и твой един син, Българийо,! виси на него със страшна сила”. Алитерацията със звука “с” засилва злокобната атмосфера на събитието. Най страшно прозвучава стихът “Гарванът грачи грозно, зловещо”. Последователната алитерация в рамките само на един-единствен стих “гар-“,”гра-“,”гро-”,”зло-“ се съчетава с цензура между четирите лекими и чрез тях сякаш нахлува зловещия дъх на зимната виелица. Последвалата строфа стихотворението завършва в безнадеждния кръг на българското страдание:
“Зимата пее своята песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, е плач без надежда
навяват на тебе скръб без надежда..”
Фейлетоните и статиите на Ботев като “Политическа зима”, “Наместо програма”, и редица други имат същия изповеден и обобщен характер, същия пулс и ритъм, същата категоричност, с които се отличава и неговата поезия.
Ботев несъмнено заема първото и най-важно място в Менделеевата таблица на българската поезия (Пеньо Пенев). Народът прие творческия и житейския му подвиг и ги превърна в легенда. На това се дължи невероятната мълва, която избухва в определени интервали от време чак до 1967 година – че Ботев не е загинал на Вола, а е жив и е на заточение в Диарбекир. Така българският народ символично не пожелава да повярва на логиката на историята, твърдо убеден в логиката на Ботевата метафора за безсмъртието на бореца за свобода.
Христо Ботев е автор ,който твори във време трудно за българския народ ,а именно преди освобождението.За това и неговото творчество е насочено към борбата за свобода ,а също така и към прослава на героизма. Едно от тези произведения е баладата „Хаджи Димитър”.
В баладата Ботев прославя героизма на историческа личност, чрез което ни внушава ,че безсмъртието е по-силно от смъртта. В цялото произведение участват нереални и неистински същества ,както и одухотворената природа. Основната идея на творбата се заключава в стиховете „Жив е той ,жив е!” и „Тоз ,който падне в бой за свобода ,той не умира”.
Още в началото на творбата Ботев ни запознава с физическото страдание и самота на героя. Чрез израза „Жив е той ,жив е!” поета ни насочва към духовния живот на героя, тъй като юнакът ще остане в сърцата на народа и те ще го помнят вечно, понеже е дал живота си в името на свободата. А Балканът е неговия дом, където той е закрилник на много хайдути. Физическата болка се усеща от глаголите „потънал’’, „лежи и пъшка’’, но освен това писателят го е представил и като „юнак във младост и в сила мъжка’’. Тои все още е силен за една последна клетва в предсмъртната си агония
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклина цяла вселена!
При вида на юнака цялата природа замира, в третия коплет автора ни въвежда в една картина, където небето сякаш е събрало цялата човешка болка и е одухотворена като идеално, даже „слънцето спряно сърдито пече”. Долу-полето е описано като „робска земя” , където даже и жътварката се е спряла и пее за героя.
От сърцето на поета се откъсват следните изрази:
Жътва е сега...Пейте, робини, тез тъжни
песни!Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине и тоя юнак...
Чрез тези изрази, се разбира, че и поетът страда по загубения юнак. Но Ботев успява да възпре чуствата си като казва „Но млъкни, сърце!”.
Поета възпява бореца за свобода
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа,
и певци песни за него пеят...
Авторът още веднъж ни показва, колко може да бъде съпричастна природата към героя.Освен това той ни въвежда и нереалните и неистинските самотни хищници.
Орлицата и орелът , които са хищници и обитатели на най-недостъпните места, закрилят юнака.Орлицата е представена и като майка, която пази детето си през деня и нощта.Вълкът-той също е хищник, но е смирен пред юнака, затова се опитва да му облекчи болкатар като „му кротко раната ближе”.
След тази картина поетът ни въвежда в картината на нощта, където властват злите същества. Но тук сякаш „Балканът пее хайдушка песен”, при което цялата природа спомага тази песен да се разнесе „гора зашуми, вятър повее”.
Тъй като юнакът е смъртно ранен, даже и злите сили се прекланят пред него и се притичват на помощ
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемат,
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
Самодивите в реалността са символ на злото, а тук са символ на доброта, невинност и закрилници на героя през нощта. Освен това те ще му помогнат да забрави за болката от раните му
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже
За хайдутина те са като сестри, за това той ги пита
де-Караджата?
Де е мойта вярна дружина?
за него е по-важно да разбере къде са приятели те му и дали все още са живи, а после да загине.
Чрез метафората поетът извежда героя горе на небето, при идеалното и заедно с песента, която природата ще възпява оново и отново.
Чрез плавен преход авторът ни въвежда в суровата действителност, където животът продължава да си върви, а
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли-пече.
По този начин Христо Ботев иска да покаже колко е всемогъща духовната безсмъртност.
Има творби, които ще се помнят вечно, така и поемата на Христо Ботев „Хаджи Димитър” възпяваща безсмъртието
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира
Лириката на Ботев е потресаваща картина на робската действителност.Животът на българския народ люлян в“ робска люлка”е една безкрайна елегия.В своята едноименна творба(Елегия)Ботев представя народа като живо погребан мъченик,от чието чело се лее”пот кървав на камък гробен”.В ярки звукови и зрителни картини е представено страданието на поробените-обесправени,смазани физически и духовно.Сякаш се дочува глухия и страшен гръм на оковите-символ на робството. Поетът достига до натурализъм,когато говори за ръждата разяждаща”глозгани кости”.Подтискащата атмосфера на духовен гнет разкрита образно-емоционално,пораждат тъжни настроения,но същевременно се долавя борческата непримиримост на поета-революционер към робството.С мъжествен гняв са изпълнени стиховете,в които Ботев разкрива предателската роля на чорбаджията-подръжник на насилието.Поетът го сравнява с “нов кърджалия в нова полуда”, ”кой продал брата-убил баща си”.С нездържана омраза говори поетът и за духовенството,което съзнателно подържа духовния мрак и робската инертност.
Неговата лицемерна същност е показана когато става дума за синовете на Лайола и Юда,които нявга са проболи на “кръста гневно в ребрата”спасителя,сега проповядват покорство и търпение””Търпи и ще спасиш душата”
В няколко свои песни той загатва за условията на личния си живот и определя отношението си към околните,като възсъздава мотиви от по-интимен характер.От споменатата скръб,която го е обземала често,от жалбите и страданията,за които сам говори,се обуславя елегичния тон в неговата поезия-не най-силния в нея.Разбира се,не е трудно да се посочат изводите на скръбта в (нея) случая.Те са еднакви от субективен и обективен характер;крият се както в робската действителност,в личната обстановка,тъй и в особените негови чувствания-могат да се сведат към познатото романтично противоречие м/у блян и действителност. Отзивчив на всяко страдание,обзет от винаги живо патриотично и социално чувство,той не може да гледа спокойно как турчинът беснее над бащиното огнище, нито пък да понася теглото на сиромасите.При това той е далеч от отечеството си, прокуден от родната си земя,която толкова много обича и към която той мъчително се стреми.Понякога той се опитва да удави във виното своята мрачна носталгия:
“Да забравя краи свой роден,бащина си мила стряха…” На чужбина,осъден на скитничество,той не намира никаква утеха и не изпитва ни една радост:
“Та скитник ходя,злочест ази и срещам това що душа мрази…”
Към своя събрат по чувства се обръща:
“Спътник ни са били в живота /страдания,бедност в чужбина”/И за всичко това е виновна черната турска прокуда:/“Но кълни,майко,проклинай/таз турска черна прокуда,/дето наз млади пропъди/по таз тежка чужбина-/да ходим да се скитаме/немили,клети,недраги!”
Той е самотен.Чувството на безизходна самотност не го напуска дори когато е в средата на свойте другари,между най-близките си.Никой не е в състояние да го разбере и да се отнесе съчувствено към него:
“Мечти мрачни,мисли бурни/са разпнали душа млада/ах,ръка си кой ще турне/на туй сърце дето страда?
Никой,Никой…..”
В обръщението към майка си той още веднъж загатва за тая самотност:околните не могат да проникнат в неговата душа и да узнаят скръбта му
“Отде да знаят?Приятел си нямам/да му разкриящо в душата тая,/кого аз любя и в какво аз вярвам
мечти и мисли от що страдам…”
Има моменти,когато в своята осамотеност не може да понесе дори средата на онези родствени нему бунтовници,с които винаги е делял залъка си,но не винаги и душата си “Аз вече нямам мило,драго!”-възкликва той сред тях.Нищо странно в това,че той е силен човек,с твърде широка,сложна душа,с необикновен ум и безгранична воля,с надежда за подвизи се е чувствал самотен в една равнодушна среда,която останала чужда на по-дълбоките негови пориви,на съкровените движения на неговата душа.
Едно преустройство на света е неизбежно:злото е стигнало до върховната си точка,
поетът негодува,че все още има проповедници на християнското смирение.Ала въпреки техните хитри проповеди,борбата кипи.
Стихотворенията на Ботев са ярък пример за неговия блестящ творчески талант. Авторът, макар и да е написал малко такива творби, оставя в наследство великолепни произведения. Едни от най-добрите му стихотворения са: “Майце си”, “Към брата си”, “Делба” и “До моето първо либе”. Именно в тях Ботев ни показва как човек, който е в състояние на пълна безизходица и отчаяние, достига до духовна хармония.
В стихотворенията на Христо Ботев се забелязва постепенното духовно израстване на лирическия персонаж – от самотник, неразбран от никого и без жизнена цел, той се превръща в драматична личност, бореща се за лична и национална свобода едновременно. Още в стихотворението “Майце си”, виждам, че лир.персонаж е обзет от чувства на отчаяние, безизходица, загубена младост и обреченост, но постепенно на преден план излиза любовта му към родината и любимата. Обзет е от чувство на вяра в справедливостта на делото, чувство за борба, за отговорност пред бъдещите поколения. Лир.герой се стреми да се приобщи към живота, въпреки че в началото е бил отчужден от всички и е нямало кой да разбере неговите терзания. Той постига духовна хармония и намира свой другар, с който да споделя своите мъки, въпреки че света не иска да се вслуша в него. Лир.персонаж няма свой жизнен идеал и единствения път за него е пътя на смъртта – грозна и ужасяваща.Постепенно обаче любовта към родината и любимата, както и желанието за национална свобода осмислят неговото битие. След като открива пътя на борбата за осъществяване на своя идеал за него смъртта вече не е страшна, а красиво продължение на битието.
Едно от първите стихотворения на Христо Ботев е “Майце си”. Него той посвещава не на майката – родина, ами на реалната майка. Лир.герой се чувства прокълнат – за него няма друго обяснение за нещастния живот, който води. В българският фолклор, богат на митове и легенди, най-силното проклятие е майчиното. Заради това лир.персонаж пита : “ти ли си мене три годин клела”. Но въпреки това той се уповав3а на майка си – тя го е родила и го е дарила с живот. Тя е неговата единствена опора в тежкия живот. Майката е единственото свято нещо за лир.герой:
“освен теб, мале, никого нямам”
Той е напълно отчужден и забравен от света. Намира се в състояние на пълна безизходица и отчаяние: “та скитник ходя злочест ази”. За него няма смисъл в живота. Изоставен, самотен, ненужен никому, той се скита и няма на кого да изплаче мъката си. Тук е заложен мотива за алианацията. Но това отчуждение не е по негово собствено желание – виновна е действителността. Тя е похабила неговата младост:
“та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто ……..”
Лир.персонаж няма важна цел в своя живот и желае само да се върне в родния си дом. Но това негово желание е само интуитивен рефлекс за самосъхранение. Смъртта за него е нещо грозно и зловещо. Тя е безсмислена, защото героя не е изживял своя живот пълноценно.
В следващите стихотворения “Към брата си” и “Делба”, виждаме как постепенно героят изгражда своята духовна хармония. Тук отново са заложени мотивите за самотата, отчуждението и неразбирателството от страна на другите:
“тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани”
Но като мрази тях, той погубва себе си. Постепенно в него се заражда инстинкт за самосъхранение в този “мъртъв свят коварен”. С “Никой! Никой!” и “Нищо, нищо!” се показва пълното отчуждение на героя. Той е сам, дори и брат му не може да се отзове на неговия повик. Но героят тук е по-силен, той е осмислил живота и има идеал – това е любовта към родината като народното страдание се превръща в негово лично. В стихотворението “Делба” виждаме как лир.персонаж вече значително израства духовно. Чувствата на отчаяние и безизходица изчезват. На тяхно място се появява самочувствие, борбеност и жертвоготовност в името на най-светия идеал – националното освобождение: “а сега – дай ръка за ръка и напред със стъпки по-твърди!” Битието на лир.персонаж е вече осмислено – има дълг пред поколенията, който трябва да изпълни, дори с цената на живота си: “Добро ли сме, зло ли правили ………………………… назе ще съди”. Тук героят вече не се чувства самотник, даже напротив – той общува със своето духовно “аз”.
В стихотворението “До моето първо либе” лир.персонаж достига връхната точка на своето духовно израстване. Героят загърбва самотата и се открива пред света. Той вече не е самотник – има любима жена, с която може да сподели всичко и на чието рамо може да се опре при нужда. Тя му дава сили за нов живот, тя е неговото вдъхновение. Тя е като един от двата му идола. Другият е свободата. Лир.персонаж се проявява като борец за свобода – лична и национална. Намерил е и път за осъществяването и – пътя на борбата . чрез този идеал, лир.герой преосмисля идеята за смъртта – тя е като красиво продължение на битието, защото смърт в името на свободата е велика смърт.
В тези четири, последователно разгледани творби ясно виждаме как човек, загубил всичко, може да достигне до духовната хармония.
Племенна и борческа натура, Христо Ботев извайва в своята поезия обаятелния образ на бореца за народна свобода, разкрива сложната му и богата душевност, неговите помисли, чувства, вълнения, идеали.
Със своя изповеден тон стихотворението “На прощаване” въвежда читателя в света на съкровено – интимните душевни пориви на бунтовника, разкрива отношението му към близките, към родния дом, към поробителя, към народа и родината, към борбата за свобода и смъртта, към живота и безсмъртието.
Стихотворението започва направо, без встъпление, с пряко обръщение на лирическия герой към свидания образ на майката. Образът на майката е нарисуван пестеливо. Героят предугажда душевното и състояние, преживяванията и вълненията и и бърза да е утеши. Бунтовника знае, че майката ще страда при мисълта за неизвестността, която го очаква, че ще я измъчват видения за възможната гибел на любимия син. Той чува отдалече нейните тихи стенания и вопли, съзира разплаканото и лице и с топли думи на утешителна нежност се обръща към нея:
“Не плачи, майко. Не тъжи,
че станах азе хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!”
Огромна е любовта и синовната почит на бунтовника към майката. Тя струи от многократното повторение на обръщенията “майко”, “майноле”, от епитета “клета” – израз на съчувствие към мъката и скръбта и. Повелителните глаголи “не плачи”, “не тъжи” крият в себе си утешителна нежност и примирение. Те смекчават болката от грозната вест и подканят майката към твърдост. Бунтовника е убеден, че майка му ще го разбере. За него тя е “майка юнашка”. От нея се е научил на мъжество и решителност, на сила и на храброст. Той вярва, че тя ще надмогне страданието и ще стане негова съучасница и духовна опора в борбата за свобода. Затова разговаря с нея направо, без да скрива страшното и ужасното, без да се опитва да замълчи за вузможната гибел.
Творбата е дълбоко драматична. Бунтовника е направил вече своя избор (“станах ази хайдутин/ хайдутин, майко, бунтовник”) и в мислите си поема по пътя на борбата (“ах, утре като премина/ през тиха бяла Дунава”). Момъкът ясно осъзнава възможността да загине (“може млад да загина”).
Но решително е твърдо е сложил край на досегашния си страдалчески и скитнически живот на изгнаник в чужда страна и вижда пред себе си път, който ще го изведе към “свобода и смърт юнашка”.
В този решителен миг в съзнанието на бунтовника изникват най – свидни спомени – бащино огнище, първото либе, баща и братя невръстни. Мислите и спомените му го връщат към родния дом и към родния край, към детството и нежните трепети на младостта. Ала над най – обичното, най – съкровеното за героя се разпорежда “таз турска черна прокуда”. Поробителя е откъснал момъка (подобно на много други младежи) от бащиния край и родината, прогонил го е “по таз черна чужбина”. Незавидна, скитнишка и нерадостна е участта в чуждата страна. За нея лирическият герой с болка говори:
да ходим, да се скитаме
немили, клети, недраги!
Злочеста и страдалческа е съдбата и на неговите близки в родния край. Поетът рисува разгърната картина на робството, и го обхваща само с няколко пределно изразителни щриха. Сред тях с особена изразителност се откроява глаголът “бесней”, внушаващ ярка представа за произвола и жестокостта на поробителя. Емоционалното въздействие се усилва и от факта, че глаголът “бесней” и съществителното “турчин” са употребени в единствено число:
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище...
Използваната от поета граматическа форма крие в себе си идеята, че произвол и жестокости се вършат от всеки поробител, че всеки поробител се чувства господар в родината на лирическия герой.
И още един щрих подсказва робската участ на българския народ – етимологическата фигура “черни чернеят”, чрез която е подчертана мъката на близките на бунтовника. Тук художественото внушение се постига и от символиката на черният цвят, и от повторителността, наслагването и сгъстяването на образа.
В своята изповед пред майката лирическият герой разкрива душевния си свят в цялата му дълбочина и необятност. Съкровената любов към близките и към родния край в своята безмерна сила и красота се е сляла напълно в сърцето на бунтовника с безграничната му омраза към поробителя. Героят не може да обича близките си, без да ненавижда мъчителите. Така идеята на личното щастие се слива с идеята за борбата срещу робството. Но за разлика от образа на лирическия герой в стихотворението “Хайдути” в “На прощаване” се чувства революционното израстване на юнака, който в страданията на своите близки осъзнава жестоката участ на народа си и чувства необходимостта да слее личната си съдба с народната:
Аз вече пушка нарамих
И на глас тичам народен
Срещу врага си безверни.
Със своята изповед, в която разкрива вярата, идеалите си и революционната истина, която е обгърнал като своя, синът – бунтовник превръща най – скъпия на сърцето си човек, своята майка, в съзаклятник на делото. Лирическият герой очаква от майка си не само да разбере неговите чувства и мисли, но и да ги сподели:
Но кълни, майко, проклинай
Таз турска черна прокуда,
Дето нас млади пропъди
По тази тежка чужбина...
Майката трябва да превъзмогне не само трагичната вест за неговата гибел, но и техните укорни думи на чуждите, които ще кажат за първородното и чедо “Нехрани – майка излезе”. Нито мъката от смъртта на нейният любим син, нито болката от обидата не бива да възпира майката да разкаже на братята му за неговата юначна гибел:
Че и те брат са имали,
Но брат им падна, загина
Затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя
сюрмашко тегло да гледа!
Споменът за падналия в борбата за свобода брат е пътят на революционното израстване и на революционната приемственост на поколенията. Дори и да не съумее да потисне първия миг на страдание, лири1ческия герой вярва, че майката щ предаде заветите му на неговите братя, като ги изведе на мегдана, за да чуят те там неговата “песен юнашка”:
Защо и как съм загинал
И какви думи издумал
Пред смъртта и пред дружина...
Редом с образа на майката в мига на раздялата в съзнанието на лирическия герой изплува и образа на неговата любима. Само няколко стиха са достатачни, за да проникнем в интимния свят на бунтовника, да почувстваме силата на неговата обич, да се докоснем до очарованието, красотата и нежността на неговата любима:
Там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиваше.
Образът на любимата девойка съпътства образа на майката. Обичта им към бунтовника слива техните чувства. Пределно лаконична и същевременно изразителна е картината, която чертае тяхната обща болка при вестта за гибелта на бунтовника. На фона на веселото младежко хороизпъква дълбочината на чувствата им:
И два щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади.
Някак преглушена в болката, скръбта е надмогната от съзнанието за неизбежността на страданията и жертвите. В съзнанието на лирическия герой радостното и скръбното се сливат в деня на всеобщия празник.
Но бунтовникът се представя и още един празник – празника, на победното завръщане и на свободата. Картината е изпълнена с радостно опиянение, възторг и тържественост. Външният вид на юнаците, стигналиживи и здрави до селото, въплащава красотата на саможертвата и свободата. Бунтовните им дрехи и оръжиата им са символи на юначност и решимост за борба. Героите са “напети” и “лични”, с “левове платни на чело”. Сабите им са “саби-змии” – извити, бляскави, неуловими, съскащи яростно във вихъра на битката: пушките им са “иглянки пушки”. Картината е така празнична и опияняваща, че лирическия герой не може да сдържи чувствата си и неволно възкликва:
О, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градината,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
Сред всеобщата празничност, въодушевеност и радостно опиянение от свободата картината на срещата с майката и либето придобива още по – истинско съкровен характер, разкрива дълбочината и красотата на чувствата на бунтовника. Бунтовникът призовава майка си да го посрещне в този миг на радостна възбуда “с венец и китка”, да го прегърне, за да заглуши дълго таената мъка в душата си, тревожните очаквания и вълнения, спотаената болка от неизвестността и от трагичните предчувствия. За лирическия герой това е миг на върховна радост, защото зрим облик добива копнежът му за свобода и щастие. Любовта му към либето блика от неудържимия порив да прегърне своята изгора, да я притисне до сърцето си, за да усети тя мъжествения трепет на неговата обич.
Но мисълта на героя не може да се удържи в този миг на жадувано щастие. Действителността отново нахлува в съзнанието на бунтовника с подтика да поеме по страшния, но славен път на борбата. За сетен път героят се прощава с майката и с либето. Последната картина рисува образа на дружината, поела към неизвестността. Отново в съзнанието на лирическия герой се мярка мисълта за възможната гибел и отново тази мисъл е надмогнала от идеала му – жертвоготовност в името на народа, в името на справедливостта и свободата. В своята отдаденост на народа и на делото на революцията бунтовника не мечтае за друга награда освен народната признателност.
Обаятелен е образът на бунтовника в стихотворението “На прощаване”. Чрез него Ботев разкрива патриотизма и жертвоготовността, омразата към поробителя и любовта към отечеството, свободолюбието и решителността, мъжеството и героизма, непримиримостта и скромността, безкористността, нравствената сила и величие на бунтовника революционер.
За повечето хора думата "робство" означава живот под чужда политическа власт, иго, докато терминът "свобода" се възприема като възможността на дадено човешко същество да проявява своята воля. Поетичният дискурс на Христо Ботев определя тези понятия именно в контекста на националната освободителна борба.
Робството при Ботев е осакатяване, унижаване на човешкото достойнство, принизяване не само на материални и духовни ценности, но и на основни християнски постулати, а свободата е свръх ценност. Двете понятия са разгледани в универсален, общочовешки смисъл. Именно заради това идеите на поета надхвърлят границите на националното, за да се превърнат в един интернационален символ на борбата срещу подтисничеството. От неговата идеология блика възрожденски дух, но нея (идеологията) не я подържат само българи, а и стотици други угнетени нации - македонци, сърби, поляци, руснаци и т.н. И именно това, че автора успява с малко на брой творби да опише, но и същевременно да заклейми робството, го издига в поет-идол на на един нов свят.
Робството и жаждата за свобода са намерили най-голямо отражение във фолклора. Стотици народни умотворения проклинат жестокостите на поробителите и обезсмъртяват делата на народните закрилници.
От всички наши поети Ботев е най-близо до народната песен, но същевременно той е и най-самобитният. Автора не й подражава като другите, не взема изрази от нея, като Пенчо Славейков или Кирил Христов, защото той я носи в гърдите си и притежава нейния дух и ритмика. Поета не е търсил в нея художествен образец, нито пък й се е любувал, като на нещо красиво. Той просто я е имал в себе си и я е носил в кръвта си като неизбежна съдба. Хайдутинът не е бил за него романтика, а сурова действителност. Когато е възпявал Чавдар воевода, е имал предвид себе си. Когато е обрисувал смъртта на Хаджи Димитър, той е обрисувал своята собствена смърт. Стихотворението "На прощаване" е неговото прощаване , но в него е скрита и неговата (Ботевата) същност:
"Доброму добро да прави
лошия с ножа по главата."
Връзката на Ботевия дискурс и фолклора е съвсем реална. Защото той (дискурса) е част от Възрожденския културен модел. Неговото творчество, под формата на песен, разклаща устоите на робството и подтиква народа към борба. Но не само това е приликата между Ботевата поезия и Възрожденската традиция. Избраникът на поета е идентичен с Героя на Възраждането - млад, красив, могъщ, безстрашен, войнствен, жертвоготовен, извисен, но и самотен. Неговото духовно превъзходство над другите му определя съдбата на неразбрания, на самотника: "Тежко се брате живее
между глупци неразбрани."
Злите сили също са визирани, чрез похватите на Възраждането. Символите на злото са: змията, звяра, чудовището, лъжата - "Син на Лойола и брат на Юда", "смок", "сюрмашки изедник", "душманин", "звяр", "змия".
Наред с образите на героя и злото в Ботевия дискурс важна роля играе образът на брата.
За поета братът не е сродникът или другият син на една майка, а другарят, братът по идеи, борецът за свобода. Брата е единственият човек, който разбира героя и го подкрепя в неговата трудна мисия. Само Той е способен да разбере мъката на народа и неговата жажда за свобода, само Той е имал смелостта да се опълчи срещу тирана, отдавайки живота си на един висш идеал. За такива братя жадува Ботевия избраник, именно в техните очи поета вижда надежда за свобода, вярата в утрешния ден и смелостта да посрещнат несгодите на настоящето, именно тези свои братя той подтиква към борба, свобода, подвиг и дори смърт в стихотворението "Към брата си". Загубата на другар е тежък удар за автора. В "Обесването на Васил Левски" преобладаващите черните краски обрисуват мрачното настроение обхванало поета - свещеният глас на майката е "глас в пустиня", на черното бесило виси със "страшна сила" един достоен син на България, псета и вълци,които вият в полята, гарвана който грачи грозно и зловещо. Всичко това доказва голямата обич, която е изпитвал Ботев към другаря и невъзвратимата загуба за България.
Но в основата на злото Ботев вижда в житейската философия за "добрия живот" с цената на човешкото обезличаване. Философия, която подържа робството, отхранва роба, "скота", "глупеца", а не бореца. Борецът за "правда и свобода", героят, който "тегло не търпи", юнакът, чието сърце не "трай да гледа, че турчин бесней" над бащино му огнище, няма по-заклет враг от проповедника на тази "скотска" философия. Именно в носителят на тази идея за лично благуване и преуспяване зад проповедта "Търпи и ще спасиш душата си", се крие първоизточника на всеки позор, от който следват всички страдания на народа. В стихотворението "Елегия" поетът заклеймява и българската интелигенция (попове, учители, книжовници) - "рояк скотове, в реси и слепци с очи", като носител на срамната идея за търпението.
Но освен търпението, Ботев презира и празния патриотизъм. Неговата омраза, към малодушните и патриоти само в пиано състояние, сякаш прелива от гневните думи - "а вий ... вий сте идиоти" ("В механата"). За тези хора, животът е свръх ценност, която не си заслужава да се загуби, заради свободата на народа. Те всъщност са проповедници на философията за "добрия живот" - треперят да не изгубят живота си, заради патриотичните си слова произнесени в пияно състояние. Тях ("патриотите") поетът нарежда до попове, книжовници и всички останали "скотове", които треперят за живота си и нехаят за свободата на отечеството.
Ботевото стихотворение "В механата" е сходно по-съдържание с главата "Пиянството но един народ" от Вазовия роман "Под игото". Но това не е единственото общо нещо между двамата големи творци. Финалната част на Вазовото стихотворение "Кочо" (" И Господ от свода, през гъстия дим, гледаше на всичко тих, невъзмутим") съответства на Ботевото стихотворение "Моята молитва". Двете стихотворения отричат християнските схващания за милосърдния и праведен Бог. За Ботев, подобно на Вазов, не би могъл да съществува справедливия Господ и част от неговите (божиите) раби да бъдат подложени на нечувани жестокости. За това Ботевата вяра се е насочила към един друг по-справедлив Бог - Бог "на разумът", който вдъхва надежда на подтиснатите и ги подтиква към борба, към свобода. Именно идеите на този нов Бог проповядва и избраникът на поета.
При изясняването на понятието робство Ботев е използвал една твърде опростена цветова гама - предимно червено и черно.
Черният цвят символизира злото, проклятието, нещастието - "... черни ми кърви в земята, земята, майко, черната ...", "турска, черна прокуда", "черно бесило"
Докато червеният цвят е цвят на кръвта, страданията, жестокостта на поробителите и мъченията на подтиснатите - "и пот от чело кървав се лее", "там де се с кърви облено".
Кръвта представлява живителната сила, а робството отнема силите, изсмуква жизнените сокове, осакатява хората.
Понятията "свобода" и "робство" не само осмислят начина на живот на героя, но определят и неговия по-нататъшен път.
За стихотворенията "Майце си", "Към брата си", "Елегия" и "Дялба" е характерна визията за духовно "израстване" на героя. В първото стихотворение Ботевият избраник е неуверен в себе си, в смисъла на живота и смъртта. Понятия като свобода, борба и смърт юнашка не намират отражение в него (стихотворението), те са заменени от копнежа за майчина любов.
В стихотворението "Към брата си" се наблюдава градация в мисловния и душевен мир на героя. Засилва се любовта му към отечеството, което го издига над останалата маса "глупци неразбрани".
Заедно с нарастването на любовта към родината в "Елегия" се увеличава и омразата към робската действителност и дребнавото мислене.
В стихотворението "Дялба" героят вече е духовно "израснал" , "узрял" за народното дело. Той е обединил силите си с тези на свои съмишленици (братя по идеи). Обикновеният човек се е превърнал в Герой, народен закрилник, смисълът, на чиито живот е в простите думи "свобода или смърт юнашка". Призивът "На смърт братко, на смърт да вървим" всъщност е призив за борба, за подвиг, за саможертва.
В стихотворението "На прощаване" са дадени двете визии - за юнашката смърт ("да търсят бяло ми месо по скалите; черни ми кърви в земята") и възможното победно завръщане ("Ако ли мале, майно льо жив и здрав стигна до село"). Това не е окончателно връщане, то е само минаване през село, отново на път, по вечния Ботев път към смъртта. Двете визии се сливат в една. Така се получава образа на Пътя