Показване на публикациите с етикет У.Шекспир. Покажи всички публикации

Трагедията "Хамлет" на Шекспир е едно безсмъртно произведение на европейската литература. Създадена през епохата на Високия ренесанс, тя отразява разочарованието и неосъществимостта на хуманистичните ценности и идеи. Интерпретирайки вечния конфликт между идеал и действителност, произведението представя трагизма на времето и провокира и до днес размисъл за разминаването на действителността и реалността в човешкия живот.
Хамлет е образ на възвишения идеализъм, трагично сблъскващ се с посредствената действителност. Той е човек, готов да се пожертва за своя идеал, човек на честта и дълга, който живее с единствената мисъл да помогне на страдащите и угнетените. Думите изречени в монолога "Да бъдеш или не?… " придобиват универсално и общочовешко звучение.
Хамлет живее в непрекъснати съмнения и колебания, постоянно отлага действията си, опитвайки се първо да си даде отговор на многото въпроси, които жестоката реалност провокира у него. В героят доминира мисловното начало и това го превръща в пасивна, недействена личност. За Хамлет сякаш е по - трудно да си обясни действителността, която тотално се разминава с хуманистичните му идеали, отколкото да предприеме действия срещу нея. Но рационалната му натура трябва да постигне отговор на разкъсващите го въпроси и чак след това да действа и това поражда неговата пасивност. В образа на героя е въплатена трагедията на духа. Страданието на принца е страдание на самотния човек, който е изпреварил съвременниците си и няма надежда да види реализирани хуманните си идеали.
Създадена в пероида XVI и XVII век трагедията отразява кризата на европейския хуманизъм и разочарованието от невъзможността да бъде изградено общество, съответстващо на благородните пориви на новия ренесансов човек.
Реалността в "Хамлет" се оказва по - силна от идеалите на принца. Връщайки се в Елсинор от центъра на ренесансовите идеи - Витенберг, Хамлет попада в средновековния кралски двор, където властват интриганството, лицемерието, подлостта и предателството. Подхвърлената от стражата реплика "Има нещо гнили в Дания", се оказва истина с дълбок смисъл. Страшен е за принца разривът между хуманистичните му мечти и идеали и реалността. В Елсонор той се оказва трагично самотен, защото е заобиколен от подли, лицемерни и деградирали подобия на човеци, които са далеч от идеала му за човек:
" Човекът! Какво великолепно творение е той! Колко благороден е с разума си…"
Принцът осъзнава, че Дания "е затвор от най - лошите". Страданието му се засилва още повече от противоречието между синовния дълг да отмъсти и хуманистичните му идеали. Хамлет осъзнава безсилието си да сглоби "разглобеното време". Тъкмо това поражда духовната му трагедия - той може да накаже убиеца на баща си, но не е в състояние да предотврати опозоряването и опустошението на човека, станал жертва на гибелните си страсти или чуждата низост и това безсилие го довежда до отчаяние - крачката до самоубийството.
Меланхолията на героя стига докрай в знаменития монолог от трето действие - "Да бъдеш или не? Туй е въпросът…", където Шекспир показва крайното човешко безверие, породено от осъзнаването на безсилието срещу жестокостта и абсурдността на битието. И макар, че Хамлет не избира смъртта, неговата нерешителност и колебанието му само отлагат трагичната развръзка. Мнимата му лудост му позволява да обмисли действията си, за да отмъсти за баща си. Но по отношение на осъществяване на хуманистичните си идеали и мечти принцът няма как да намери път за тяхното реализиране. Изправен сам срещу злото, Хамлет няма как да победи. Предателството, коварството и подлостта се оказват по - силни от честността, благородството и човеколюбието. И макар съвсем закономерно принцът намира смъртта си именно в непримиримостта си , той се превръща във вечен символ на човешката възвишеност и идеализъм. Въпреки, че Хамлет е трагичен образ, в него са въплатени най - чистите и прогресивни хуманистични идеи. В сблъсъка си с действителността той претърпява поражение, но същевременно е морален победител, защото се бори за съхраняването на човешкото у човека, на неговото достойнство и духовност. Затова и образът му се е превърнал във вечен символ на човешкото благородство, възвишеност и хъманизъм.

Трагедията „Хамлет” на Уилям Шекспир задълбочено изследва сложната противоречивоат на човешката душа, която е поставена пред изпитанията на времето.Монолозите на героите показват вечното търсене на истината за живота.
Монологът на датския принц Хамлет в 3 д., 1 сц.ни кара да разсъждаваме за смисъла на живота , за раздвоението човешката личност, за невъзможността за хармония и щастие във време-”излязло от бреговете си”, и в общество изпълнено с пороци.Трагичното зву4ене на монолога е резултат от крайното страдание и разочарование на литературния герой от света.Светлите идеали на Х се разминават с действителността в Дания .Израз на това е упадъка на живота в Елсинор и усещането за безкрайна самота в борбата със злото.
Началото на монолога:>Да бъдеш или не?Туй е въпросът.
Е изпълнено с драматизъм търсене, отговор на вечните човешки въпроси.
Х е раздвоен, защото трябва да реши дали е по-достойно да понесе”стрелите на свирепата съдба”или с меч в ръка да се опълчи срещу безкрайното море от мъки и така да ги”зачеркне всички”.Разочарованието му от света го води до това душевно състояние.
Датския принц не е далеч от мисълта за самоубийство.Той се опитва да прозре същността на смъртта -начин да се освободи от безкрайно разочароващия го,с несъвършенството си,свят.Ако тя е заспиване в която изчезват „душевният гнет” и болката, то това е божествен дар.Неговото колебание в това „блаженство”засилва трагизма на личностните търсения:>Смърт...Заспиваш...>И толкова...И в твоя сън изчезват>душевният ти ген и всички болки, >измъчващи плътта ти.
Силата на чувствата, разтърсващи Х е показана в наслагването на многоточия и в повторението на съществителното „смърт”.Струпването на съгласните „з”,”с”,”ч”,”ш”,”щ” наподобява застрашителният шепот на смъртта.
Риторичните въпроси отразяват болката на Х, породена от неизвестността на небитието:>Ц.
Тази болка обяснява безкрайното човешко търпение на дълголетните „земни мъки”и”безчетните камшици на века ни”
Хуманистът Х точно показва кое поражда неговото отчаяние и разочарование от света:>Ц.
Те са удивително актуални дори и за нашето съвремие.
Х сам дава отговор на мъчителния въпрос за личния избор.Страхът от неизвестността на живота, от който”никой пътник се не връща”, смазва волята на човека и поражда примирението с „познати беди”.Той се упреква за този страх превръщащ човека в „бъзливец”, отдаден на мъдруване, превръщащо величавото в ниско:>Ц.
Тези размисли на Х пораждат в нас много въпроси.Може би великите дела се извършват спонтанно, интуитивно, без излишно отлагане или след „мъдруване”,предпазващо от грешки?!
Отговорът на Ш не е конкретен.Именно в това е величието и актуалността на трагедията „Х”.Тя е нравствено и хуманистично послание за хармоничност на света и човека.

Западноевропейският ренесанс бележи в своето развитие два периода - първия - период на светли надежди, на раждане и утвърждаване на хуманистичния идеал,
на вяра в човека и неговите качества и възможности да преобрази и хармонизира света, и втория, наречен сполучливо ;криза на хуманизма;, характеризиращ се
с разочарование и обезверяване на светлите умове, с липсата на перспектива за установяване на ред, хармония и висока нравственост.
Плод на тази песимистична епоха е трагедията на Шекспир ;Хамлет;.
Трагизмът на на главния герой - датския принц Хамлет, се поражда най-вече от жестокия сблъсък м/у ренесансовия идеал, чиито носител е той, и реалната действителност, в която попада при завръщането си в Дания, в родния Елсинор. Външен израз на този конфликт е мотивът за лудостта, реализиран в произведението чрез образите на самия Хамлет, а и на неговата любима Офелия.
Повод за завръщането на престолонаследника е смъртта на баща му и невероятно бързата женитба на майка му - овдовялата кралица. за неговия роден чичо -
новия крал Клавдий. Този факт обърква принца, разочарова го, но неговият поглед прониква още по-дълбоко в живота на Елсинорския двор. След срещата и разговора си с духа на стария крал, при който се изясняват причините, участниците и се очертават последствията от мерзкото убийство, извършено от настоящия крал.
За ренесансовата личност човешкия живот е с особено висока цена и никой смъртен няма право да го отнема. Още повече - когато става дума за живота на личност, олицетворение на ренесансовия идеал, какъвто за Хамлет е неговия баща. Точно него има предвид героят в монолога си за човека във II действие,
III сцена.
Какво дивно създание е човекът! Колко благороден в разума си! Как безграничен по способности! По форма и движения - колко ясен и възхитителен!
Колко подобен в делата си на ангел! Колко подобен в понятията си на бог! Красотата на света! Идеал на всичко живо!;
Израз на разочарованието от доскоро издиганата в култ човешка личност е обобщението на героя, че всичко това за него е квинтесенция на праха, че друг такъв едва ли вече ще срещне в живота си.
Трагичното разочарование на принца, произтичащо от предателството на приятелите от детството Розенкранц и Гилденстерн прераства в страдание от
поведението на неговата майка. Гертруда като че ли е забравила наскоро починалия си силно любящ съпруг. Тя е точно на мястото си в своя Елсинор - свят на лиемерие братоубийство и пошлост, свят тъмница. В този свят непрекъснато търсят забавления и устройват шумни пирове, сякаш опитвайки се да потънат в забрава, да заглушат гласа на съвестта, връщащ ги към истината.
Хамлет е безкрайно разочарован от своята майка. Отношението му към нея на моменти граничи с жестокост, но както сам казва героят - той е ;от любов жесток.
С упреците си към Гертруда синът й като че ли опитва да накара нейната съвест да се разбунтува, да я поттикне към покаяние, за да се спаси от срама и от греха на прелюбодеянието. Такава е целта на думите му особено в сцената с портретите.
Шанс за възвръщане към достойното човешко съществуване героят дава и на останалите герои - на Полонии чрез иронията и сарказма си към неговото
хамелеонство в прочутия диалог за формата на облаците, и на Офелия, сочейки й пътя към манастира...
Противоречиво е отношението на главния герой към любимата девойка. За нея той, отпътувалият преди време от Елсинор обичан и очакван момък, единственият, с когото тя се вижда в сънищата и в мечтите си, е идеал за нравственост и красота. Виждайки промяната, настъпила в него, неможейки да си обясни причините,
които са я породили, Офелия е лишена от възможността да стане другар и съмишленик на Хамлет. Огромната й любов към него, отблъсквана всячески от принца, кръвта на баща й, Полоний, ролята, която самата принудително поема в двореца, довеждат девойката до лудост. Еднакво трагична е нейната съдба с на съдбата на Хамлет. Дори - още повече. Защото, докато той има възможност да действа, докато той вече е наясно с истинското лице на обществото и на събитията, Офелия,
възпитана по принципите на средновековната нравственост в подчинение на родителите и на по-висшестоящите, не е в състояние да достигне сама до истината.
Нейното полудяване и смъртта й всъщност са потвърждение на идеята, че в света на порока и насилието чистите, невинни личности нямат място. По този начин Шекспир като че ли ;спасява; своята героиня от страстите на Елсинор. Маската на лудостта е спасение и за самия Хамлет, тя му позволява да действа безнаказано, а и му осигурява така необходимото време за размисъл и за вземане на така важното за героя решение по повод отмъщението.
Отлагайки кървавото отмъщение, за което се е заклел пред духа на баща си, Хамлет сякаш дава шанс и на самия себе си да остане ренесансова личност,
независимо от условията, в които е попаднал.
Героят многократно има възможност да отмъсти със смъртта на убиеца на своя баща, краля на Дания. Но кървавото отмъщение може да бъде цел само за средновековния човек, какъвто Хамлет не е. Той иска възмездие, а не смърт. Ето защо, преди да посегне към меча, принцът използва оръжието на словото, на театралното изкуство, което нанася по-дълбоки рани и носи по-пълно удовлетворение. Забележителни са неговите монолози и особено прочутият “Да бъдеш или не...”, в който героят като че ли, разсъждавайки за ценността и смисъла на човешкия живот, за пореден път утвърждава ренесансовия принцип за висшата ценност, каквато е живота.
По време на сценичното действие много от героите намират своя край. В последните сцени на V действие театралната сцена е осеяна с трупове -
Лаерт, Клавдий, Гертруда, самия Хамлет.
Според естетите смъртта на носителя на прекрасното, на идеала, е висш израз на трагичното. И въпреки че Шекспир се опитва да завърши своята трагедия с известен оптимизъм чрез оцеляването на единствения докрай останал верен на Хамлет и на ренесансовия идеал персонаж - Хорацио, зрителят не може да се освободи от състраданието към трагичната участ на един от най-прекрасните образи в световната литература - принц Хамлет - потопен в скръб, облечен винаги в черно, чийто светъл ренесансов свят е жестоко разбит при трагичния си конфликт с гнилия свят ма средновековна Дания.