Показване на публикациите с етикет П.Яворов. Покажи всички публикации

След отпечатването на второто издание на "Стихотворения" през 1904 и след Илинденското въстание,Яворов се изправя пред необходимостта да преосмисли своята поетическа мисия.Около една година мълчи и когато най-сетне проговаря в "Песен на песента ми",той вече е изпълнен със съзнанието за своя нов поетически и духовен път.

Поетичните прозрения на мисълта, от която се раждат песенните слова на Яворовите лирични изповеди, намират своето художествено битие в „Песен на песента ми”. Това е творба, в която Яво­ров изпява песента на духовните тер­зания, на „безсъницата” и на мисловната тревога, разпнала душата на всеки тво­рец. „Песен” за „песента” на душата на­писва Яворов. Цялото стихотворение представлява изповед на личността.
Още в самото начало поетът нарича своята до­сегашна песен „блудница несретна”, която се завръща при него „с наведена глава”. И я пре­дупреждава да не поглежда назад „с тъмните слова на уплах и тревога”. Безсмислено е вече. Той я разбира отлично, след като знае всичко за битието й. Сложен е рязък водораздел: „Но знай и ти: умряха там и дявола, и бога.” Наистина това е сякаш някакъв мъртъв завършек на благо­родната й мисия.Яворов установява неделимост­та между поета и творчеството му и затова слива техните участи. Няма такова произведение в на­шата лирика, което да изгражда като субект и обект на действието самата лирика. Показана е нейната роля в различни ситуации, а и при неед­накви обстоятелства:

На труженик ли дрипав, гладно бледен,
в прихлупената изба ти не бе -
и него ли, кажи, не лъга беден,
за празник, въздух и небе?
В полето ли при селянина груби
не беше ти, край него дни ли не изгуби,
сама осмяла своите мечти?
Из дебрите на тъмните балкани -
посестрима хайдушка - и над гроб
ти сълзи ли не рони, великани
оплакваща наравно с жалък роб?
Такава е действителната орисия на Яворовата поезия. Той посочва територията и героите, при които е била изпратена. Едни са я приемали с до­верие, други - със съмнение, а трети - с открита вражда. И когато поетът я упреква, че е насажда­ла заблуда и дори лъжа, това не означава, че та­кава е нейната иманентна предназначеност. Не! В този случай авторът откроява безсилието й в това жестоко и лицемерно общество, което се крепи върху други пружини за реализация . А те нито са естетични, нито морални, нито човеколюбиви. Важното е да се изтъкне, че изкуството е свято, че поезията притежава фина енергия; изградена е от нерви, благородство, хар­мония и жажда за красота. И не е виновна за по­руганата си роля, за преживения страх, за сло­мения си дух. Причините са другаде. Извън нейна­та вътрешна същност се намира зловещият из­вор на покварата:
...Уста пиянски не едни
в устата ти рубинови се впиха.
Ръце нечисти през ония дни
разплитаха, заплитаха, мърсиха
коприната на твоята коса.
В кървавите на кръвник обятия
нима веднъж се ти превива?
Разврата ли не чух
невинността ти да осмива,
и невинността да те обсипва
с хули и проклятия?

Безмълвен е шепотът на трагичното прозрение. Самотни и духовно мъртви са всички светове, открити в скиталчест­вото на търсещата поетична мисъл, „пъ­туваща” към своята същност в смълча­ните дълбини на човешката душа. „Пъту­ва” мисълта към бездънието на тъгата и страданието в поле от безкрайно мъл­чание и самота. Безмълвието е новото,трагично осъзнато битие за гласа - пе­сен на поетичната душа:
аз всичко знам...
Но знай и ти: умряха там
и дявола, и бога.
Но лирическият АЗ не се отказва от песента на душата си, макар и изпълне­на с безмълвие. Той разгръща мисловната си глъб за условна прегръдка и ласка:
Ела при мен. Ела у мен.
Заявява своето пристрастие към вза­имната им трагична съдба и огласява с гласа на осъзнатото страдание песента на обезнадежденото им духовно битие:
... Кажи ми:
кьде не беше ти, къде не бях
подире ти и аз?
Зигзаги вред неуловими...
Къде от ревност не горях
и в летен зной, и в зимен мраз?
В изповедта-самопрозрение за единна­та обща участ звучат песенните гласо­ве от познати Яворови творби, остана­ли като „тъмни слова” в миналото на изс­традани поетически „истини-лъжи”:
На труженик ли дрипав, гладно бледен,
в прихлупената изба ти не бе -
и него ли, кажи, не лъга, беден,
за празник, въздух и небе?
В полето при селянина груби
не беше ти, край него дни ли не изгуби,
сама осмяла своите мечти?
Сякаш гласът на осъзнатата безнадеждност от Яворовия социален про­тест в стихотворението „На нивата” търси песенния обем на „тъмните слова” за изповед на стъмената, смълчана по­етична душа. Но и хайдушкото скиталчество на духа разлива „смълчаните” то­нове на натрупаната тъга в мигове на мълчание пред безсмислената жертва на героя. И песента неизплакана ляга дълбоко в самотната дълбина на потъваща­та в мълчание безгласа душа:
Из дебрите на тъмните балкани -
посестрима хайдушка - и над гроб
ти сълзи ли не рони, великани
оплакваща наравно с жалък роб?
Още веднъж направила усилие да поле­ти към изпепелените светове на Рая и Ада, на дявола и бога, душата се докосва до живо пулсиращата болка, родена от страдание и срам. Тя е контрастно „разпната” между греха и изкуплението, разврата и невинността:
И пред развратница лис просешка боязън
за поглед и усмивка не рида,
и пред невинността ли думи на съблазън
безсрамно ти не шепна,
без срам остала навсегда!
Омърсена от „тъмното” страдание на преживените разочарования, песента на душата се чувства излъгана, поругана и безпътна в „тъмното”, „безсрамно” ложе на безнадеждността. Блудно завърнала се в „прегръдките” на мисълта, изповяд­ва греховното безсмислие на скиталчес­твото си пред взора на лирическия АЗ:
И ето че се връщаш уморена,
наплашена, отвърната - сломена. ...
Уста пиянски не едни
в устата ти рубинови се впиха.
Ръце нечисти през ония дни
разплитаха, заплитаха, мърсиха
коприната на твоята коса.
Песен и мисъл търсят път една към дру­га в персонализацията на своите духовни светове, контрастно битуващи в душа­та на поета. Това е безсъницата на неговата мисъл и безмълвието на песенния му глас. В безсъницата на мисловното раз­двоение и съмнение се ражда безмълвно­то прозрение за подменените, обругани стойности в живота на човешкия дух:
В кървавите на кръвник обятия
нима веднъж се ти превива?
Разврата ли не чух
невинността ти да осмива,
и невинността да те обсипва
с хули и проклятия?
Олтарът на духовната „светая светих” на човешката мисъл е обруган и ограбен. Мъртва за песента и нейния глас е душа­та на поета.
И ето че се връщаш уморена,
наплашена, отвърната, сломена.
Надире не поглеждай - няма жив
на мъртъвците сред тълпата:
едни остаха там
безплътни призраци, едвам
съзирани през тишината
на спомена мъглив.
Но сред тъмния пламък на страдание­то, като пленница на „мъртъвците сред тълпата”, се озовава и душата на поета. Излъгана и объркана от мъртвото духов­но битие на мисълта, безмълвно стои „там негде по средата/ на истината и лъжата...” и песента на Яворовия поетичен дух. Трагично раздвоен търси отговор на „свръхземните въпроси, що никой век не разреши”.
По-силно от греха и безпътицата, от страданието и духовната смърт е желани­ето на лирическия АЗ да се потопи в мъдра­та печал на трагичното познание за себе си и за умиращия свят на своя песенен глас:
Разбойник същ, подире ти вървях
и мислех аз:
Какво тя мрази и обича?
и питах аз:
Какво я лъсти и увлича?
Мисловното прозрение сякаш отива отвъд „смъртта” на духа. в страданието на мисълта, търсеща отговор за безс­мислието на духовния си творчески жи­вот, лирическият АЗ открива трагична­та красота на обречената човешка душа да посрещне с песен тленния си край. Дълъг е пътят между греховното незна­ние и изкупителното трагично прозре­ние. Той е очертан от страдалческите полети на душата към тъмната бездна на разочарованието и от неистовите по­риви за живот на духа, родени в най-гроз­ния мрак на изначална мисловна безна­деждност. Това е пътят на изстрадано­то мисловно прозрение:
Претърсвах аз,
претърсвах -
на миг пленените души.
Напразно търсих истина у тях,
създадени в лъжа и грях.
Напразно дирих и лъжата -
бог на вселената, душа в душата.
Мисловно прозрение, родено в страда­ние, но и идващо като изкупление сред преживяно и изстрадано страдание, из­повядва душата на поета:
Страдание! Едно страдание безлично
жалко, безразлично,
там негде по средата
на истината и лъжата...
Мисловното прозрение, обгърнало в страдание духа на поета, създава усеща­не за елитарност в избора на лирическия герой, готов да заплати не само със страдание, но и с духовна самота трагичната истина за Сизифо­вия кръговрат в живота на човешкия дух. Полетите на мисълта се раждат в само­тата на размисъла, заплащат със стра­дание търсенията си и отново се връщат сред самотата на взиращия се в битието на мисълта човешки дух. Той е донесъл след дълго скиталчество философската тъга на прозренията. Кръгът се затваря. Сизиф, изтласкал камъка до върха, се озовава в бездната. Всичко е страдание и самота - без начало и без край:
И ей ме днес: погледай, връх е - самота.
Че няма зло, страдание,
живот вън от сърцето ми -
кивот, където пепелта лежи
на всички истини - лъжи.
Между самотата на сърцето и стра­данията на духа застава трагиката на мисловното прозрение:
Че няма дух и няма вещ
вън от гърдите ми - пещ
на живия вселенен плам,
на цялата вселена храм.
Мисловната трагика е събрана в песен­ния храм на душата с цялата страст на духовно горене, даващо живот и сила на страдащия и обезнадежден Сизиф да по­несе трагичната си участ към нова са­мота и ново мисловно страдание. Но то­ва е животът на мисълта в безкрая на човешката духовност, която винаги открива мига, в който завърналият се глас на философска тъга и прозрение запява пе­сента на човешките мисловни и интелек­туални страсти:
И ти се върна! - празник ден -
ще дъхна аз и с кървав пламък
ще пламне тук дърво и камък
Лирическият АЗ изгаря с пламъка на ми­съл и дух материалния свят на своята екзистенция, за да получи в дар необят­ния хоризонт на интелектуалните дире­ния. В тяхната самотна абстрактна дъл­бина се отразява като постигнат връх мисловният безкрай в духа на Сизиф:
Бъди при мен - бъди у мен.
Сред кървав пламък и през дим,
сред задух нетърпим,
небето в твоя поглед
дивно ще се отражава.
Това е трагичният копнеж на човешкия дух по вечния живот на мисълта като безкраен път по спиралата на страданието и самотата:
Душа за него ще копней!
Ти него гледай и ми пей
за хладния покой,
за вечната забрава.
Яворовата поетична душа търси пе­сента на философската тъга и копнеж, изстрадани в мисловна самота. Него­вият дух прозира съдбата на Сизиф „в коп­нение за мир небесен”:
Сред пламъци и адски дим
ний двама с тебе ще горим.
Красиви в мрачна грозота
и грозни в сяпна красота -
сред задух нетърпим,
в копнение за мир небесен,
ний двама тук ще изгорим,
ний двама с тебе, моя песен!
Трагичният Сизифов копнеж на духа си Яворов постига в песенното горене на мисловните прозрения, отнасящи го от­въд живота и смъртта, сред вечното би­тие на „свръхземните въпроси, що никой век не разреши”.

По-голямата част от Яворовите любовни творби са не само лирическа изповед на най-съкровени чувства, а и израз на поетическо отношение към света. Сред тях с особена форма се отличава стихотворението “Две хубави очи”. Поетът съсредоточава вниманието си върху един външен елемент на любимата - очите - прозорецът на душата. Стихотворението започва нежно-съзерцателно:
„Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи. Музика, лъчи.”
Сравнението душа-музика-лъчи изгражда ангелски образ, който е в пълна хармония с най-чистото на този свят - душата на дете. Можем дори да усетим музиката на душата чрез широките вокали и сонорните съгласни. Осъзнаването на светостта на любовта кара автора да направи една спонтанна отчаяна молитва-зов:
„Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!”
За миг, обладан от лоша мисъл, влюбеният изпада в ужас. Той познава злините на света, в който живеем, познава добре тъмната страна на живота и неговото пагубно действие върху крехкото детско съзнание. Тази изстрадана мъдрост внася горест и напрежение в светлината на любовното чувство:
„Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.”
Черните мисли са потушени енергично - все пак, любовта не може да бъде толкова слаба, щом управлява живота на хората. Поетът вярва, че любовта може да побеждава, затова, в обратен ред на стиховете, отхвърля мисълта, че светът ще успее да опорочи чистата обич:
„Булото на срам и грях –
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.”
Драматичният сблъсък е силен и кратък, решението е намерено веднага и възстановил за миг разрушената хармония на любовта, поетът отново коленичи пред олтара на чистата обич:
„Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...”
Погледът отново се връща към образа на любимата и чак сега, след тревожната мисъл “Не искат и не обещават те!”, поетът изведнъж осъзнава колко прелестно е детското незнание на любимата. Тя, за разлика от него, не познава огорченията на живота. Непокварена, душата й е изпълнена с красота и надежди. В очите й той намира своето щастие и повтаря унесено:
„Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.”
Яворов се е постарал да приложи т.нар. огледална симетрия, която прави стихотворението му изключително и е едно доказателство за това, че той е творец на световно ниво.

Идеята за началното зло,разрушаващо хармонията на селското ботие,е водеща и в „Градушка”.Яворов сякаш слива в съзнанието си представата за социални и природни бедствия.Не е толкова важна причината,защото неиното овладяване стои извън възможностите на човека.Важно е страданието на селянина,неговата болезнена реокция на изпепелените надежди,на разпадащия се свят.
Стихотворението „Градушка” е шедиовър на Явороеата сациална поезия.Защото е представено като природна стихия която безпощадно унищожава плодовете на човешкия труд и неговата плаха надежда.Градушката сепревръща в един мащабен и обощаващ символ на драмата на човешкото съществуване,на трагичната му предопределеност и безпомощност.
Състраданието на лирическия събект тук прераства в стон,във вик на ужас.Подобно на стихотворението „на нивата”,и тук Яворов използва кръговата композиция,за да внуши затварянето на кръга на безисходицата.Първата част започва с трагичната изповед на селянина,като непосредствено страдание прераства в стон на всечовешкота страдание на угнетените.Образът на живота е разкрит като низ от страдание които са фатално неизбежни,затова единствения изход е смърта.
Втората част обаче представя друга възможност за спасение-хармонизиране на простите човешки изживявания с природата.Другота лице на селското битие-зреенето на надежда,властването на светлината но въпреки радостното настроение се ражда страхът от катастрофата ,фаталистичното предусещане за тоталната неизбежност на злото.В движението от втора към третата част се отделя и все повече се дистанцира от селското битие лирическия Аз.Предчувствието на злото е въплатено в слънцето което праща огън.Човекът е оспял да подреди своя мъничък свят но големия свят на природата му е неподвластен.Две ключови за текста категории светлината и мрака са противопоставени в четеъртата част.Небето е видяно като сцена върху която се сблъскват зловещите стихий.В петата част лирическия Аз преминава в нея,за да съпреживее ужаса на изсипващия се ад.Яворов изгражда представата за света според философията на обикновения човек,за неговата непознаваемост и конструираност според принципите на злото,за неизмената трагичност на човешкото битие.

Яворов с една ярко надарена личност, откроила се на едно от първите места в българската литература и особено в поезията.
Титанично могъщ и задушевен лирик, той следва поетичната традиция на гениалния Христо Ботев. Твърдо сложна и противоречива личност, Яворов протежава ум на мислител, неспокоен дух и силно възбудена социалност. Прозрял дълбоко в неволите на българския народ, той е обладан от бурна критичност и горда ненавист към онова общество, обрекло човека от народа на вечен труд и нещастия.
Яркото му социално чувство се проявява най-силно, когато говори за трагичната участ на селяните. Затова и главен герой в тези произведения е селянинът, изгарян от жаркото слънце, ограбван от бирника, отморяващ се от страданията в селската кръчма.
Селската мъка е пресъздадена много вярно в стихотворението “На нивата”, където на фона на природата, огласяна от птичи песни, изпъква жестоката болка и немощният протест на бедния труженик:
“Недей дочаква и зори,
първи ори, ори, ори,...
Като няма прокопсия,
Плюл съм в тая орисия!”
Почти денонощен, тежък и непосилен е трудът на селяка. Дори природата преследва този герой-мъченик: слънцето прежуря и безпощадно жили гърба на измъчения земеделец. Затова той стига до най-ярката изява на протеста си срещу този несретен живот като проклина съдбата си. Прибрал се вече по тъмно, той тръгва обратно към нивата преди да се е съмнало. Без почивка се бори с твърдата земя до пладне, когато, безкрайно уморен, се спира за заслужена почивка и обяд. Но колко бедняшка и нищожна е трапезата му:
“Илучец еж, водица пий...”
Какъв парадокс! Човекът, който с труда си храни държавата, живее в безкрайна бедност и мизерия. А като връх над всичко идва царския бирник, който хвърля в ужас и плач селяните. Като мощен протест звучат думите на поета, насочени срещу грубата буржоазна действителност и антихуманното отношение към народа:
“че бирник царски дошел е днеска
и сиромаси тресе ги треска:
не взема само от голо риаз,
дете от майка!”
Само кръвния данък като през турско робство не присъства в буржоазната социална политика.
Най-висок в поетичното претворяване на селската трагедия е достигнат в поемата “Градушка”, открояваща се с висока художествена внушителност, добила класическа стойност във времето.
Поемата започва с монолог, който обобщава идеята за вечното тегло на селянина, за селските страдания и трагичните изживявания, причинени от безпощадните природни бедствия, които довеждат хората до желанието да умрат:
“Да беше мор, да беше чума
че в гроба гърло не гладува, не жадува!”
А то – градушка ни удари,
А то – порой ни мътен влече, слана попари, засух беше –
в земята зърно се опече...”
Това спомняне на преминалите бедствия е мъчително и болезнено. В него е стаена горчивата болка на селяка, чийто труд години наред е загивал безплодно. Тънейки в безисходица, селяците вече мислят, че толкова мъка и страдания са някакво божие наказание.
Особено оригинално е подходил поетът като заменя трагичното въведение с игривата песен на надеждата за бъдещето. Поезия, музика и живопис се съчетават и извайват чудни образи на светлина и лъчезарност. Снежната белота на зимата, разкошната зеленина на пролетта и златният загар на лятото са едно чудно съчетание от най-ярки поетически багри и картини. В унисон с прекрасната природа е и душевното състояние на селянина, озарен от радостно очакване за бъдещата реколта, което преминава в плаха молитва:
“Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време,
олекна ще и тежко бреме,
на мъките на края до ще.”
В следващата картина спокойната и тиха радост се заместват от трескавата подготовка и вълненията около жътвата. Битовата картина е възхвала на най-положителните черти на нашия селянин – упорито трудолюбие и несломим дух. Неуспехите и нещастията от миналите години не са отнели неговата издръжливост и той е готов отново да работи неуморно, да се бори, въпреки преживяните мъки.
Със своята бодрост и раздвижена интонация тази част от поемата силно контрастира на трагизма в следващите моменти в сюжета.
Още във финала и поетът подготвя читателя за по-късно развилнялата си стихия чрез умело въведен дисонанс:
“И ето вече слънцето грее
и на земята огън праща.”
Този огън буди още неосъзната, но ясно почувствана тревога.
И Злото наистина не закъснява. С поразителна точност на вещ познавач на природата, Яворов рисува редица нюанси, които предсказват приближаването на бурята. Това са щрихи с изключителна одухотвореност и пластичност на изображението.
Облаците се движат по небето като космати чудовища и изпълват с динамика и напрежение. С дълбоко психологическо проникновение Яворов разкрива и първите признаци на страх у селянина – уплашеният взор, нервното избърсване на потното чело, изпитателния поглед към почернялото небе. Тревожното предчувствие изтръгва вопъл на гореща молба за пощада от задалите се нови беди. А предусещането скоро прераства в съзнание за неизбежна катастрофа. И тя наистина настъпва. С неповторим реализъм геният на Яворов рисува драматичния размах на две огромни стихии – природната и тази на човешкото страдание.
Използвайки възходяща градация и най-сполучливи сравнения, поетът представя бурята като грандиозно стълкнование на слепи и безпощадни стихии, пред които човекът застива в безмълвност:
“Вихрушка, прах...Ей свода мътен
продран запалва се – и блясък –
и още – пак – о, боже!...Трясък
оглася планини, полета,
земя трепери...Град! – парчета –
яйце и орех...”
Ударната сила на римите и алитерацията пораждат силно звуково впечатление. Задъханата драматичност се постига от елиптичните изречения. Само необикновен талант като този на Яворов може да постигне такава виртуозност на формата и съдърйанието.
Градушката, която за пореден път съсипва нивите и кървавия труд на селяните, изтръгва отчаян вик от гърдите на сломените труженици:
“Спри... Недей...
Труд кървав, боже, пожалей!”
Едва ли има друг начин, освен с епитета “кървав”, да се изрази непосилния труд на българските селяни. В него е концентриран целия трагизъм на един живот, обречен на вечни страдания, лишен от каквато и да е подкрепа. Изпаднал в крайно отчаяние и безнадежност, човекът постепенно започва да мисли, че е пленник на “вечно зло”, от което няма спасение. Така поемата добива дълбоко социално звучене. Епилогът представлява тъжен акорд за погребаната надежда, покосена от “бясната хала”, а последната природна картина вее скръб и смъртен полъх. Глъхнещи меки и плавни звукове на речта акустично рисуват отмиращата природна стихия.
Последните стихове звучат като реквием за трагичната участ на селските хора:
“И всички емнали се боси,
с лица мъртвешки посивели,
отиват: вечно зло ги носи
към ниви глухо опустели”
Точно подбрания глагол “емнали се” най-вярно изразява разстроената човешка душа. “Мъртвешки посивелите” лица са поразителен белег на психическото състояние на селяните в този момент, които отново ги чакат страдания, окаяност и нещастия, защото виждат, че няма спасение от бедите, няма помощ от никъде, няма пощада. Този финал на поемата внушава тежкото чувство на безизходица.
А сливането на творческото “аз” със страдащия народ поражда дълбокия демократичен дух на произведението.