Показване на публикациите с етикет П.Славейков. Покажи всички публикации

Сборникът "Сън за щастие" е най-лиричната и интимна изповед на Пенчо Славейков.Тя е вдъхновена от красотата на природата и бляна за щастие.Природата е носител на вечната хармония.Докосването до нея се постига не толкова със сетивата, колкото с вътрешния поглед.Затова в цикъла автора присъства като съзерцател, търсещ прозрение за тайните на света.
В стихосбирката са включени 93 миниатюри, в които е разгънат образа на човешкия път от младостта ,през зрелостта към старостта.Непрекъснатото търсене и движение към идеалното очертават смисъла на съществуването.Страданието според Славейков е част от битието на твореца, от пътя към постигане на себепознанието и духовната свобода.Смъртта се схваща само като край на
тленното човешко ограничение.С нея започва истинският вечен живот на духа.
Всяка от лирическите песни в сборника поставя и коментира накакъв основен проблем от живота.Но живота разбиран като поредица от мигове - на радост или тъга, на надежда или разочарование, на любов или мечта за любов.Този подход създава усещането , че лирическият герой не променя околния свят, а само го съзерцава в стремежа си да разгадае и догони постоянно променящото се битие.Затова поезията в "Сън за щастие" е определяна като поезия на съзерцанието и настроението, на мига покой след движението.
Първата миниатюра "Ни лъх не дъхва над полени" е програмна творба.Тя въвежда в основните мотиви и образи на целия цикъл.Един от основните образи е този на пътя, чието разгръщане в "Сън за щастие" проследява човешкия живот
"Ни лъх не дъхва над полени" задава идеята за началото /"в зори ранил на път, аз дишам/на лятно утро свежестта"/Спокойствието, красотата и свежестта на природата описана в стихотворението създават бодрост и оптимизъм в лирическия герой. Те го настройват да бъде чувствителен към битието.Същевременно провокират у него "охолна мечта" за "лек път" - метафора на бляна за щастие и хармония.Пространствената динамика на пътя и пътуването към дома е съчетана с прехода от утрото към вечерта.Описанието на пейзажа се подменя от описание на състоянието на духа, назовано с две абстрактни съществителни - "сън за щастие".Това е метафора на стремежа на субекта към вътрешно равновесие на духа.. - единствен път за себепостигане.Метафорните знаци, чрез които се осмисля хармонията в човешкото битие са "почивка тиха", "ясна вечер","родний кът".В тях е въплатен копнежът на лиричния герой по спокоен залез и завръщане към родното, към корените.Те го карат да гледа на смъртта мъдро-оптимистично, като желан пристан на почивка, където ще се осъществи неговия "сън за щастие".
"Самотен гроб в самотен кът" е последният текст в стихосбирката.Той съдържа внушението за края на жизниния път /"Самотен гроб в самотен кът/пустиня около немее"/- тези стихове подчертават разбирането на Славейков за природата като аналог на човешката душевност и го открояват като верую на твореца за отношенията "човек-свят".Докато във всяка от миниатюрите в сборника са фиксирани мигове отразяващи прелестта и очарованието на живота, в последното стихотворение поетът осмисля въпросите за страданието и самотата като пътища към постигане на щастието.В него цари усещането за хармония между земното и отвъзното, между човешкото и природното."Самотният гроб в самотен кът " е вечното убежище на самотния човешки дух. Мъдрото разбиране на тази истина е свидетелство за докосването до хармонията.
"Сън за щастие" е поетически цикъл от изящни лирически миниатюри, отразяващи съкровенни състояния на човешката душа.В тях са поставени основни философски въпроси - за смисъла на човешкото съществуване, за любовта като висша форма на живот за съзерцанието и уединениет като пътища за постигане на духовно съвършенство.Хармонията в общуването с природата , непрекъснатото търсене и движение към идеалното очертават смисъла на съществуванието.Копнежът към щастие е обединяващият, заложен още в заглавието мотив, а идеята за неговата постижимост - определящо послание на цикъла.

“Изворът” на българското достойнство остава завинаги “вграден” в художественото пространство на Петко-Славейковата творба “Изворът на Белоногата”. Красивата легенда за Гергана, останала вярна на любовта си към българското, звучи със стародавните гласове на митологичното предание, преплетено с нородно-песенните стихови послания на Славейков. Поетът се вслушва в душата си, събрала многозвучните багри на митове, легенди и песни от всички краища на родната земя. И от тях избира най-красивия, най-извисения глас, който запява в неговата поема “Изворът на Белоногата”, за да разкаже съхранената от векове баладична приказка за вградената духовна сянка на Гергана, превърнала се във вечен символ на приемственост между българския дух на поколенията.
Гергана, идеала на П. Р. Славейков за българка, притежава качества и черти на характера, дълбоко ценени от бълг. народ векове наред и превърнали се вече в символ на българското и на българщината. Това са именно нейната физическа и духовна красота, издържани в духа на българската традиция.
Още в началото на поемата Славейков откроява Гергана от останалите моми в селото, и извън него. Той я нарича пиле шарено, вакло агънце, бисер между мъниста. Така авторът изразява красотата на героинята - нещото, което българите са притежавали, притежават и ще притежават. Толкова казва Славейков за физическата красота, но от факта, че Гергана е била най-красива в цялото село, съдим, че е била запленително хубава.
Но идеалната българка не е красива само физически.. Гергана притежава всички качества, смятани от българина за много ценни и важни. На първо място сред тях е трудолюбието.Тя ходи на нива, върши къщната работа, поддържа градинката... Българката е известна с трудолюбието си. Освен че е трудолюбива, Гергана е и скромна. Това е едната от причините, поради които тя не отива с везира - скромността й. Нейното съзнание не е обсебено с алчност и жажда за пари и блага, както много други.
Българите ценят и вярността в любовта. В това отношение Гергана е просто идеална. Нейната любов към Никола е чиста, неподправена и духовно възвишена. Гергана е създадена точно за него
Гергана е добра християнка и почита родителите си. Тя ги уважава и им помага в къщната работа и на нивата. Тя обича родния си край, тя не би го заменила със сараите в чуждия Стамбул. Гергана е родолюбка, българка
съхранила дълбоко в себе си българското. Затова тя не изменя на родината си и не отива с везира. Нея не я мами чуждото, стига й това, което има.
Самочувствието на българина, неговото национално самосъзнание изиграват голяма роля за запазването на българската. нация в периода на турското робство. Българина притежава морална сила и смелост, без помощта на които той нямаше да може да устои на опитите за духовна асимилация, направени от османците. Българина е известен с своята доста голяма интелигентност. Такива качества притежава и Гергана. Тя е и морално устойчива: все пак не всяка девойка би отказала на изкусителните неща, предлагани от везира. Но Гергана извоюва морална победа, благодарение на това, че е силна духом, на това, че е скромна, и най-вече на това, че е българка.
Гергана е идеал за българска жена, просто защото е българка. Една българка, която е красива физически и духовно. Една българка с непоклатима логика и завидни умствени способности.
Петко Рачов Славейков е един от колосите на българската литература и един от виновниците за пораждането и развитието на българското националноосвободително движение. Чрез своето произведение Изворът на Белоногата той успява да вдъхне родолюбие и духовна подкрепа на своя народ, така нужни им за борбата срещу османските поробители.

2 тема

Още в паратекстуалното пространство може да се открои тенденцията към дистанциране от властта на сюжетното полагане. Заглавието е всъщност българският превод на надписа “Ак балдър чешмеси”. В случая става въпрос не само за езикова адаптация към родния свят, а за охраняване на символната българска идентичност посредством оформяне на смислова конфигурация извор-чешма. Изворът е природната, чистата вода, докато чешмата е цивилизаторски присвоената вода. Много преди в текста да се срещнат Гергана и везирът, художественото послание подготвя за невидимата реалност на случването. В поемата финалът на диалога е маркиран чрез поръката “изворът чешма да стане”, но прави впечатление, че думите на везира са възпроизведени от лирическия говорител. Следователно, знае се какво е казал везирът, но не може да бъде чут този глас, а това вече обезценява значимостта на казаното, поражда напрежение между казване и изговаряне. В края на поемата Гергана е “там, на чешма седнала,/ на месечинка да преде”. Лирическият топос указва състоялата се промяна в пространството, но текстуално положената символика ориентира и към друг тип трансформация на българския свят. Гергана се вестява “на месечина”, а лунната поява е трайно обвързана с трансценденталните модуси на женското присъствие. (Опасността настъпва в момента, в който “месечинка си залезе,/ а петли не са пропели”, т.е. в трансценденталното отсъствие на женското и на мъжкото представителство.) Другият трансформационен код е сказуемно зададен “да преде”. Преденето е архетипна предикация, чрез която се идентифицира идеалното женско присъствие. По този начин финализирането на поетическата фабула като че ли се опитва да внуши, че българският свят е трансформиран в духовна, а не в сетивна конфигурация. Гергана и Никола не са виждани от никого “Счува се само дълбоко/ цафарата му...”. Звукът продължава да съществува, но визията е съвършено дистанцирана от сетивността и така на българското се предпостява трансцендентално битие. Миналото притежава идеална, езотерична чуваемост, подготвена от поетическото ситуиране на словесната среща между цивилизаторски обозначените гласове на Гергана и везира. В техния диалог оразличаванията могат да бъда откроени на няколко равнища като смислов заряд на посланието, като употреба на обръщенията, като предикативна самоидентификация.
Гергана никога не изрича себе си като българка. Чрез национална определеност към нея се обръща везирът: “българко, мила девойко”, “бяла българко”, “млада българко”. Тази парадигма се финализира с “младо, безумно момиче”, което обръщение в следващата реплика на лирическия герой се преобразува в квалификация: “Колко си проста, безумна!” Тази синтагма експлицира не само агресия, но и инфлацията на институционалния авторитет, която везирът сам упражнява спрямо себе си. Гергана разговаря единствено чрез стандартното обръщение “аго”. Тя отвръща на отправените реплики не чрез идеологизиране на българския свят, а чрез изповядване на чисто човешките притежания, които везирът разпознава като народностни идентификации и упорито се опитва да обезличи.
Гергана и везирът не са съвършено разминаващите се другости. Чужденецът се явява в родния свят чрез знака “бели чадъри”. Той гледа как “Гергана вода си налива,/ бели си крака измива”. Непознатите в този момент имат общ смислов знак бялото, но го притежават по различен начин. Поемата провокира изграждането на широка символна парадигма на чадъра като подвижен дом, като бариера срещу космическата светлина, като притежание, което лишава човека от сянка (в текста притежанието на собствената сянка маркира жертвоприношението). Гергана притежава бялото като телесна идентификация (бели нозе) и в своята “мала градинка” “бяло кокиче”, “бял кремък чисто сребърен”. Така словесният обмен е не само изповед на идеологизирани знаци, а и оразличаване между идеалното и придобитото. Везирът предлага трансформация на белоногата Гергана в “бяла ханъма” и така псевдооценностява своя свят, в който не може да открои други знаци освен социално натоварените, абстрактно отнесените спрямо човешкото. Изговарянето на белия цвят в поемата е всъщност цивилизаторски оразличаващ маркер, който подпомага разбирането на състоялата се среща отвъд историческите детерминанти.
Отказът от национално диференциране като преимуществен дискурс е зададен и чрез реториката на погледа в текста. Когато отива на извора, Гергана като че ли не вижда везира: “Не сваря тамо Никола,/ най-сваря бели чадъри”, докато “Гледал я везир, сматрял я” - пропуснатият срещу тавтологизирания поглед. Зрението е най-демистифициращото сетиво и неговото притежание и упражняване е жест на съвпадането между човека и реалността. Погледът на Гергана е метафорично опосредствено зададен. Две от цветята в нейната “мала градинка” са атрибутирани чрез зрение “чернока аглика” и “дребен босилчец, черночек”. Тези цветя са натоварени в текста и с функциите на образи аналози: “Гергана още Никола,/ двамата лика-прилика,/ като два стръка иглика”; “залиня мома Гергана, / .../ кат ран босилек в засуха”. Отдалечаването, опосредстването на връзката между Гергана и собствения й поглед ценностно я противопоставя на антагониста, като акцентира върху вътрешно изживяната, а не експлицитна взряност в света. Българският свят има духовно ориентиран поглед и неслучайно, въпреки трансформациите на пространството и чуждия надпис, преданието ще бъде по повод на извора, а не на чешмата на Белоногата.
Посредством перфектната осмисленост на образните детайли поемата осъществява посланието за случилата се цивилизаторска разпознаваемост на два свята. Те не могат да бъдат йерархизирани, защото в притежаването на общност те всъщност свидетелстват за своята различност, предопределена от невъзможността да осъзнаят привлекателността на чуждата идентификация

Пенчо Славейков е най – нежният и най – вглъбеният български поет, обладан от силна любов към българския народ, чиито най – прекрасни творби той възпява в редица от творбите си. Основно в този род произведения е народния бит, а успоредно с това той поставя много психологични и етични проблеми от живота на хората.
Стъпил здраво върху традициите на българското народно творчество, Славейков създава няколко вълнуващи битово – психологични поеми, сред които са очертава с особена яркост в изображението поемата “Ралица”
Следвайки примера не баща си в “Изворът на Белоногата”, мечтателният поет създава тази вълнуваща творба, в която обаче разширява обема на проблемите в живота на българската жена.
В сентъра на поемата стои образът на Ралица, а останалите герои се разкриват във връзка с нейното изображение. Нейният лик засиява със своята омайваща красота още в първите стихове на поемата. Красотата на българската девойка е внушена с изключително оригинално сравнение:
“Като оназ вечерница в небето –
една бе в село Ралица девойка...”
С хубостта си тя грее като най – ярката звезда на небето и нищо чудно, че всички ергени в селото лудеят по нея. И точно тук авторът подчертава, че външната красота на Ралица е в пълен синхрон и се слива с вътрешното обаяние на характера и. Само чрез един щрих – “модрия и поглед” – той разкрива нейния вътрешен чар.
Останала пълно сираче, отраснала в дома на леля си, тя подарява любовта и сърцето си не на някой богат момък, а на бедния, но трудолюбив и честен Иво. Чрез поетически образи-символи от народното творчество Славейков разкрива по неповторим начин тяхното сходство и силната им любов:
“Той беше строен явор столоват,
тя тънка, вита, кършена лоза;
лоза се окол явора обви –
около Ива Ралица девойка.”
Вярна на своята любов и чистото си сърце, Ралица с чест и достойнство отстоява срещу задирянията от чорбаджийския син Стоичко Влаха. Неговата господарска психика, подсилена от страстта по Ралица, го води до срещата му с нея край извора за вода. Свикнал да получава всичко, което пожелае срещу парите си, той се опитва да спечели сърцето на момичето срещу наниз жълтици и обещания за охолен живот и разкош. Чувствата на Ралица са подложени на изпитание, но нейната висока нравственост и здрав морал и помагат да устои на натиска. Силни и покоряващи със своята сила са думите на нейният отказ:
“Пусни!...Сърцето силом се не взема.
Не е то пита, то се не ломи!”
Този момент от творбата издига на най – висок пиедестал непокварената и неподкупна душа на българската девойка, носителка на най – чистите народни добродетели.
Не случайно той отново сравнява девойката – този път със слънцето, което топли и радва сърцата на хората. Така поетът показва нейното благородство, полъха, който излъчва и обаява хората около себе си.
Славейков не спира разказа си със сватбата на Ралица и Иво. Продължавайки събитията, той внася нови черти в образа на своята героиня. Честит и радостен е животът на двамата млади. Диалогът край огнището изразява чистотата и свенливостта в техните съпружески отношения. Ралица е грижовна съпруга, прекрасна домакиня и уважаваща и почитаща своята свекърва млада жена. За нейното щастие красноречиво говори грейналата на лицето и усмивка. Дните на честит семеен живот обаче са много кратки. Стигайки в своята ревност до престъпление, богаташкият син Стойчо слага край на това щастие с грозното убийство на Иво. Нещастието от жестоката смърт на любимия човек, а веднага след него и на неговата майка, се струпва вурху плещите на младата жена. Но обладана от силен дух и морална сила, Ралица намира сили да носи в себе си жалбата на Иво, окриляна и от живота, който носи в себе си. Светъл и скъп споменза първата и единствена своя любов тя е скътала дълбоко в сърцето си. Но майчиното чувство и вдъхва нови сили за живот и за безпримерен стоицизъм в преодоляването на ежедневните житейски проблеми. Животът на Ралица е тежък, тя работи ден и нощ, но когато познае в очите на сина си очите на Иво, на лицето и отново цъфва нейната прекрасна усмивка – символ на непреклонната жизненост и твърдост, характерни за жената от народа:
“Но в ваклите очи на свойта рожба,
когато тя си вгледа и познай
в тях Ива – до сърце си го притисне,
и пак оная хубава усмивка
на устните и цъфва, от живота
ненадломена – с несломено сърце.”
В своята вярност към Иво Ралица не е вертва на патриархалните закони, тя не е безропотна и пасивна пазителка на семейната чест. В жизненото си поведение тя действа и се ръководи от повелите на сърцето и своята воля.
Ралица е един от най – обаятелните образи на българската жена в цялата наша литература. В духовната и сила и в жизнената и устойчивост са разкрити най – характерните национални черти на българския народ, които го държат здраво свързан със земята, с живота и го извисяват над болката и страданията.