Показване на публикациите с етикет Н.Хайтов. Покажи всички публикации

В последната творба от сборника „Диви разкази” – „Дервишово семе” , Николай Хайтов описва историята на Рамадан, който разказва пред неназован слушател за възела на своята съдба. Авторът започва своя разказ със самия проблем – възела на житейската драма. Той се е завързал „много от далече”, когато героят е бил едва 14 годишно момче и продължава да се заплита години наред в живота на вече порастналия Рамадан. Този възел, заплетен от дълга към родовите ценности и от истинската любов, се превръща в мъчителен и труден душевен лабиринт без изход.
В началото на разказа главният герой Рамадан се връща в миналото, когато загубва най- близките си хора- майката и бащата. Именно тези събития пораждат отношенията между Рамадан и дядо му, който решава да задоми момчето, макар и на толкова ранна възраст.
Причината, която изтъква дядото, е, че бабата не може повече да домакинства, защото „дясната й ръка се вдърви”. Но всъщност истинската причина е продължаването на рода. Това е мисълта, с която дядото е израснал и която стриктно спазва. И той се заема да намери булка за внука си. По онова време младите нямали право на избор. Родителите са тези, които избират за кого да се омъжат децата им, без значение дали се обичат. Така постъпва и дядото на Рамадан. До последният момент преди свадбата момчета не знае коя ще бъде жена му. А на самото момиче, определено за жена на Рамадан, се гледа като на стока. Тя просто се е харесала на дядото, а нейните братя решават бъдещата й съдба. Така Рамадан и Силвина се оказват жертви на родовия дълг, но щастливи жертви- между тях пламва искрата на любовта.
Още по времето на първата брачна нощ пред Рамадан се открива едно слънчево момиче. Макар емоционално и физически подготвени за брачния ритуал, двамата са все още деца и вместо да испълнят съпружеските си отношения, те се заиграват на „пумпал”: „хвана ме за пояса и взе да ме тегли, да ме развива и повива като пумпал…”.
След сватбата Силвина преобразява къщата. Освен че е красива, девойката създава красота в дома, като отразява своята духовна красота. Любовта между двамата е нежна и невинна, но и много силна. Брачният им живот е щастлив. Но когато братята на Силвина разбират за измамата по време на първата брачна нощ и за неизпълненият брачен ритуал, те продават сестра си за два пръча на Руфат. За втори път Силвина става стока, но за първи път тя е жертва на брутално насилие.
Младежът иска отмъщение, но дядото го принуждава да отстъпи пред емоциите си в името на рода: „Ти за семе ще ми трябваш, няма да мърдаш.”
Възелът продължава все по здраво да се оплита, след като Силвина заживява при Руфат, в съседния двор. Рамадан се превръща в чучело и както чучелото се крепи от слама, така и той се крепи от злобата, изпепеляваща всичко у него. Сърцето му започва да се топи като свещ от мъка по Силвина. И той започва да желае смъртта на Руфат: „… с нож ще го наръгам в корема… червата му ще влача по земята… да га душа…”. „Триста пъти съм го трепал и съживявал”.
Всяка вечер Рамадан става безмълвен свидетел на това, как рушителят на семейното му щастие се отнася животински, по груб и брутален начин към Силвина. Рамадан не изпитва никакви чувства към новата си жена, а само задължения. Той дори не я назовава в изповедта си по име, а само благодари, че е тиха и кротка жена. Когато тя ражда техният син, дядото умира с усмивка на уста. Рамадан вече не е дете, а глава на семейството. Той чака детето да порастне и тогава да отмъщава, за да не остава безпомощното си чедо сираче.
Другата причина за отлагането е Силвина- той зне, че ако убие Руфат ще отиде в затвора и няма да може да я вижда. И така вместо да си отмъсти, Рамадан започва да се грижи за болният Руфат- най- големия му враг, ограбил щастието му. И това той не прави от човеколюбие, а единствено заради жената, която обича. След „четиридесет” години Рамадан се озовава в една стая със Силвина и мъжа й. Най- после Рамадан може да изпълни поне част от замисляното години наред отмъщение- да прегърне Силвина пред очите на Руфат, а той да я гледа в неговите ръце, така, както цял живот Рамадан я е гледал. Но тя го възпира с думите „ Ако той беше звяр, не ставай и ти!” Тя изрича присъдата „звяр”, таена в безмълвната й душа през годините, и въпреки това е останала благородна.
Очите на Силвина му дават кураш и му казват, че любовта между тях не може да се гръди нито върху чуждото нещастие, нито върху престъпление. И Рамадан продължава раздвоения си живот. Той не осъзнава, че отдавна е открил своя път- пътя към възвишената любов, който прави човека по- добър и по- мъдър.

Творбата на Николай Хайтов “Дервишово семе” е една въвеждаща творба в българската литература,в която се сблъскват законите на рода и тези на любовта.
Основният конфликт в разказа “Дервишово семе” е сблъсъкът между законите на рода и тези на любовта,защото любовта няма отношение към устоите на рода.
В началото на творбата основният въпрос е този за запазване и продължаване на рода.Рамадан е длъжен да “посее дервишово семе” въпреки,че още не е готов за тази важна стъпка.Водено от чувството за дълг,момчето спазва съветите на рода си, “Друго питане не ме попита.Годиха ме,жениха ме-това беше всичкото питане”.От този факт,че Рамадан все още не е готов да продалжи рода си,се поражда конфликтът.Той се оженва без дори да познава жена си,но такъв е законът на рода и неговото спазване е много важно.Конфликтът в творбата нараства,когато Силвина и Рамадан се опознават и обикват.Между тях се пораждат отношения,различни от тези,които изисква закона за рода.В разказа любовта няма никакво значение,важно е единствено продължението на рода.Нарушаването на родовия закон дава пълното право на братята на Силвина да я продадат на Руфат.Това действие не противоречи на закона за рода.В този случай чувствата на момичето нямат никакво значение.Дядото е в своето право,той оженва внука си повторно,защото въпреки обстоятелствата родът трябва да бъде продължен.Рамадан се жени и създава деца,но любовта му към Силвина не угасва.Той всяка вечер я гледа и се наслаждава на красотата й,като в същото време омразата му към Руфат нараства.Въпреки трите причини за отмъшение:нарушаването на брачната връзка,нарушаването на любовта и застрашаването живота на рода,Рамадан е спрян от чувството си за отговорност към семейството.Фактът,че внукът години наред отлага отмъщението,не означава че той е престанал да мрази Руфат.
В разказа се разкрива голямата любов на Рамадан към Силвина.Въпреки,че той мрази Руфат,помага на своята любима да носи дърва.Тези негови действия са признак за една искрена любов.Той върши всичко това не за да спаси цивота на Руфат,а за да помогне на Силвина,защото всичката тежест пада върху нейните рамене.”Мисля си понякога:мъчи се той,мъчим се и ние,защо не му отворя адовата порта,на която втора година вече хлопа?” , “...,но опре ли да я свърша,видя ли очите на Силвина,вперени в мене-отпущам му края и хващам пътя за гората сухи дърва за Руфатя да бера ... “.
Конфликтът в разказа не се разплита,защото любовта на Рамадан е по-силна от омразата му към Руфат.А героят разбира,чe неможе да гради щастието си върху нещастието на другите и воден от тези мисли,любовта към Силвина остава неосъществена в реалността.

“ На това кръстопътче тъпча и не виждам накъде да хвана”. Финалните изречения в разказа на Николай Хайтов “ Дервишово семе” метафорично представят суровата дилема, пред която може да бъде изправен човекът. В хода на непринуден разказ размисъл главният герой Рамадан представя сложните конфликти на битието, които могат де заплетат или разплетат възела на живота. Текстът представя силни човешки преживявания: трепетите на първата любов, страстната омраза, отчаянието и готовността за убийство, през които героят преминава, за да стигне до онази житейска мъдрост, която ще го превърне в истински благороден човек.
Възелът в душата на Рамадан се завързва с неочакваното, сполетяло го изневиделица събитие- отвличането на Силвина. Щастието е оттласкано от продължителен период на нещастие. Любовта на героя импулсира раждането на омразата към братята на Силвина- “лакоми хора”, и особено към съпруга щ Руфат- “хайлазин”, “пияница”- епитети, които назовават все жизнени и нравствени недъзи, отхвърлени и презрени от родовата общност. Руфат достига до жажда за кръвно отмъщение и до нееднократното щ изживяване като облекчение на задушаващата го мъка. Тези изживявания и представи на Рамадан не секват, дори когато е възрастен мъж. Той приема желанието си да възмезди нанесената му любовна рана като напълно оправдано, но сам формулира необходимостта от мислено изживяване на отмъщението, за да продължи да живее: “Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха…”
Същинският конфликт в разказа е вътрешният сблъсък в душата на Рамадан- между дълга му към рода и дълга му към любовта. Разрушаването на родовите връзки между Силвина и Рамадан е източник на тяхното нещастие, но не е основание да се причини нещастие на другото семейство /каквото създават и двамата герои/. Една ограда разделя Рамадан от неговата любима и чувствата в него бушуват- ту любовта към Силвина надделява, ту омразата към Руфат. Постепенно героят разбира, че не би могъл да сподели живота си със Силвина, но би могъл да облекчи нейното страдание. Той възпитава у себе си най- трудното качество- да въздържа гнева си и да бъде смирен, за да не усилва страданието на Силвина. Нейните думи: “Ако той беше звяр, не ставай и ти!” помагат на Рамадан да възпира надигащата се злоба и чувство за отмъщение. Така той ходи в гората за дърва /вместо нея/, за да стопли с тях смъртния си враг Руфат. Това е трудно житейско решение- готовност да жертваш желанията си, мечтите си в името на радостта и щастието да виждаш любимия човек. Същевременно това решение разкрива помъдряването и духовното израстване на Рамадан.
Конфликтът е решен на твърде висока цена- една неизживяна, невъзможна любов. Животът на Рамадан протича бурно, разтърсващо. Подложена на изпитания, истинската любов устоява и се запазва, като съхранява човешкото у Рамадан. Героят бавно се учи на търпение, на разбиране и така утвърждава новите ценности. По този начин конфликтът в разказа “Дервишово семе” представя един хуманитарно и обществено значим сблъсък между ценностите на патриархалното общество и ценностите на модерния свят.
Преобърнатият патриархален космос в повестта “ Преди да се родя”
Повествованието в “Преди да се род” носи преобърнатия, отразен образ на света в съзнанието на разказвача. “Преобърнати са времената”, хората разместват своето място в хронологията на поколенията, преобърнат е родовият космос. На родовите традиции и ценности писателят е погледнал от необичаен, хумористично- ироничен зрителен ъгъл.
Авторът се отнася с ирония към родовото време. С умиление е представен животът на рода. Ивайло Петров анонимно присъства в пародираното разместване на времената. Художественият свят на писателя ясно откроява лика на три поколения, всяко от които се “оглежда” във времето на останалите две. Пародията е въведена непринудено- реките започват да текат в обратна посока, дядовците и бащите се държат като деца, а небето на родовия космос е сякаш под краката им. Несъзнателно, макар и дълбоко убедени в добрите си намерения, те стъпкват духовните стойности на традицията, а когато решат да вдигнат поглед нагоре, откриват ниския свод на земните си страсти. Изглеждат смешни в ироничния хаос на времето и безкрайно тъжни в своята осъзната безпомощност.
Първият израз на погледа на Ивайло Петров към родовия свят е “непочтителното” изображение на кръвно близки хора: “Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от умните, но първата значителна глупост извърши едва на шестнадесет години и два месеца. За негова чест, която отпосле трябваше да бъде и моя, веднага трябва да поясня, че дядо и баба имат вина за тая работа. Една сутрин баба влезе в обора, когато той бе изринал на добитъка и се мъчеше да отлепи някаква муха под опашката на кобилата, пришляпа боса купчината тор, взе една сламка от коша и почна да си чопли зъбите”. Вниманието е фокусирано върху смешното и грозното, селският бит е изобразен грубо натуралистично. В тези редове няма и елемент от някаква красота в селския живот, а отблъскваща първобитност и грозота. Напълно в духа на създадената представа е пресъздаден и ключовият момент в творбата, определящ бъдещото раждане и съществуване на повествователя. За женитбата, един изключително важен момент за личността, се заявява на неподходящо място и по неподходящ начин- в обора, като за нещо незначително, без каквато и да е психологическа и емоционална подготовка: “Петре, тази зима ще те женим!”
Така в повестта “Преди да се родя” вместо непокварена наивност срещаме наивната глупост, причинена от невежеството и духовната неразвитост. На мястото на чистата и неподправена любов- пресметливото търсене на по- богат съпруг или пък просто на две работни ръце. На мястото на свенливата “севда”- навикът на някои от героите да се възползват от всяка попаднала пред очите им хубава жена. На мястото на достойното преминаване на жената от един в друг род- срамните пазарлъци за откуп и зестра, нагласените “кражби” на мома и бракосъчетание под неприличните припеви на пияния поп.
Пародийно, като комичен фарс е изобразен важният битов ритуал- годежът. По време на преговорите всеки добре играе ролята си. Сватосването- отработено и уредено с годините и узаконено от традицията събитие- е пародирано, като напред излизат не младостта и красотата, а смешното пазарене, наивността и гордостта.
Краденето на мома, като общобългарска традиция, която се противопоставя на сватосването и на годяването и е израз на волнолюбие, постигане на женитба по зова на сърцето, дава възможност на автора за нов хумористичен поток в повествованието и нова насмешка над дребните хитрувания в усилията да се надвият трудности от различен характер.
Дистанцията между съвременност и минало има различни измерения. Авторът усеща “чуждо” времето на своя реален, съвременен живот. Погледът към ставащото го отдалечава във времето преди “раждането на новия, модерен свят”. Онова отминало родово време е скъпо и близко на разказвача, макар и да навлиза в новото пространство с “модерния” поглед на съвременник. Разстоянията между хората и епохите стават условни. Авторът поднася ироничната си оценка за света и човешките нрави, които стават традиционно “диви” в новата съвременност.