Показване на публикациите с етикет Н.Вапцаров. Покажи всички публикации

Подобно на Смирненски и Вапцаров претворява страданието на бедните и онеправданите с най-дълбоко съчувствие към техния живот.Лирическата му поема ‘’Песен за човека’’ е своеобразен художествен синтез на двете основни теми в поезията на Вапцаров-темата за нерадостната съдба на обикновения човек и темата за вярата,че човек може да промени не само себе си,но и самия живот.Поемата ,,Песен за човека’’е най-ярък пример за полифонично звучене.В нея се чуват не само гласовете на спорещите,лирическия ‘’аз’’ и Дамата,но и гласовете на човека попаднал в затвора,на ‘’някой от групата’’ за екзекуция,на войника часовой и даже на звездите.Творбата започва като разказ със събеседник,но това не е приятелска беседа,това е диалог-спор,борба за идеи и възгледи на тема ‘’Човекът в новото време’’Споменаването на ‘’новото време’’ уточнява момента,в който ще се развива действието,а това са годините на Втората световна война,когато Вапцаров пише поемата.Може би поетът поставя въпроса:Какъв може и какъв трябва да бъде човекът в такова време?Позицията на дамата ,,Аз мразя човека’’.Нейната позиция се изчерпва с омразата Двамата дават по-един пример от живота.Дамата:
’’Аз четох как някой
насякъл със секира,
насякъл сам брат си,човека.
Измил се
на черква отишъл
подире
и… после му станало леко’’
Извършва се престъпление,но няма наказание.Няма просветление,истрадано,осъзнаване на греха,няма покаяние.Другата позиция е ‘’без злоба’’,’’без омраза,която условно можем да разделим на три части:престъпление,просветление,наказание.В неговата история също е заложен непростим грях-отцеубийството.
,,Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил’’.
Тук конфликтът е между временното и вечното.А човекът е изправен пред съдбовния избор.Заслепен от немотията,той не знае.че парите само временно са изход.Отношението на лирическия ,,аз’’към престъпника е ясно заявено-той е ,,злодей злосторен’’и този субект’’.Нейната логика предполага отрицателна справедливост това е мъст,възмездие.Без предисловие, направо започва втората част на поемата,която е разказ за просветлението в затвора.След затварянето в затвора попада на хора и става човек.
,,Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
Можем да предполагаме,че това са хора самоосъзнали се преди него.Те не само са извършили грях.Те са го истрадали и са го осмислили,стигнали са до истинското покаяние.Възможно е,именно такива хора да променят ,,злодея’’ в човек.Вълшебната сила ли е скрита в думите на песента или непостижима за нас мъдрост,та престъпникът толкова ясно е прозрял ,,своята участ’’.Песента е символ на прозрението,чрез нея човекът се е докоснал до истината не само на собствения си живот,а за живота,въобще.
,,Брей,как се обърках’’
Вече имаме човек,а не злодей.Гладът и мизерията могат да заглушат съвестта,могат и съвсем да я убият,а когато зрящото око на съвестта не вижда можем да ,,стъпиш в погрешност на гнило’’.Съдбата му е обобщаваща ,,обърках-бесило-хлеба-гнило’’.Извървян е пътя от престъплението до наказанието.От греха до смъртта.У човека възкръсва съвестта осъзната е вината,но това е погрешното устройство на света ,,ех лошо,ех лошо’’.От думите ,,А може,по иначе може…,не става ясно,че в душата му вече е просветнала Вапцаровата вяра,че животът и песента ще са равно велики в своята красота.Песента е просветление.В третата част на ,,Песен за човека’’започва лирическия разказ за последните мигове от живота на отцеубиеца .Осъдения е приел смъртта като неизбежна участ.Затова е логично да се досети,че ,,страхът е без полза’’.Мислите на войника са проследени като кратък вътрешен монолог:
,,Войникът си казал:
,,Веднъж да се свърши…
Загазил си здравата,брат.
Той не съжалява жертвата,той съчувства на човека с тежка съдба.Той страда както се страда за ,,брат’’.
,,Човекът погледнал зората,
в която
се къпела в блясък звезда’’.
Звездата символизира възродения човек.Тъкмо в тази част на текста е кулминацията на Вапцаровата вяра че:
,,Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден…
Там,в самото подножие на смъртта,за полета на душата си човекът е потърсил криле от песента.Тогава ,,песен’’, ,,зора’’, ,,небеса’’, ,,звезда’’се сливат в един общ и многозначен символ на духовната светлина.Човекът от село Могила се е освободил окончателно от страха,а страхът е потърсил друго обиталище.Намерил го е в душите на палачите и те са изплашени до безумие.Преди да запее,човекът:,,Усмихнал се топло,широко и светло’’.Там,в небосвода:,,Усмихнати чули звездите отгоре и викнали: ,,Браво човек!’’Сякаш човекът и звездите най-сетне са се познали,възтановили са някакъв контакт,идващ от самото начало на времената.Това е поема за човека,презрял властта на парите и прозрял безсмислието на жестокостта.Истрадал вината си и пречистил душата си в покаянието.Това е човекът освободен от времето и устремен към вечното.Поемата е творба за безкрайният път на човека към висшите истини за живота.

Душевната чистота и изключителна честота на поета и гражданина Никола Вапцаров читателят открива във всеки негов стих. В "епоха на дива жестокост", когато под небето на Еврапа като " бетонен блок" надвисва Втората световна война, Вапцаров създава поезия, наситене с ревюционмния патос на епохата, но е подчинена на основополагащи за човешкото съществуване нравствени закони и непреходни, вечни човешки ценности. В своето творчество поетът философски интерпретира Вярата като ъизнена доминанта в човешката природа. Авторът, от позициите на своето световъзприемане, преосмисля кретерии като свобада, доброта, толерантност и сраведливост. Вапцаровата лирика е дълбоко интимна, носи неповторима индивидуалност на лирическия АЗ. Поетът изживява всеотдайно и израства драматично съдбите, до които се докосва - на майката и родината, на децатакъм които се обръща най нежно ("мънички мои"). Поезията му съдуржа символи, които са неделими от традиционната българска нравствена култура, наследени от хритиянската етика, от Библията (пшеничното зърно, хлябът, възкресението). Вапцаров познава живота в цялата му необозримост и сложност. Разбира го филосовски мъдро,сякаш много дълго е живял, всичко е изпитал и изстрадал.
Вапцаров създажа поезия, разкриваща ценности, сред които вярата е утвърдена като висша нравстеност. Чрез творбите си поетът доказва, че животът без вяра е невъзможен. Тя е необходима за човека, за да достигне той пълното себеосъществяване, тя е важна упора вдуховния му свят. Тя има екзистенциално значение за всяка личност, притежава невероятна сила. Вярата е неделима част от душевността на човека, от стремежа му за пълна себереализация.
Не е случаен фатът, че стихотворението "Вяра" е на първо място в стихосбирката "Моторни песни". По този начин поетът насочва читателя към една от най-значимите ценности за него. Тази творба открива един много сложен за разгадаване и интерпретация свят, чрез който поетът разкрива какво означава за него вярата.
Авторът интерпретира библейската идея за зърното вяра, което е в основата на душевността на всички вярващи. Тя е животът , мечтите и желанията, определя цялото съзнателно съществуване. Поетът разкрива, че вярата е изконно заложена необходимост ("вий вземете., пшеничено зърно от моята вяра, бих ревнал тогава "). Без вяра не може да се постигне реализация ("миг след грабежа ще бъда аз нищо"). Опозицията: "че още ще бъда" - "ще бъда аз нищо", носочва кам духовните измерения на човешкото съществуване. Физическият живот невинаги означава нравствен просперитет, защото за него са необходими преди всичко вечните, неотменни морални стойности. Вярата, която изгражда духовния храм на човека, е гарант за осъществявянето му.
Вапцаров художествено претворявя основната идея на християнството за изключителната сила на вярата. Както Исус е нахранил пет хиляди души с пет хляба, доказвайки силата на вярата си, така и поетът доказва, че тя има голяма мощ; за човек, който има вяра, няма нищо невъзможно: " Ще ви нахраня със вяра." ("Не бойте се деца").
Вярата съхранява духовната сърцевина на човека, отстоява високите стремления на духа. Непоколебимата вяра притежава невероятна сила, куршумите са безсилни пред нея:
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
няма открити!
("Вяра")
Подобно на Иисус и негожите последователи, които са защитили учението си с дела, ката и Вапцаров доказвя вярата си чрез готовността си за пълно себе отдаване:
За него - Живота –
направил бих всичко
Стихотворението е апотеоз на вярата, която е в основата на духовния живот. Тя е по-силна от всичко в реалността, осмисля съществуването и е нравствената опора. Това схващане на Вапцаров, че човешкият живот без вяра е немислим, е заложено в цялото му творчество. Вярата като ценност, създадена в творбите, не е константно понятие. Поетът проследява в психологически план нейното развитие като вътрешнп движение на духа и съзнанието, разкрива еволюцията на душевността, пътя на раждането на ценностите и достигането до тях.
Вярата е изкконно заложена в човешкото съзнание, но тя претърпява развитие в различните етапи на живота. Вярата и оптимизмът са неделими от най-светлия период - младостта ("Писмо", "Родина").
Това е време, когато най-съществените мечти живеят в съзнаннието като реалност. Тогава живота е красив и привлекателен:
Живота бе ведър
и лесен,
живота бе щедър...
("Родина")
Копнежите и мечтите придават романтика и възвишеност на ежедневието:
...онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста...
("Писмо")
За начало на човешкия път е характерен оптимизъм, естествена заложенно търсене на щастие. Поетът разкрива съпротива срещу непостижимата хармония между истината за живота и човешките мечти, които влизат в "двубой" с актуално устроения свят. Така се появява общочовешката надежда, която граничи с нравствен оптимизъм: животът- " по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден", живот- "желан и нужен", живот- "по-хубав, по-мъдър".
Вапцаров обобщава живота като нерадостно битие, непощадно към човешката личност ("жестокия ти груб юмрук" - "Двубой"). Чрез метафората "озъбено свирепо куче" ("Завод"), той разкрива неговата жестокост и безмилостност. Живота убива красивото, радостта "горчи като отрова" (" История"), унищожава младежките пориви и стремежи ("живота без милост ни връзва крилата с яки въжа"-"Епоха"). Внушението за духовното ограбване и принизяване е постигнато чрез експресивния изказ "чакаш така както скот в скотобойна" ("Песен за човека"). Изразени са нравствената пустота и човешкото безсилие. Животът е "разкапан, мръсен, зъл..".
Като най-страшна посленица от безмилостното социално битие Вапцаров счита раждането на озлоблението и омразата, духовната слепота ("после някаква омраза се впиваше дълбоко във сърцата" - "Писмо"), ("плюх озлоблено и в теб и в самия живот" - "Родина"). Животът поглъща жизнерадостта, това е страшното озлобление на личността без изход и без перспектива. Вапцаров революционен романтик, но и безпощаден, понякога жасток реалист, нравствен оптимист, но и проникновен тълковател на деформиращото човека социално страдание.
Красиво е възкръсването на вярата у човека, постигането на идеала, намирането на перспектива в личен и социален план, възвръщането на устремеността и желанието за живот и реализация.:
...надява топла вяра.
Да знаеш тиживота как обичам!
("Писмо")
чрез откъсването на грозното, низкото в живота и достигането на истината и идеала в душата на човека се извършва промяна. От липсата на стремежи той достига до висша нравственост - желание за общочовешкото щастие. Това движение на съзнанието е изразено чрез обръщенията "злодей" - "субект" - "човек" (" Песен за човека"). Когато човек намери мястото си, възвърна вярата си, когато осъзнае себе си и намери идеяла си, тогава се възражда и любовта му към родината ("Родина").
Вярата утвърждава идеала, които е опит за прогнозиране на едно бъдеще, основано на любовта между хората, на вярата в човека и в неговите възможности. Човешкият интерес и възвишените копнежи са са основни за напоклатимата увереност за дотигане идеала за справедливо общество, вяра в човешката сила и желание за развитие, във възможностите на хората да извоюват духовната си свобода. Вярата в бъдещия живот дава сили да бъдат превъзмогнати бедите и нещастията. Това е вяра не в отвъдното, а конкретна надежда и увереност във възможностите на човешкия живот и в правдата на хуманистичния порив. Вярат в бъдещото щастие е духовна сила. Тя укрепва и прави хората непобедими в идеала ("А може, по-иначе може..." - "Песен за човека"). Вярата укрепва изконно заложения човешки стремеж към по-добър живот, към по-щастливо съществуване. Тя дава тварда увереност за постигане на тези мечти: "...нашто/ ярко/ сланце/ ще просветне... " ("Писмо"); "ще изградим с много пот,/ един живот/ желан/ и нужен/ и то/ какъв живот!" ("Двубой"); "..ще снемем ние/ сланцето при нас" (" Завод"); "моята вяра,/ че утреще бъде/ живота по-хубав,/ живота по-мъдър?" ("Вяра").
Чрез открижането на идеала - всеобщата справедливост и щастие - се заражда борбата. Тя не е цел, а средство, начин да се постигне идеалът:
...То злобата в сърцето
трансформира
в една борба...
("Писмо")
Именно вярата в осъществявянето ня мечтите дава твърдост на човека в борбата и сили за саможервта. Всебеотдаването в името на възвишенета цел се превръща индикатор на вярата, личносното посвещение е доказателство за тази вяра:
Но да умреш, когато
се отърсва
земята от
отровната си
песен,
когато милионите възкръснат,
това е песен,
да, тожа е песен!
("Писмо")
Думата "песен" Вапцаров използва като синоним на прекрасно, възхитително и възвишено. Бъдещето ще бъде като песен (" Животът ще дойде по-хубав от песен" - "Песен за човека"). Красива е саможертвата, породена от възкръсналото човешко съзнание, от възродените ценности. Прекрасна е готовността и способността да се приеме смъртта, защото вярата крепи човека и му дава нравствена опора.
Поезията на Вапцаров е конкретно пресъздаване нареалността чрез образи с философски заряд. Поетът поставя въпросите на своето съвремие в общочовешки план, утвърждава вярата като изконно заложена и жизнено необходима ценност. Творчеството на Никола Вапцаров е апотеоз на вярата в доброто, в любовта между хората, в човека, в неговите съзидателни възможности.

Написана в х-рната за Въпцаров монополична форма. Сихотворението “Писмо” е една лирична изповед на бореца осмислил своя живот с участието си в големия двубой.
В стих. Въпцаров влиза в ролята на лирическия събеседник , когото иска да върне към живота отчаяният си другар и да му внуши, че самоубийството не може да бъде решение на техните жизнени проблеми. С много приятелско съчувствие той се съгласява с депресирания млад човек, че животът е като затвор , в който са разрушени всички младежки илюзии. Безизходицата е внушена чрез ярка и запомняща се картина : ..Ти помнисш ли как .. много бързо .. ни хванаха в капана на живота? .. Опомнихме се .. късно .. Бяхме вързани .. като някакви животни в клетка .. светнаха .. очите жадно .. и търсеха .. и молеха .. пощада. .. А бяхме млади, .. бяхме толкоз млади!!
Именно този живот и неговата всеотдайност подтиква не към отказ от борба , а към противопоставяне. Внушението , че животът е жесток към всички , но особено жесток към слабите. В случая самоубийството означава безсилие , поддаване на яростна агресия отвън , приемане на най-лесен път. За да спаси другаря си , лир. Герой сочи и други пътища – омразата в сърцето може да бъде трансформирана в “една борба , която днес клокочи”. Това е избор , който възвръща достойнството на човека.
Вместо отчаян и безволен самоубиец отвърнал се от живота , той би могъл да поведе борба с него. Тогава смъртта му би била възвишена , не смърт от отчаяние , а смърт в битка , смърт –саможертва. Тя е друг тип смърт – свързана с високи идеали , красива смърт , която се отнася само за духовно свободни хора. В своя порив към свободата , устремена към светлината , може да загуби живота си , но такава съдба не е жалка. Крилата са белег на достоен живот и дързост. Такава смърт лирическия герой би посрещнал твърда и с достойнство , за разлика от без мисленото прекъсване на собствения живот. Тя носи героичен ореол , възвисява и осмисля човешкия живот. Чрез идеята за нея писмото до другия се превръща и в писмо до себе си. Лирическия герой рисува собствената си смърт и сам се убеждава , че човек трябва да се бори с живота , да страда , да умира достойно.
От това стих. Изворът и омразата , и отчаянието , и вярата , която побеждава мрака на страха и примирението. Авторът ни внушава надеждата , идеята , че вярата и любовта, загубата на тези нравствено опори води до духовна смърт. Въпцаров разкрива убеждението , че вярата и саможертвата в името на живота е онази сила , която не само избавя от мрака на злото , но и прекроява земните пространства. Вярата е заличила омразата и е разчупила отчаянието , и е победила страха от смъртта. В това се изразява изповедното послание на текста : “..как вярвам аз и колко днес съм добър” . Вярата е възвърнала обичта – “Да знаеш ти , живото как обичам!”.

Никола Вапцаров е поет от европейска и световна величина. Времето, в което живее (Втората световна война), го изправя пред съдбовен, екзистенциален избор. Вапцаров отстоява докрай принципната позиция на хуманната си природа, избрал защитата на човешкото дори с цената на най-скъпото - живота си. Тази негова позиция определя трудностите и препятствията в по-нататъш¬ния му живот.
Екзистенциалният избор на Вапцаров не¬минуемо дава отражение и върху неговата поезия, която се характеризира с простота на изказа, диалогичност, непатетичност. Вап-царов превръща прозата на живота в пое¬зия. Поет-мечтател, той успява да прозре бъ-дещето на човечеството - бъдеще на висок технически и технологически прогрес, на „един живот желан и нужен". Вапцаров вяр¬ва в тази идея, в правотата на своя избор и го отстоява до степен на саможертва. Чрез своята поезия той предава тази вяра и стре¬межа към светлото бъдеще и на своя ли¬рически герой, който е сложен и амбивалентен. В стиховете си поетът внушава, че идеалът е постижим. Възкръсването на човешкото у човека е реална възможност за прогрес и осъществяване на мечтата живо¬тът да стане „по-хубав от песен". Именно тази духовна „трансформация” на човека, с неговата сложна природа, е разкрита най-цялостно в поемата „Песен за човека”.
Произведението започва със спор между лирическия повествовател и лирическия опо¬нент на тема „Човекът във новото време”. Този спор разкрива отношението на двама¬та опоненти към човека като нравствена си¬ла и достойнство. Творбата е изградена на принципа на контраста, изразен с различните гледни точки на дамата и на лирическия повествовател. Чрез кратко и еднопосочно изложение дамата разкрива своята неприязън и отвращение от човека:
-Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека. Не струва той вашта защита.
В контраст с темата за братоубийството е широко разгърнатият разказ за отцеубийст-вото. Вторият тематичен акцент, който води до развой на сюжетното действие на твор¬бата, е разказ за промяната на човека. Ге¬роят на драмата, въвеждаща темата за отцеубийството, извършва непростимо престъпление заради пари. Но е заловен и осъден на смърт, защото злото не остава не¬наказано.
На пръв поглед тезата за нищожността на човека, незаслужаващ защита, е доказана. Но близостта с хора, запазили ценностната си система,води до коренна промяна на човешката същност на героя:

Но във затвора попаднал на хора
и станал

човек.
Осъзнаването на греха-отцеубийството, е сложен процес във вътрешния свят на ли-рическия герой. Мотивът за престъпление¬то е социален:
Не стига ти хлеба,

залитнеш
от мъка
Това сложно прозрение води отцеубиеца до дълбоко прозрение. То носи обновле¬ние на вътрешния му човешки свят. Погле¬дът към света вече е друг, разбирането за човека и човешкото - променено. Екзистен¬циалният избор е от позициите на хуман¬ността:
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може... Нравственото изстрадване на греха и из¬бора води лирическия герой към „трансфор¬мацията”, към прераждането надуха и съз¬нанието. Неясният порив към материално „щастие”, тласнал човека към греха, се заме¬ня с ясно определен безкористен и човеко¬любив избор, въплътен в неговата бавна и ти¬ха песен.
Тогава запявал той своята песен, запявал я бавно и тихо. Пред него живота изплаввал чудесен и после
заспивал
усмихнат...
Но осъзнаването и изстрадването на гре¬ха не носят изкупление. Идва очакваното възмездие. Близката смърт пробужда у ге¬роя естествения инстинкт за самосъхране¬ние и порив за живот
Но постигнал вътрешен катарзис и пречис¬тил душата си, героят разбира, че „страхът е без полза”. Просветлява съзнанието си, за да достигне нравствената извисеност на своята целеустременост. Последвалият контраст между мрака в килията и зората навън засил¬ва още повече внушението за чистия хуманен смисъл на живота, до който осъденият на смърт достига твърде късно. Хуманното у човека е осъзнато, но трагично непостигнато. Окъпаната в блясък звезда е в хармония с пречистената му, възкръснала душа. Неговата силна вяра и убеденост в правотата на избора пробуждат отново песента в душата на осъдения на смърт и тя избликва като пречис¬тващ извор, спокойно и твърдо. Дори в пос¬ледните мигове на своя живот лирическият герой е с пламък в очите:
„...Животът ще дойде по-хубав
от песен, по-хубав от пролетен ден... ”
Вярата, че не е сам и неговият избор е из¬бор на хиляди други свободни хора, пораж-да усмивката. Палачите, безсилни да сломят човешкия му дух, го гледат със страх. Затворът трепери, а мракът бяга от ярките, светли зари, напиращи в душата на обречения, но духовно прероден човек.
Основателен е поетичният възторг на Вапцаров, поднесен метафорично: „Браво, човек! ” Нататък е ясно.
Смъртта е неизбежна, но „в разкривени¬те, / в сините устни/ напирала пак песента ”. Тази песен символизира непобедимия, об¬новен човешки дух, порива към щастие и справедливост. Лирическият герой знае, че ще умре, но не се проклина, не се вайка, а пее, защото „да умреш, когато/ се отърс¬ва,/земя та/ от отровната си/ плесен, / ко¬гато милионите възкръсват, / това е песен, / да, това е песен!” („Писмо”)
В поемата е ярко откроен и характерният за Вапцаров художествен процес на форми-ращи се отговори, който дава възможност различни мнения и гледни точки да бъдат из-разени и аргументирани. Включен е и чита¬телят в спора:
Как мисли ш, читателю, ти?
Чрез него се разкрива изключителната слож¬ност и уникалност на поемата и на Вапцаровия поетически стил. Двете развръзки: на втория разказ и на спора, са поредното доказателство за изключителността на творбата.
Чрез сложния и амбивалентен образ на ли¬рическия герой повествователят в поетична¬та дискусия доказва величието и стойността на човека, на „ човекът във новото време”.
Отстояването наличния екзистенциален из¬бор в живота и творчеството превръщат Вапцаров в поет на дълбоко изстраданата вяра в човека.

Наследила най-добрите традиции на нашата демократична и революционна литература, поезията на Вапцаров бележи качествено нов, по-висок етап в реализма у нас. В основата на тази поезия бележи голямата обич на Вапцаров към хората.
Мечтата на поета за създаване на високоетични борци се реализира чрез образи които придават голяма емоционална сила на стиховете, защото в тях човека е изобразен с ново отношение към света – като преобразуваща сила на живота. Вапцаров утвърждава човека на бъдещето, който “щурмува небето” в името на човешкото щастие. Поетът разкрива духовното богатство и нравствената красота на героя, чиито основни качества са волята за борба, революционният оптимизъм и високото съзнание за граждански дълг.
Вапцаров отразява жестокостта на своето време. Той отрича онзи труд който убива красотата в живота. Унизителното положение на работниците претърпява естетическото чувство, ограбва духовното у човека. То ражда и класова ненавист, станала неразделна част от душевността на лирическия герой. Под влияние на възротителните идеи обикновеният човек става борец, израства в герой. Неговата всеотдайност към високите идеали го подготвя за подвиг, силната вяра в бъдещето му помага за духовното израстване. Лирическият герой е убеден в светлото начало на обикновения труженик, в съзряването на самосъзнанието като едно ново “аз”, което започ1ва със спонтанен вик на съпротива и завършва с пълното разгръщане на духовните сили на човека. Вярата в светлото бъдеще, в живота, който “ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден”.
Тя дава увереност на малкия парижки гамен във възтържествуването на правдата:
“И после устните синеят,
ала в очите жар гори,
ала очите сякаш пеят
“Liberte cherie!”
С мечта за бъдния живот се хвърля в боя и испанския работник. Окрилен от широкия небосвод и блесналия въздух, той уверено влиза в двубой със смъртта, политва пръв след сигнала на атаката. Устремът на Фернандес не може да бъде спрян, защото той изразява полета на всички негови другари към свобода и щастие. Борците са огрени в нова светлина, “В очите им горят пламъци на смърт щастлива”. Тяхната физическа гибел се превръща в победа на живота.
Лирическият герой на Вапцаров живее с ясното съзнание за необходимостта от жертви. Той не се колебае при мисълта да отдаде живота си в името на свободата:
”Честно ще умра като
Работник
В боя ни
За хляб и свобода”
Героят не се отрича от личното си щастие в името на борбата – то се постига чрез цялостно отдаване на общото дело, чрез сливане с него. Тогава и собственият живот добива реалните си очертания – на фона на всенародната битка. Възторжено поетът слял се с лирическия герой възпява само жертвата в служба на благородни цели:
“Но да умреш когато
се отърсва
земята от отровната си
плесен
когато милионите възкръсват
това е песен,
да това е песен!”
За него смъртта се превръща в част от живота – като едно звено от безкрайната битка. Чрез нея борците се сливат помежду си, за да се превърнат в могъща сила, способна да помете всички прегради в неудържимия устрем напред: “те се сливат в своята смърт, в един човек се сливат”. Същевременно обаче физическата гибел помага и за пълното единение между личности и народ:
“Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото се обичахме!”
Така човекът се превръща в динамично проявление на големите обществени и исторически конфликти. Съзнанието за приемствеността в борбата дава увереност и спокойствие на революционера, тя осмисля оптимистично неговия край:
“Ще мине твойта кръв ъв мойта
и после в цялата земя”
Разбрал идеята на борбата, героят смело произнася суровите но справедливи думи:
“Аз паднах. Друг ще ме смени и толкоз...
Какво тук значи някаква си личност!”
Те правят саможертвата му още по-красива.
Борецът остава безименен до края на живота си. Прекрасната му скромност и безкористна всеотдайност извисяват неговото дело, отвърждават героичното начало в живота. Огромната духовна сила на бореца е подхранвана от твърдата му вяра,
“че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър”
Убедеността на лирическият герой е изградена и проверена в боевете.
Идеалът на Вапцаров за човешка личност е неговия класово осъзнат работник – огняроинтелигент. Човек с преобразена психика, със съвременно светоусещане и сложни драматични преживявания, той е носител на мъдростта на поета, на неговия мироглед. Прозрял същността на революционните процеси, той долавя че:
“светът е миниран
със ново идейно ядро”
Усетил е неотменимия ход на времето и вътрешните противоречия на буржоазния свят, който го тласкат към гибел. Проницателния поглед към живота подсказва духовното богатство и високо научното разбиране за същността на явленията. В годините на терор и мракобесие вярата е единственото, което може да съхрани човешкото у човека, тя е “една надежда”, докоснала героя “със нещо хубаво и светло”.
Борецът носи в себе си действена обич към бъдния живот. Оптимистичният поглед към бъдещето и устремеността към близкото съвършенство на човешкия живот е намерил поетичен израз в стиховете:
“Как ще пеят птиците в житата!
Весели ще плуват в простора...
Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като братя.”
Картината на свободния и радостен труд опиянява революционера. Мотивът за градивната сила на революциата подсказва способността му да мечтае за един по-добър живот. Тези копнежи изразяват чистата душевност на лирическия герой и неговата устременост към бъдните простори.
В стихотворението “Сън” героят е вдъховен творец на новото. С работата си той подготвя идването на желаното “утре”. В свободния задружен труд на хората лирическият герой долавя и най-хубавите песни на бъдещето за прослава на човека, защото от материална и социална, той е прераснал в истинска нравствена сила:
“Ще пееме всички,
ще пеем когато работим,
по-радостни песни,
които ще славят човека.”
Лирическият герой има ново отношение към техническия прогрес, той свързва машината с топлата вяра, която го навява. И макар понякога техниката да се противопоставя на човека, той я възпява, защото вижда в нея движението, а то е напредък.
С това огняроинтелигентът изпреварва своите съвременници, издига се нравствено над тях. С грохота на моторите е свързан неговия оптимизъм и жизнена активност. Новаторската му обич към тях извира от самочувствието му като нов човек и творец, истински гражданин на днешния ден, чиито жаден, изпълнен с вяра поглед е обърнат към бъдещето, когато:
“дръжно,
ще изградим със много пот
един живот
желан и нужен
и то
какъв живот.”
Вапцаров разкрива красотата на героя в дълбочината на духовните му измерения. Той акцентува на неговата свята обич към родината.
Искрената и чиста любов на лирическия герой е предадена и в стихотворението “Прощално”. Темата за завръщането на загиналия при любимата прелива в апел към живите да помнят подвига на героите.
Без да вярва в отвъдния живот, Вапцаров съкровено се осланя на идеята за човешкото присъствие и след смъртта. Това присъствие се осъществява чре наличието на важното и истинско, което преживява превратностите на съдбата и остава като следа на борбата, вярата, саможертвата, обичта и себеотрицанието. Тези човешки следи заживяват след смъртта в духовния свят на живите.