Показване на публикациите с етикет Й.Йовков. Покажи всички публикации

Йордан Йовков е един от великите български белетристи, който пише за красотата и нейните изпитания и я интерпретира, чрез своите герои и действията им.
Красотата е отправна точка в Йовковите разкази, защото тя е чисто физическа или духовна, но тя винаги е и изпитание за героя. От красивия на външен вид герой се очаква да бъде благороден, смел и достоен. Той непременно притежава и външен белег, който разкрива тази негова черта на характера.
Покоряващата красота е траен мотив в разказите от цикъла „Старопл. легенди” и „Вечери в Антимовския хан”. От цикъла „Веч. в Ант. хан” образ на красотата е лицето на Сарандовица. Загадъчната й усмивка, красивите й дълбоки очи пленяват и подлагат на изпитание всички посетители на хана. Красотата омагьосва и пленява Йовковите герои и ги кара да се предадат пред най – големия властелин – страстта към красивото.
Дори героят да успее да си тръгне след срещата с красивата ханджийка, както в разказа „Баща и син”, той вече не е същият. След срещата с красотата всеки от Йовковите герои се променя. Всеки се вглъбява в себе си и открива красотата в своето ежедневие.
Красотата в цикъла „Старопл. лег.” е митологизирана и загадъчна. Тя е предадена и по косвен начин, чрез облеклото на героите.. В разказа „Шибил” красотата е синоним на невъзможното, на нереалното. Шибил и Рада са красиви, млади и смели, но те трябва да се преборят с изпитанията на собствената си хубост, за да бъдат заедно. Майсторството на Йовков проличава в начина, по който той увековечава красотата на любовта между Рада и Шибил.
Доброто и благородното също са аспект на красотата в творчеството на Йовков. Изборът да помогнеш или да останеш безразличен към чуждото нещастие е най – силното изпитание към душевната красота на героите, на което Йовков ги подлага. В разказа „Серафим” красотата като избор отново е представена като изпитание пред героя. Серафим е беден, „дрипав и окъсан”. Но всъщност само привидно е така, защото материалното положение в творчеството на Йовков не прави хората по – добри и благородни, а с това - и по – красиви.
Красотата предполага съзерцание и възхищение, но Йовков показва, че красивото е не само визуално. За него важна се оказва добрата постъпка или по – скоро изборът на доброто и красивото. Изборът за Йовков е най – трудното изпитание, на което красотата може да подложи героя.
Красотата в творчеството на Йовков има много аспекти, но те винаги се свеждат до съпоставката на красотата с морала и на доброто с хубавото. Образите на Йовковите герои разкриват неговата гледна точка за устройството на човешката душевност.

Художествена изява на неразривния синтез между традиционния народностен
подход в пресъздаването на света и човека и на модернистичните традиции
в осмислянето на живота и реалноста,творчеството на Йовков има своето
значително и самобитно място в националната ни литература.Утвърдил се
като "класик" в изображението на българското село, писателят е същевре-
менно от онези автори,които насочват вниманието си към глъбините на чо-
вешката душевност,към тайните на психологията,към силата на страстите и
емоционалността и така постигат философските аспекти на проблематиката,
придаващи на произяеденията му общочовешко и непреходно звучене.
Основен обект на изображение в творческия свят на Йовков са безспорно
духовните и нравствените черти на личноста.Идейните параметри на разказ-
ите му са неизменно свързани със сложните и противоречиви трепети на чо-
вешката душа,с природата на личното поведение,с основанията на човешките
реакции.И именно от повишеното внимание към тях,от поставянето и осми-
слянето на универсалните въпроси за същността и предназначението на чо-
вешкия живот,за силата на любовта и красотата,за личното самопостигане и
щастието,за нравственото престъпление и изкуплението произтича високия
етичен и морален смисъл на Йовковите разкази.Със своя необикновен хума-
зъм,с дълбокото си демократично чувство,Йовков се свързва с най-големите
ни разказвачи.Типичен за Йовковите разкази е дълбокия вътрешен конфликт
"аз срещу аз".Човешкото у Йовковите герои,родено от своеобразното превъз-
могване на собственото зло,се проявява в най-различни сюжетни ситуации.
На самият писател е близко страданието и затова най-често неговите герои
се разкриват в момент на страдание.
Но за Йовковите нравствени и естети-
чески концепции е характерно разбирането,че това страдание не прави чо-
века уродлив,не ограбва душата му.Към много страдащи е дал живот писате-
лят в своите творби,но това страдание обикновено е резултат от острите
социални неправди на тогавашното общество.Така твърде близки са Гунчо от
"По жицата",Другоселецът от едноименния разказ,Павлина от "Серафим",
Люцкан от "Последна радост" и Земляците от едноименната повест.Всички те
са жертва на недъзите на буржоазната действителност.Болестите и неволите
до които водят те,сродяват първите трима-Гунчо,Другоселеца и Павлина.Вой-
ната с цялата си грозота отеква жестоко в душата на Люцкан и привързаните
към земята войници.Действително,голямо е Йовковото майсторство при изо-
бразяване на геройте си в страдание.В неговата проза рядко ще срещнем
външния душевен блясък.В разказите му има един дълбок подтекст,изразен
в художествени детайли.Жестоката бедност и нейното смазващо влияние
върху човека,Йовков внушава чрез портретите на своите герои.В описани-
ето на облеклото на Гунчо и Серафим се преплитат детайли,които говорят
за непосилните човешки страдания,сплотили двамата Йовкови герои:"Гунчо
...беше висок,едър човек,но че и сиромах,като че ли сиромах се е ро-
дил - и това си личеше: ризата му беше само кръпки,едро неумело ушити,
поясът му оръфан,потурите също; а Серафим - беше пъргав дребен човек,
изгубен в окърпеното си палто като пашкул.Лицето му беше сухо,черно,
с рядка черна брада,очите му като у пияница или у хората,които не са
си доспали,бяха влажни и замъглени!"
Йовков при разкриването на своите герои и детаили в тяхното поведе-
ние,които подсказват голямата жътрешна драма.Тежка и нерадостна е уча-
стта на нещастното семеиство от разказа "По жицата".Това се чувства от
отпуснатите краища на ръченика на Нонкината майка и от безнадежно от-
пуснатите рамене на Гунчо,и от тъжния поглед на момичето.
Страданието,тази най-силна човешка болка у Йовковите разкази е ху-
дожествено интерпретирана като психологически проводник към нравствено
преломяване.Това е и болка,която според Йовков ражда у силните лично-
сти страдание и разбиране на житейските мъки и неволи.За това и есте-
тическия критерии за човешка пълноценност у Йовков е - способността
на човека да буде полезен на другите.Радост за хората е основният мо-
тив в неговите разкази.Най - прекрасни са онези обикновенни хора,
понякога чудаци които по един - единствен прост начин проявяват най-
големия жест - всеотдайната човечност.Петър Моканина от "По жицата"
е не само внимателен слушател на тъжния Гунчов разказ.По протежение
на сюжета у него нараства вълната на човешкото страдание,за да се
достигне до колминационния момент в разказа,кадето Моканина се опитва
да утеши Нонка, да и вдъхне вяра:"Ще я видиш и ти чадо,аз ти казвам,
че ще я видиш и ще оздравееш,чедо,не бой се".Големият познавач на
човешката психика в тази творба е поставил интерестния нравствен про-
блем за истината и лъжата.В прочувствените слова на Моканина се среща
на няколко места и в най различни форми глагола "виждам".От една стра-
на чистата нравственост и искренна душа на Моканина не му позволява да
лъже,а от друга страна - състраданието,желание да вдъхне вяра на болното
момиче го кара да лъже."Сладката" и благородна лъжа на Моканина звучи
като аналогия на непринудената човечност.
Особенно характерно за Йовковите герои е превъзмогването на себе си
в името на човека.Немощният Серафим цяла година е спестявал пари за
палто и ето при сблъсъка му с човешката му неволя героят превъзмогва
собствената си мизерия в името на едно голямо човешко страдание.Неи-
змерима красота се крие в жеста му,когато дава парите си на Павлина -
просто и скромно.Постъпката на Серафим вълнува сърцата със своя ху-
манизам и благородство.Интересен в това отношение е и разказа "Друго-
селеца".Йовквов майсторски още в началото подготвя избухването на
конфликта.В шумните оживени разговори на селяните единствената тема е
богата реколта.Така в развитието на действието Йовков е съумял непо-
вторимо да индивидуализира всеки от героите в единната изява.Първата
среща между другоселеца и събраните в кръчмата селяни естествено
произтича от току - що водените разговори за реколтата и селската
мъка.Гневът на селяните и страхът за нивите се сблъсква с първите,
едва загатнати белези на човешка нищета и страдание,с първите впеча-
тления от другоселеца с неговите дрипи.Йовков не описва подробно теж-
кото положение на селянина.Действителното му положение се разкрива
непосредствено пред очите на събраните селяни с един незначителен жест,
чрез една малка подробност - другоселецът бръква в пояса си и изважда,
кисия, завързана на шията ибавно с мъка вади нейното съдаржание.Ръцете
му треперят,когато изважда от нея огниво,кремаче,копяета и огънатата
на четери банкнота от двадесет лева.В жестовете на героя се долавя
живото страдание на бедния,цената която има за него жалкото му богат-
ство.Чрез вещите и жестовете Йовков разкрива пролука към човешката
мизерия.И в този момент на настъпило смущение,в непосредствената
реакция виждаме Йовковите селяни такива,каквито ги рисува обикновено
той - с тяхната естествена доброта,човечност,състрадание.Докато
преди минута са готови да наказват,да бият всеки,който посегне на
труда им,сега му прощават,трогнати от мизерията на един чужд и
същевременно близък по съдба човек.
Мотивът радост за другите е реализиран най-богато в "Последна
радост".Цялата жизнена насояеност на простоватия Люцкан е свързана
със стремежа му да носи радост на другите.В този свой герой
Йовков е вложил своето виждане за човека като носител на .......
добродетел - духовното себеотдаване е присъщо на най низшия в
социално отношение човек и безполезната на пръв поглед дейност
на Люцкан внася много колорит в баналното и тежко ежедневие на
хората.С нескрита любов и лъчезарна,искренна усмивка той продава
цветята си.Цветя и война.Съжителство на дълголетен символ на здра-
ве,щастие и красота - цветото и най-срамното и най-разрушителното
явление в живота на цивилизацията - войната.И сякаш цветята помагат
на Люцкан да види войната и безмилостна,и сташна,и неясна,и неспра-
ведлива.Войната,която идва,за да тъпче в пепелта "белите рози" и
човешкото щастие дълбоко отеква в душите на Йовковите герои.
С образа на Стоил от "Земляци" Йовков внушава една общочовешка
и вечна актуална истина - нечовешко е човек да бъде откъснат от
народа,от естественото си битие,за да стане неоправдана жертва на
неутолимото и жестокото,което го ...... безпощадно.Въпреки цялот
безмислие и грозота,воината не погубва копнежа по красота и стремежа
да носят радост на околните у Йовковите герои.Така Стоил жертва
себе си,за да спаси един човешки живот,за да внесе много радост в
един дом.И Люцкан,този манифестант на красотата,минути преди да
издъхне,протяга ръката си към малката бяла лайка.Йовковите герои
болезнено изживяват нарушаването на хармонията в живота.Устремени
към красотата,те търсят начин да я възстановят,да се надживее тази
дисхармония.И писателят винаги свързва красивото и прекрасното у
човека с неговата доброта.За това и съестта е двигател на действията
в героите му.Съвеста кара Иван Белин от "Греха на Иван Белин" да
види своята постъпка от друг ъгъл - убиването на вълчицата - майка.
Проблема за ролята на съвестта в процеса на човешкото превъзмогване
намира особенно дълбока интерпретация в "Индже".Ако героите до тук
са незначителни в социално отношение хорица,то в образа на Индже
Йовков откроява една социално силна личност.За това авторът набляга
на злините и на добротата,която носи Индже у себе си.В художествената
плът на този герой Йовков отговаряна интересния въпрос - ка социалните
проблеми се преломяват в нравствени.В епогея на началната си слава на
страшилище,съвестта вече разяжда нравствените усти на Индже.Загубата
на любовта,проклятието на попа подготвят момета на диалога със стареца
и дълбокото нравствено прераждане у героя,възраждането красотата в
неговата душа.Въпреки прелома Индже не е изкупил всичките си престъп-
ления.Той загива от ръката на собствения си син,когато вече се е прео-
бразил.Но Йовков вярва във възмездието.Този, който причинява страдание
не може да изкупи никога вината си,колкото и щастие да донесе на хората
след това,защото всеки трябва да доставя радост на човека и сам да се
чувства щастлив от това.
Йовков, като творец,който дълбоко прониква в човешката душа,широко
пресътворява и темата за любовта в творчеството си.За него лбовта е
най-силното за човека чувствов.И за това големия разказвач,най-често
свързва прекрасното учовека, с неговата любов,която нерядко има траги-
чен,и фатален характер.Силата на това чувство разтърсва Шибил и Рада,
и нейната степен се измерва само със смъртта.Много романтична красота
носят Йовковите влубени,в чиито образи се наблдава хармония с красотата
на техните чувства и физическата им красота.Авторовото преклонение пред
красотата е създало великолепните образи на Рада,Божура,Пауна,Албена,
Боряна,Шибил,Индже.Силата на любовта подчинява и определя цялостното
поведение на геройте.Така Шибил се отказва от славата си на "страшен
хайдутин",а Божура понася презрението на цялото село,но не и веста
за смъртта на любимия.
В разказът "Песента на колелетата" Йовков поставя интересния про-
блем за смисъла на човешкия живот.В този разказ писателя се разкрива
като изключителен майстор в подтекста на художествената литература.
Тук отново откриваме много силни художествени детайли.Йовков рисува
още в експозицията на разказа две контрастни картини.Изобразявайки
картината на залеза много шумна и картината на вечерта поразяваща с
безмълвието си,големият разказвач съумява да загатне много финно за
дълбоката душевна драма,която изживява Яшар.В образа на този герои
Йовков е вложил своя философия-смисала на живота се крие в творче-
ството на човека за другите.Авторът умело внушава,че не е нужно да
се търсят само подвизи,за да се внесе красота в ежедневието.
Много спорове се водят около въпроса,свързан с творческия метод
на Йордан Йовков.Може би най-точен е Симеон Султанов като казва ,че
от една страна Йовков е реалист в плана на изображението и с това е
свързан неразривно с епохата,а от друга страна е романтик в плана на
душевността у героите.Героите на Йовков са такива,какъвто трябва да
бъде животът,за разлика от Елинпелиновите герои,които са такива,какъ-
вто е жижотът.
Само един творец,който вярва дълбоко в човека и неговите добро-
детели,може да ни разкаже за своите човешки болки радости с такъв
прост,естествен самопонятен език.Йовков със своя слънчев талант,със
своята очарователна поетическа замисленост,издигна нравствените до-
бродетели на народа до общочовешки истини,откри вечната неостаряваща
красота.

Има писатели, на които не приляга никаква мярка за значимост.
Един от тях е Йордан Йовков. От творбите му ни грабва вълнението от националното величие на писателя, завладяват ни неговите пленителни образи, изваяни със спокойна епическа красота. Цялото му творчество излъчва чара на едно изключително художествено изкуство и оригинален български стил.
Също като Елин Пелин и Йовков свързва изцяло литературната си дейност със съдбата на българското село, предимно в Добруджа.
Той обаче се насочва не към социалните конфликти, а се отдава в разрешаване на нравствени и психологически проблеми. Неговото творчество е своеобразен химн на всепобеждаващата сила на човешката красота, на възродителната си на труда и на човешкото благородство. И като пламенен хуманист той утвърждава непоколебимата си вяра, че хората непременно ще станат добри и нравствено красиви.
Героите на Йовков са хора със силни характери, нравствено и физически хубави, които страдат от сиромашията и от несретнишката си съдба.
Покъртваща и необятна е човешката мъка на Гунчо от разказа “По жицата”. Той окаян селянин с вехто и окърпено облекло, е тръгнал да дири лек за болестта на единствената си дъщеря, а именно – бялата лястовица, която носи на оня, дето я зърне здраве и щастие. Напразно обаче болните и трескави очи на Нонка я търсят по жиците – тя завинаги е отлетяла от този свят, прогонил радостта от живота и човешката красота. Още по-внушителен става Йовков в това си съждение като въвежда свидетел на Гунчовата трагедия. Така той показва отстрани размера на народното страдание. Изпълнен със страдание, старият овчар Моканина възкликва: “Боже, колко мъка има по този свят, боже!”. В тази фраза е заключен протестът на самият Йовков.
С топъл хуманизъм е наситен и разказът “Другоселец”. На фона на чудесна природна картина са разкрити мислите на трудовите селяни, очакващи богат урожай, който ще възнагради кървавия им целогодишен труд. И веднага след това с болка е предадено трагичното положение, в което се намира скитащият, бездомен другоселец.
Научавайки, че е пасъл кончето си в техните ниви, селяните са готови да го разкъсат, но когато въждат кръпките по дрехите му и мизерното съдържание на вехтата му кесия, в душите им заговаря чувство на състрадание. А когато разбират, че наистина конят му е болен, че умира, те се стараят всячески да му помогнат. Но какво могат да направят хора, които имат същата несретнишка и тежка съдба. Затова, останал сам през нощта, прегърнал главата на мъртвото си конче, другоселецът изживява страшна болка и огромно страдание. Лъчите на студените звезди, пречупени в мъртвото око на коня, разкриват дълбоката човешка драма и неуписуемата социална трагедия на народа.
Плод на човешкото състрадание и дълбок хуманизъм е и постъпката на Серафим от едноименния разказ. Облеченият в дрипи самотник, подарява спестените с кървав труд пари за ново палто на бедната жена, за да лекува болния си мъж. С каква човешка доброта и удовлетворение от собствената постъпка Серафим отговаря, че палтото си му е хубаво и може да изкара още една зима.
Като голям хуманист Йовков казва своето решително “не” на войната, считайки я за най-голямото човешко бедствие, по-голямо дори и ор страшната чума, морила години наред хората. Той създава цял цикъл от разкази, посветени на това социално зло, заклеймявайки военната политика на буржоазната държава. Неговият страстен протест срещу разрушителната стихия на войната са откроява най-силно в разказа “Последна радост”, макар че антивоенната същност на творбата се чувства във втората и част.
Не случайно писателят се спира толкова подробно на живота в малък добруджански градец, на спокойствието на хората, на тихия и мирен живот, на техния съзидателен труд, сред който се откроява колоритната фигура на Люцкан – главния герой на разказа. Той живее в безкрайно щастие от близостта с хората, на които доставя радост със своите свежи цветя, които са целият смисъл на живота му. Войната обаче му отнема това единствено малко щастие.
Чрез образа на Люцкан, Йовков внушава мисълта, че загиват хора без да се виновни в нищо, без да са причинили на някого зло. Този кротък, простодушен и мечтателен човек е захвърлен във въртопа на войната и е заставен да изпита целия и ужас и нейните страдания.
Едновременно насмешка, съжаление и мъка буди Люцкан с бледото си измъчено лице, с огромния шинел на гърба си и с дървения кръст на войнишкото кепе. Колко жалък е по време на тежките походи този любвеобилен човек, роден да живее в мир. Бялата хризантема, която младо момиче му подава, го прави истински щастлив и го връща към отминалите хубави дни. Затова е толкова разгневен и се разплаква, когато озверелият от глада войник му я смачква в калта.
Като протестно обвинение прозвучава и гласът на Рачо Самсара:
“Ето я нея, страшната и безмилостна война,
няма по-голямо бедствие от това на земята.”
Финалната сцена разкрива контраста между жеста на мъртвия Люцкан, протегнал ръка към стръгчето бяла лайка и разсъжденията на полковника от буржоазната армия, според който, ако можел да стане, той отново би полетял напред срещу врага. Тук с рядко умение и сила е внушена идеята, че войната е ненужна на хората, че тя ги лишава от най-съкровенните човешки чувства, че ограбва мечтаната цивилизация, която мачка и унищожава човешката красота, Йовков обръща поглед към миналото на народа, към патриотичната героика в годините на турско робство. За него онова време е било на силните хора, на могъщите страсти, на здравите и смели характери.
Така се ражда и сборникът “Старопланински легенди”, най-ярките образи които са на Шибил и Индже. И двамата са снажни и красиви мъже с железни характери, но под влиянието на женската красота и възвишеното чувство на любовта се променят.
Но докато Шибил под въздействието на опияняващата го любов, става жертва на низките чорбаджийски страсти, то Индже чрез любовта си към Пауна се преражда за нов, благодетелен живот. От убиец и грабител на народа си, той става негов ревностен закрилник от посегателствата на турци, чорбаджий и всякакви бандити. На психологическото прераждане на героя е посветен сюжета на целия разказ. Читателят е потресен от нечовешката жестокост на Индже в най-ранната му младост:
“Млад беше тогава Индже, не скъпеше живота си,
не се боеше от смъртта. Никога не делеше доброто
от злото, никога не беше се запитвал кое е грях и
кое не. Гробища и пепелища оставаха след стъпките
на коня му, името му задаваше страх и трепет. И по-
мисли, че силата му е безмерна, а волята му – закон
за всички.”
Единственият свтъл лъч в живота му е любовта на красивата Пауна с чудни черни очи, изникнала сякаш от пламъците на поредното опожарено от него село. Индже изпитва с цялата и сила естествената човешка любов, но неговата дива жестокост я убива. В момент на ярост той посяга с ятагана да убие собствения си син, а това му коства загубата и на детето, и на любимата жена. От този миг сърцето му се превръща в камък. Години наред той не знае що е милост, докато бившия му най-верен другар Сяро Барутчията прави опит да го убие. Дългите месеци на лечение и уединение дават възможност на героя да се замисли над своя живот. Психологическото пътуване на Индже към себе си го връща и към народа, измъчен и изстрадал до краен предел. И още при първото си излизане той се оглежда наоколо, за да види една ужасяваща картина:
“Пуст беше кърът, без стада, без звънци.
Не виждали кой знае от кога рало, нивите
бяха удавени в къпини и бурен, пътищата
бяха тревясали, не се чуваше дори птиче
да пропее.”
Чак сега се отварят очите на героя за злочестината на родината му и за народното страдание. А пълното му прераждане идва след разговора със стареца от селото, който окончателно отваря очите му за истинската трагедия на народа: “Кой отде иде, коли, кой отде иде, граби и пали...”
За първи път Индже се усмихва с хубава човешка усмивка, говореща за това, че е намерил верният път в живота си. И действително от този момент героят се превръща в истински закрилник на народа. Довчерашните банди, с които и той бе проливал кръвта на своя народ, сега изпитваха огромната мощ на неговия отмъстителен юмрук:
“И не само за хайдуци и обирници беше страшен
Индже. Аени, снахии и бегове, всички ония, които
Имаха властта и владееха земята, поотпуснаха
Коляното си и не притискаха тъй много раята.
Кадиите по диваните, щом си спомниха Индже,
Потапяха веднъж и дваж пачите си пера и ди-
Витите, позамисляха си и съдеха право.”
След първата усмивка идва и втората сълза, която прилива в живота си Индже. Скрит зад разцъфналите храсти, той с умиление слуша песента на жатварките и изумен долавя, че пеят за него – “за Индже млада войвода”. Това е сълзата на най-висшето човешко щастие - да бъдеш полезен на хората и да бъдеш обичн от тях.
Тук хуманизмът на Йовков се извисява дотолкова, че придобива общочовешко значение, защото и Индже като Фауст би могъл да извика “О, миг поспри, ти тъй си хубав!”. И наистина няма по-върховен миг на щастие за човека, преминал през грешки и борби, да се изкачи на върха и от там да види радостта и обичта на хората, които той е пробудил за живот, да види светлите дири, които е оставил чрез делата си.
На върха на своята слава обаче Индже загива и то от ръката на собствения си син. С този финал хуманистът Йовков внушава идеята, че злодеянията, извършени спрямо народа, не могат да се простят и ще се изкупят само чрез смъртта.