Иван Вазов е може би най-великият български писател и поет на всички времена.Той е единствения български писател признат приживе за народен поет. Той има много велики поеми , оди , стихотворения.Сред най- известните му се нарежда и ,,Българският език” . В него Вазов му се възхищава и любува .
Езикът е памет и бъдеще . Памет е , защото той съхранява цялата мъченическа история на един народ.Бъдеще ,защото макар, че да бъде оплюван и руган той ще съхрани историята ,,на тая, дето ни роди”.
С стихотворението си ,,Българският език “ Вазов иска да запази достойнството на езика ни . Той е запазил вековете ни на робство , мъченията и страданията на българите . Но той е оплюван и хулен. Нима не е такъв народа ни и след освобождението .Нима ,,Българският език “ не може да се приема като една синекдоха за целият български народ?Българите също са опетнени . Никой не се гордее ,че са на Бълканския полуостров . Западното общество ни отрича . Но никой не вижда какъв народ сме .Не вижда добрите ни качества като трудолюбие , патриотизъм ,благородство. Същото се случва и с езика ни . Никой колко хубост и мощ се крие в речта му.
Българският език може да се разглежда като монолог на Вазов с нашия език. Той говори с него, но същевременно чрез него той говори и на целият български народ . Вазов съжалява езика неразбран и хулен. Той му съчувства, защото този език за него е,,свещен “ , той е език на не неговите деди . Той обича езика си като второ семейство . Вазов с тези слова иска да накара българина да помисли за езика си и за бъдещето му. Българският език трябва да има бъдеще . Той е ,,руйни тонове разкош” , които не трябва да бъдат изоставени , защото ако се изоставят , то и българският народ ще бъден забравен.Език е бъдеще на нацията . Затова и на края на стихотворението Вазов се зарича ,, ох аз ще те обърша от калта” .
През първите години на освобождението езика ни е хулен , руган и опетнен .Западните класици твърдят че на него не може да се пишат стихове . Това накарва Вазов да напише стихотворението си ,,Българският език “. То е послание както, към хората не разбрали красотата на езика ни , така и към самите нас ,за да пазим и почитаме е речта си .Без езика си всеки народ е го . Езикът е миналото, настоящето и бъдещето на една нация.
Иван Вазов е първият професионален писател в българската културна история, първият, който превърна литературата в свое единствено призвание и съдба. Той е живата връзка на две епохи – Българското възраждане и следосвобожденското време. Връзка не само тясно литературна, но и като всеобхватна духовна традиция. Като художник от възрожденски тип Вазов мисли в подчертано народностни категории. Той се стреми да изрази не толкова сърцето на отделния човек, колкото копнежите на целия народ. В пъстрото многообразие на живота народният поет търси преди всичко големите национално-исторически обобщения. И същевременно творчеството му може да бъде остро критично, дори сатирично изобличително. Художественият стремеж на Вазов е отражение на социално-битовата и национално историческата обусловеност на човешкото битие. Неговият характерен епически размах се определя от пълнотата, с която той обгръща облика и развитието на българското общество. Това превръща творчеството му в истинско българознание.
В поезията на Вазов битува величието, което той свързва с темата за патриотизма. Патриотизмът за него е обичта към България, докато при Ботев е любовта и омразата. За Вазов България е народът като цяло – народът в неговото историческо битие; народът с неговата земя – красотата на природата; с неговия език – езикът като най-съвършен инструмент на един народ да развива културата си; народът в неговото социално битие.
Основна тема в творчеството на Вазов е борбата на българския народ за национално освобождение. Към тази тема той се връща постоянно и я претворява в различни по жанр творби. Най-значителни произведения от този тематичен кръг в неговата поезия са първите му стихосбирки “Пряпорец и гусла”, “Тъгите на България”, “Избавление”, цикълът “Епопея на забравените” и поемата “Грамада”. С тези произведения Вазов прониква дълбоко в епохата на Възраждането, чувства бунтовния дух и създава безсмъртни образи.
Величието на Вазов се разкрива чрез образа на България и народът като цяло. За народния поет важно място в творчеството му заема народа с неговото историческо битие. Първата стихосбирка “Пряпорец и гусла” е родена от дните на революционен подем. Тя държи връзка с поетическата традиция на Ботев. Самото заглавие е символично: “пряпорец” – това е борбата, водена против тиранията, символно изразена чрез представата за знамето, гуслата е поезията, която ще вдъхновява борците.
В тази първа стихосбирка битува и първото значимо лирическо произведение на народния поет “Борът”. Много често критиката прави съпоставка с бора като образ в поезията на Хайне. При немския поет борът се натоварва със символично значение, свързано с интимния свят на поета. Той при Вазов има раздвояване на внушенията, породени от пластичната изобразителност и активната съпоставка със спомена на вековете. При Вазов има метафорична натовареност в изобличителния план, а ако трябва да се търси ключова дума и ключова антитеза това ще бъде през опозицията и взаимната връзка на идеята на непокорството и стихийната мощ. Тук Балкана е символ на българската държава. Основната идея, която търси величието и идеята за съпротива, чиито корени са в историята. Прекрасното и героичното са отнесени към интимното им преживяване.
Първата стихосбирка на Вазов се познава с доста известни по своето битуване стихотворения, сред които е и “Де е България”. То има съчетание между химична и одична жанрова основа. Чрез реторични въпроси, възклицания и обръщения лирическият говорител изгражда образа на родината. Чрез географските реалии, Вазов не само разкрива красотата, но и очертава границите на България. Това напомня поемата “Хайдути” на Ботев, но разликата е в начина, по който пространството се очертава чрез мащабността им. Реторичният въпрос “Питат ли ме…?” има много отговори, които дават възможност да се разгърне основната идея за непроникване на българщината в личното пространство на лирическия “аз”. Географските реалии не само очертават художественото пространство, но и сами се напластяват в общата парадигматична колона. Освен чрез географските представи, поетът изгражда образа на родината и чрез идеята за нашето историческо минало. То е визирано и чрез конкретни исторически имена: “Рижте Търново, Преслава”. След всички въпроси следва отговорът – лирическата емоционална поанта “Там роден съм!”.
Подобно на Ботев, който пише програмното си стихотворение “До моето първо либе”, Вазов създава “Новонагласената гусла”. Творбата е нов момент на самоосъзнаване на поетическия дълг. В нея се срещат обикнати анафорични повторения с много подчертано присъствие на лирическия “аз”, изнесено напред очевидно. Между трета и четвърта строфа се получава пречупване и на интонацията, и на смисловите внушения. Пречупването е в поантата. Връзката с Ботев е и чрез идеята за клетвата, но тук мотивът е трансформиран – клетвата идва от лирическия “аз”:
…Да онемеят струни несвесни
да опустеят песни лъжливи!
От този момент пътят на Вазов е пряк и ясен. Централен образ в неговото творчество става родината, основно чувство патриотизма. “Новонагласената гусла” поставя начало на патриотичната и гражданската поезия на Вазов. Последната строфа носи ключовите думи: “ази ще пея песни свободни”.
Стихосбирката “Тъгите на България” отразява трагедията на потушеното Априлско въстание. Жестокото сътресение от катастрофата е ускорило творческото съзряване на поета. “Тъгите на България” започва със стихотворението “На България”. Риторичното обръщение: “На теб, Българийо свещена” визира отношението на лирическия герой към страдащата родина. Заглавието е едновременно посвещение и пояснение за какво се пише. Вазов се опитва да прави раздвижена организация на стиха. Тази грандиозност на мащабите, съчетана с плакатната опростеност на рисунъка, създава огромно емоционално напрежение, което издига лирическия субект над обикновените човешки кръгозори и му вдъхва категоричната увереност на пророческите видения. За разлика от Ботев, които не използва сравнения и предпочита метафорите, Вазов използва сравнения, метоними. О това не е само конкретния образ на родината, потопена в кръвта на чадата си след разгрома на въстанието, а е обобщен образ на майката. Това е изграден лик на Пиета, която страда над мъртвите си чада. Чрез мотива за песента се носи връзката с идеята за страдащата майка, за активния и неувяхващ живот на словото, за силата на народа.
Темата за величието много изразително битува в стихотворението “Векът”. То носи общочовешки измерения и национални обобщения. Съществува гледище влитературната критика, че кръгът “мисъл” въвежда връзката с европейската култура, с която се опитва да измерва българската литература с европейската. Но и Ботев, и Вазов поставят както проблематиката в своето творчество, така и художествената си поетика в активно съизмерване с европейското културно пространство. Акцентът на съпоставката между родно и европейско е подчинен на яркото патриотично съзнание на историческия момент, в който се вписва литературния процес. Още епиграфът: “О, tempora! O, mores!” носи връзката както с основите на европейската култура, така и с неспокойствието на патриотическия патос, познат от възрожденската литература. Стихотворението се състои от шест части, които изумяват с мащабността на контекста. В него е раздвижена проблематиката. Техниката на изграждането се вписва с риторични въпроси и полимичен тон. Първата част е изградена чрез ключовата въвеждаща опозиция “нищожен – велик”. Още самото начало провокира изградената представа за времето въвело понятия като “правда, свобода, прогрес”. Втората част разчита на пластичната изобразителност, на директното внушение на изобразителнатта стихия, в която хиперболата, остротата, чувството за детайла, епическата общителност раждат картини непознати по своята сила. Гео Милев в поемата “Септември” по-късно си позволява така силно драстичен оварваряващ поглед върху действителността. Сравнение може да се направи и с фейлетоните на Ботев, където езиковата свобода се домогва до подобни внушения, защото в плътта на една лирическа творба като “Векът” тези внушения са реалност. За тази картина допринася звукописът, апосиопезата и паронимията. При представата “юноши зелени с прободени сърца” светът работи като усещане. Умалителните “краченце, главица” служат като контраст на зверството. Чрез тези детайли чувството е потрес, а не сантименталност. Третата част започва с поредица реторични въпроси, чиято функция е заостряне на полимическата насоченост. Риторичните въпроси водят до конкретен отговор:
Какъв е този век страшен?…
Каква е таз Европа, с човещина прочута…
Четвъртата част подхваща на ново ниво възрожденския и следосвобожденския мотив, че “Господ е металът”. Тази тема разработва Петко Славейков в “Песен на паричката ми” и Ботев в някои фейлетони и в “Това ви чака”, “Примери от турското правосъдие” с идеята, че парата движи света. “Векът” наподобява в някои от вложените идеи “Политическа зима”, и “Борба” на Ботев. Петата част е антитеза а шестата – синтез. Антитезата е на доблестта, а финалът и въвежда един мотив, много активен в българската поезия – Прометеевския, намерил по-късно измерения в стихотворението “Не се гаси туй, що не гасне”. В синтеза риторичните въпроси са кратки, създава се силен анжабман, чрез който се отговаря “Що е тоз век?”.
Величието Вазов разкрива и чрез красотата на родната природа. Една от големите заслуги на Вазов към българската поезия е, че той открива за нея природата като извор на поетическо вдъхновение и като самостоятелен обект на политическа възхвала. Вазов пръв в нашата литература превръща природата в самостоятелна и Ј посвещава голянм дял от творческата си дейност. Мотивът за природата във Вазовата поезия звучи от първите му стъпки в стихотворението “Борът” до последната му стихосбирка “Люляка ми замириса”. Докато в поезията на Ботев природата е в действие, при Пенчо Славеков тя е съзерцание, при Вазов природата е описателна. През 90-те години на миналия век той създава стихосбирките “Поля и гори”, “Италия”, “Скитнишки песни”. Основното чувство, което изразява Вазовата лирика, е възторг от величието и красотата на природата. Поетът е опиянен от нейните прелести. Обхваща я в нейната безкрайност и вечност. Романтичното чувство за възвишеното и грандиозното в природата прави естествен патетичния тон в тези стихотворения. Но и сред природата поетът стига да философски размисъл за битието и неговата същност. В друг план природата като контраст извиква размисъл за судбата на човека. В трети план стиховторение като “На Ком”, “Родопите”, “В Малата планина” са изразени патриотични социални и хуманитарни чувства. В тях битува задълбочен размисъл върху човешкия живот. Контрастът между красива природа и жалкото съществувание на селяните е драстичен. Стихотворенията “Планинци”, “Ямби”, “Изгнанници” се родеят със социалните творби на Яворов. Контрастът природа – общество у Вазов придобива ново съдържание, като изразява конкретни граждански и патриотични. Стиховторението “На Ком” потвърждава идеята, че и сред природата народния поет не изоставя мисълта за човека. С много силно усещане за страданието лирическият говорител изповядва. Романтичното чувство за природата води до пантеистичното Ј възприемане. Един от най-характерните особености на Вазовата пейзажна лирика битува в стиховторението “При Рилския манастир”. Това е ода за природата. Основно чувство е родството и с нея. Анафората в първия стих на всяка от осемте строежи “сега съм у дома” грабва вниманието и интригува. Понятието “у дома” се свързва със затвореното пространство на уюта в домашния бит, но лирическият “аз” който е тъждествен с поета, използва повторението за да потърси органическа връзка с естествения живот на природата, с възвишаващите простори на планината. Така се разкрива целителното и въздействие. С географска точност и поетичен размах е пресъздаден величествения рилски пейзаж и лирико-философские настроения, които буди у лирическия “аз”. Свързването на понятието “у дома” с прелестта на планината налага идеята за връзката, която чувства художественият субект с природата и нейното въздействие. Емоционален израз на тази идея е и интимното сравнение с “майка нежна съща”. Усеща се характерния вазовски патос на възторга и преклонението. От конкретното – пластичното пресъздаване на природната картина поетът се насочва към по-пълно и задълбочено разкриване на чувството, което тя буди у него. Той се стреми да го осъзнае и да го изрази чрез емоционалния епитет “сега съм в моя мир – мир въжделен и драг”. Рила възражда творческите сили на “аз”-а, насочва го към философски размисъл върху великите закони на битието. Чрез одухотворяване на природата, обръщения и възклицания, лирическият “аз” се прекланя с благоговение. Слял се с красотата на Рила, той чувства нейното величие и затова искрено изповядва: “Аз тук не се родих – тук бих желал да тлея”. Вазов отдава нескрито почитание на планинските пейзажи. В обширния си пътепис “Великата рилска пустиня”, той говори за въздействието на природата върху човешката душа. В стиховете му оживява цялата прелест на родината, битува цялата обич към България. В стихосбирката “Избавление” е публукувано стихотворението “Разходка до Баняса”. Третата част се отнася до България. Лирическият говорител използва съпоставка с природата в родината ни и в Румъния, за да покаже, без да умаловажава чуждото. Сравненията и изброяването на елипсите е допълнено от текст с повишена степен на лирическа експресия.
За Вазов България се утъждествява с представата за народа с неговото трудолюбие и социално битие. Величието на Вазов битува и в темата за войните. Мотивацията на Вазов да се обърне към тази тема на пръв поглед изцяло се вписва в духа на общоприетата теза за “певец на българските съдбини”. Вазов е летописец, но има и по-дълбока мотивация. Само седем години след Освобождението, Вазов вече е достигнал до своето огорчение и негодувание от съвременната му действителност. Творческият му импулс е много силен, когато вдухновението идва от националната героика. Като творец той търси върховна екстремна изява на българина. Войната е възможност да се възкреси българската слава, да се повтори героизма на едно отминало време.
Чувствата с които Вазов посреща Сръбско-българската война са сложни и противоречиви. Те показват не само болката и скръбта по жертвите. Но гнева и възмущението на Вазов заради братоубийствената война. И в същото време патриотичният патос е толкова силен, че възхвалата и опоетизирането на българската войска и нейната победа е един от основните акценти на тези текстове.
Войните заемат голямо пространство от историята на българската земя и стават една от основните теми в творчеството, и на първо място в поезията на Вазов. И тук поетът остава верен на своя подчертан демократизъм. Вниманието на поета е привлечено от войните в който българския народ е въвлечен няколко пъти. Те на мират отзвук в стихосбирката “Сливница”, “Под гърма на победите”, “Песни за Македония”, “Нови екове”. Не всички стихове посветени на войните имат еднаква художествена стойност. Не въвъ всички той успява да изрази действително народните чувства. Стихотворенията, в които се слави героизма на българския войник в Сръбско-българската война са вдухновени от истинско патриотично отношение. Свтихосбирката “Сливница” битува образът на един изключителен в своята жертвена отдаденост български войник. Скромен и безстрашен, воден от силна любов към родината, той показва изключителан храброст. Поетът се прекланя пред него и това усещане е визирано още в заглавието на стихотворението: “Само ти, солдатино чудесни”. Вазов разкрива патриотичния подем на народа, който отива на война със съзнанието, че ще защити своята национална независимост и национални права. С много наивитет и с език близък до народния е изградено стихотворението “Бащата на доброволците”.
Войната при Вазов е визирана и чрез символите на разрушение, които в стихотворението “Първият убит сърбин” са определени като “огън” и “меч”. В условен план образът на войната се извежда чрез човешкото страдание. Като хуманист и гражданин Вазов более от войната. При него врагоре няма. Има гняв към управляващите, които крал Милан, защото в убития сръбски войник поетът вижда брат. Това е и темата на стихотворението “В окопа”. Още заглавието отвежда към военната тематика, към обреченост и разруха. Изградена в диалогична форма, творбата създава ситуация на искреност и убедителност, а думите на сърбина, предадени на езика му подсилват това чувство. В стихосбирката “Сливница” излиза едно от популярните стихотворения “Новото гробище над Сливница”. То синтезира в себе си представителната Вазова идея за човека във войната. Текстът се гради като мисловен разговор с загиналите. В лирическо преживяване пулсира болката на гибелта на родолюбците и гордостта от жертвения им героизъм. Текстът акуализира познати или представителни на Вазов теми – за подвига и забравата му, за трагичното и героичното. Човешките ценности тук са видени в плана на идеологическото. Творческият субект скърби за загиналите, но представя саможертвата им за родината, за свободата като върховно себепостигане за човека и затова смъртта не се проблематизира. Човвешкият живот се осмисля в плана на родолюбиовия дълг. Ролята на твореца във Вазовите текстове за войната е роля на певеца, на този, който ще възвеличи, ще съхрани за поколенията спомени за героичното.
В елегията “Новото гробище над Сливница” има много активни движения на чувството, преместват се и се свързват силно одическо и елегическо начало. По тоналност и по измерение на подвига творбата прилича на Ботевата балада “Хаджи Димитър”, но с нова съвременна трактовка. Характерните военни изрази пресъздават атмосферата на войната. Творбата започва с директно обръщение, което скъсява дистанцията и създава интимен тон на скръбното чувство. Спокойната тържественост се носи пос коро от лексиката, която е нетрадиционна за лириката:
Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отзвък, ни зов за борба,
вии братски се прегърнахте, легнахте,
и “Лека нощ!” навеки си казахте –
… до втората тръба.
Със скръбно тържествен тон с прости и строги образи на областта на военния бит поетът възвеличава подвига на безименните герой. Библейския образ – съдник е разкрит в многозначността на “втората тръба” – второто пришествие, което ще доиде с тръбен звук. Напрежението се ражда от трагическо-интимното изживяване, маркирано чрез клише-идиом, което развива и буквалното значение “Лека нощ”, “Спете в мир”. Изразително е внушен и подчертан колективния характер на героизма, в който отделния човек се слива във внушителния образ на борците, побратимени от подвига и смъртта. Техните лирически образи са изградени в героично-повдигнат план. Те са храбри войни и достойни синове на родината. Единствено на нея е посветена тяхната саможертва. Ключовата строфа, както в “Обесването на Васил Левски” от Ботев е изразена чрез образа на родината:
Българийо, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
и твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.
Тук се развива напрежението между интимното “Българийо” и вечното “майко”, между трагическото и великото. Поетът се прекланя пред тези, които са изпълнили свещения патриотичен дълг, пред бойното им другарство. За да разкрие техния подвиг в истинското му величие, той изтъква подтика за героична саможертва, източника на морална сила и безстрашие. Тържествената военна патетика и дълбоката човешка скръб в стиха на Вазов се сливат естествено и непринудено чрез персонификацията на родината в образа на майката. Достигнало своята кулминация, патетичното чувство спада и четвъртата строфа прозвучава с елегичен тон. Той преминава в упрек към забравилите подвига на българските войници. Поетическата метафора “забвението цъфти” изразява възмущението и болката на лирическия говорител. Но споменът за тях живее в сърцата на майките, чийто образ е обкръжен от библейския ореол на майката – мъченица, а този образ придава вечния тон на скръб и болка по загубените чада. До образа на майката се нарежда образът на поета, а чрез неговата песен се носи мотива за безсмъртието на подвига, вечността на делото им. Към тази представа води и словосъчетанието “венец ви свих”. Ключовите думи “битка”, “Витоша”, “ура” визират ново взаимопроникване между човешката природа и между човека и България. В последната строфа лирическият говорител се връща към основния елегичен мотив. Тя носи ясна връзка с първата и като повторителност със композиционно значение, и като ново ниво на основния мотив. Епитетът “ледни” навлича ужаса на смъртта. В елегията “Новото гробище над Сливница” естествено се преплитат чувствата на обич, възхищение и преклонение с чувствата на болка и страдание. Образът на майките въплъщава в себе си страданието на целия народ, изразява човешката мъка, която войната носи.
Творбата “Елате ни вижте” висува ужасяващата мизерия на планинските села. “Елате ни вижте” е реплика. Още самото заглавие носи призивност. “ни “ обобщава представа за всички нещастни хора. Първият стих ое е израз на изострена чувствителност към страданието. Безглаголните изречения и изброяването правят картината статична и сполучливо изобразяват мъртвилото, което владее селския дом. Домът е симвло на топлота, а от тази творба се чувства студенина, мрак, зла бедност. Затова допринасят детайлите и елипсата:
Под гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,
тъмничен въздух; в полумрак потопени
човеци и дрипи…
Картините и звукописът, засилват тежкото внушение, а литерацията дава буквален звуков израз на преживяното и видяното. Сравнението носи чувство на потрес: “Скот и стопанин – духовно сближение”. Поетът не обвинява, защото обществото е направило такива хората. Те са потъпкани. Селянинът се труди, той прекарва целият си живот в “труд тежък и пот непрестанна…”. Страшната бедност и робската работа носят не само физическо изродяване и изтощение, но и духовно опустошение. Картината на социалната неволя е запомняща се по своята правдивост и изобличителност. С болка звучи авторовото обобщение: “Човекът словесний паднал е до скота”. Тов а напомня орача-селянин от “На нивата” на Яворов. Пластичността и изразителността на детайлите са израз на реалистичен стил. Угнетяващото чувство става все по-силно, градацията стига своята кулминация. Грижата на тези нещастници е как да съществуват. Всяка строфа завършва с все същия изразително скъсен стих, който пронизва съзнанието с протестния вик “Елате ни вижте”. Викът е отправен към социума. Авторът разкрива конфликтите между личността и обществото във втората част на творбата, рефренът придобива конкретбна насоченост. Той е гневно изобличение, възмущение, удар върху съвестта на властимащите.
Величието на народа народният поет свързва с езикът йкато най-съвършен инструент, за да се развива културата на нацията. В творбата си “Българския език” Иван Вазов определя ясно и недвусмислено величието и ролята на езика – най-съвършения инструмент на един народ да развива културата си. Поетът и българина Вазов, е неравнодушен към всичко, което засяга родното и особено към словото. Творбата е актуална и защитава Нова България, нейната млада свобода и родната реч на свободния народ. “Българският език” е ода, в която поетът възпява и брани родната реч. Това превръща одата в полемика с хулителите на родното. Поради художествената задача, която си поставя лирическия говорител, основния художествен похват е антитезата. В градация са показани любовта и гневът. Позицията на поета се слива с неговия дълг да отхвърли обвиненията и да разкрие красотата на родната реч. Преклонението, възхитата, гордостта и възторгът от силата и мощта на родния език е разкрито в цял куплет риторични въпроси. Лирическото изживяване е предадено с развоя на чувството. То носи преклонението на българина-патриот. Чрез отношението на твореца езикът е оценен като реч не на народ робски, изстрадал, а като слово на народ за богата душевност и твърд дух. Вазовото разбиране за родната реч е традиционно. В стихотворението “Родна реч” езикът е възпят поетично, образно като “ту арфа звънлива, ту меч на майстор художник в ръцете…”. Творбата “Българския език” е ода и полемика, и завет и обет. Този обет звучи във финала на стихотворението: “И с удара на твойта красота / аз хулниците твои ще накажа”. Народният поет възпява вдъхноено речта, на която изпя в продължение на половин столетие най-хубавите песни за българия българското.
Половин век Вазов твори за България и българското. Много от неговите творби са равносметка на изминалия съзидателен път. До последния ден от своя живот Вазов запазва неувяхващата си младост, неотслабва интересът му към света, не престават да го вълнуват съдбините на родината, красотата на природата, магията на любовта. Дори и в неговата лирическа изповед “Люляка ми замириса” централен мотив е съдбовната връзка на поета с историческия живот на България. България е фокусът, който събира всички линии на Вазовото творчество, вечният извор на неговото вдъхновение, постоянната тема, основният образ. Прониквайки в интимния свят на човека, той търси неговото съотношение с националната съдба. Активното идейно и емоционално присъствие на твореца като лирически “аз” и лирически говорител придават своеобразно очарование на творбите му. Още приживе обществото нарича Вазов народен поет и това става негов синоним. Вазов е народен поет в най-богатия смисъл на това понятие. При него то еднакво означава и национален, и демократичен, и общодостъпен. Като се започне от написаното от началото на неговия поетически път програмно стихотворение “Новонагласената гусла” и се стигне до лирическата стихосбирка в края на живота му “Люляка ми замириса” в творчеството на Вазов се открояват ясно като специфичен мотив постоянните самопреценки и равносметки продиктувани от неговото разбиране за обществената отговорност на поета, отговорност, пред своето време и пред своя народ. Тук битуват стихотворения като “Съзерцание”, “Жива история”, “Недопята песен”, и “Бъдещето”. Въпреки, че пет години Вазов твори поезия, стихотворението си озаглавява “Недопята песен”. Написана в “аз” форма творбата завладява с откровението. В нея чрез ключовите думи присъстват образа на поетовата душа, страданието, родината, гроба и песента. Равносметката, която прави обединява тези образи в един център, това е родината, която за Вазов е съсредоточие на всичко мило и родно. Чрез риторични въпроси, цял куплет, творецът дава отговор на вътрешните си терзания. Търси пречистването на съвестта. Поантата звучи в четвъртия стих, чрез обръщение към родината и одухотворяването и се създава онази вечна връзка творец-родина, пред чийто олтар Вазов се прекланя и търси пречистване:
Но родино, за тебе пях,
ти цяла беше в песента ми.
И да открия не посмях
светаята светих в душа ми.
В изповедта звучи и болката на твореца, че погълнат изцяло от големите общонародни проблеми, той не е разкрил докрай интимния свят на душата си. Не болка, не огорчение, а типичната вяра в родното и българското звучи в стихотворението “Жива история”. Историята на родината Вазов свързва с образа на Балкана, образ, който се среща в песенния фолклор през личното творчество на Ботев, Вазов, П.П.Славейков и Вапцаров. Той е символ на българщината, на свободния дух, на родното. Изградена в “аз” форма творбата звучи като изповед и заклинание. Свидетел на бурни променливи години, лирическият говорител има право да заяви “свидетел бях на всички съдбини”. Народ и творец изграждат и възпяват битието българско, а осъзнал приживе своето място в културния и обществен живот Вазов изрича: “История съм жива тук”. Озаглавено “Съзерцание” стихотворението отразява равносметката на един живот, изпълнен в служба на отечеството. Чрез анафоричното повторение изповедността добива още по-голяма искреност, усеща се болка, че всичко тленно има свои край. Но над всичко, което Вазов обича стои България. От първите стихове с посвещение “На България”, в които възпява страданието и мощта на своята родина до последните изповедни творби този образ стои като съсредоточие на един живот. Интимно близкото “Българио” и мотива за песента като вечно живия народен дух изграждат един образ, който Вазов носи през целия живот в сърцето и поезията си – обичта към България:
Българио, аз всичко тебе дадох:
души, сърце, любов, зари небесни,
от теб приети – върнах ти ги в песни…
Вазов е творец с патриотично съзнание и счита, че поезията му трябва да служи на народа, да бъде отзвук на неговите чувства и затова откликва на всяко събитие жизнено важно за народната съдба. Лириката му се отличава с богатство на поетичните мотиви. Тя е народностна по форма. С цялото си творчество той доказва, че служи на родината и на човешкия прогрес. Между стихотворенията му, размисъл върху същността и смисъла на поезията открояващо е моите песни. То е правдива и задълбочена преценка на извървения творчески път. Началото на творбата завладява със спокойната увереност на Вазов в безсмъртието на неговото творческо дело. В “Моите песни” “аз”-ът говори за поезията си като исторически факт. Той създава неизбежността на физическата смърт, което очаква и него, но поезията му ще остане да живее и след като той си отиде от света. Уверено, спокойно звучи лайтмотива на стихотворението: “Но мойте песни все ще се четат”. Неговото противоречие в края на всяка строфа се налага убедително и силно. Поетът се обръща към своето творчество и му прави съдържателна характеристика. Неговото творчество е черпило вдъхновение от съдбините на народа, живяло е с неговите болки и радост. Чувството за граждански и патриотичен дълг определя тематичната му и емоционална природа:
В тях зов се чуй за правда, за свобода,
любов и благи чувства ги красят.
Поетът е бил винаги близо до историческите съдбини на народа. В неговото творчество е притворена красотата на родната природа. Поетът изтъква идейните и художествени достойнства на своята поезия със спокойна увереност в известна градация:
Те жив са отклик на духа народен,
а той не мре и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободен
и мойте песни все ще се четат…
Вазов спечелва любовта на народа, защото остава верен на обещанието, което дава като младеж в стихотворението “Новонагласената гусла”. Когато половин век по-късно в своята юбилейна реч по случай по 50-годишната творческа дейност преценява своя извървян път, поетът изповядва: “Аз работих половин век на книжовното поле движим от вътрешен тласък…Аз пях за България, защото я обичах; аз насаждах в младите души вяра и обич към света, защото бях син на България; аз прославих нейната божествено хубава природа, защото бях очарован от нея; аз се вглъбявах в историята им, защото бях пленен от величието на нейния минал живот…аз не можех да остана хладен, аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душата на целия народ. И всичко това изразих в моята песен…”
От по значителните лирични произведения на Вазов нито едно не се ползвува с такава известност и популярност както ‘’Епопея на забравените’’.Сам поетът изтъква това в юбилеината си реч на 23.11.1920г.Вазов нарича този цикъл от 12 стихотворения епопея,давайки да се разбере,че се касае за прослава за едно важно за българския народ историческо минало.Внея е изразено лиричното вдъхновение ,те са поетически разкази за соблимни моменти от историята ни.
Към създаването на този цикъл Базов пристъпва със съзнанието,че изпълнява своя патриотичех дълг.Двете епохи чийто съвременик е,се сблъскват в душата му.Едната със своето величие ,с възвишените стремежи и идеали,а другата с егоизма,с еснафщината и дребнажостта.Той чувствува че неговата съвременост не е способна на големи дела,напразно търси положителен герои достоен за подръжание.Възмущението,потрестът непрестанно отвеждат мисълта на поета към титаните на национално-освободителното движение.Контрастът между чистия и искрен патриотизъм и ниския практицизъм ,дълбоко гневят поета- демократ.Постепенното разочарование и песимизмът изместват радостта от освобождението.Никога Вазов не се е чувствувал толкова щастлив както при мисълта да разкраси светлите образи на нашите герои.
Отново осезаемо чувствува величието на миналото,героизма на народа.Той пише своята ‘’епопея’’ завладян от мисълта за общочовешкия характер на българските ни дела и навсякъде подчертава това.
Вазов се стреми да представи българското чрез литературата,да посочи нашия принос в историята със забележителни моменти от историята на човечеството.
Цялата ‘’Епопея на забравените’’ е пропита с възторг,преклонение пред народното величие.Изпитваме чувството ,че всичко в тези творби е движение,кипене,емоции са силни,напрежението е голямо.Словото нито за миг не се успокоява,тое извънредно богато ,образно,а от тук идва и силата на внушението,въздеиствието,така със своята епопея Вазов се утвърждава като народен поет и стига върховете на поетическото си майсторство.
Естествено това можем да си обясним не само като вземем предвид таланта на Вазов .Тук става въпрос за творби,които са плод на едно изключително патриотично въодушевение.
Макар,че в центъра на отделните оди да стоят видни исторически личности,народът е главното действуващо лице в драматичната борба за освобождение.В ‘’Епопея на забравените’’ отделната личност е разкрите,характеризирана във взаимотношенията си с масите.Защото неиния подвиг е част от подвига на народа ,защото на народа личността посвещава своите дела ,славата си ,всичко,на което е способна.Това разбиране на поета определя и тона,чувствата в стихотворенията.Навсякъде Вазов говори с много възторг ,завладява с патоса и преклонението си пред подвига на личността или народа.Паисий е успял да разкрие и неговата фанетична омраза към чуждопоклоничеството и със страстната му любов към българския народ.Подвига на Раковски се възприема като част от героизма на народа.Не може да не се възхити един борец ,чийто комир е народа.Борец,поставил си благородната цел да тласне ‘’в един час делото на пет века’’.Раковски възприема като родоначалник на революционно-демократичната идеология у нас.Той е показан като борец,учен,мечтател-романтик.Даден е лиричен план,образа на Левски покорява.Възторга на поета се издига до искрен патос.Силното чувство е намерило изява в прекрасната поетическа форма-честата градация, изреждането на епитети и най-вече чрез сравненията с едни от най-извесните личности на световната история-мъченици за името на човешкия напред и щастие.Левски е поставен до Прометей ,Ян Хус,Колумб и така е внушена още по силно мисълта за общочовещкия характер на българските дела.В стихотворенията ‘’Левски’’ и ‘’Каблешков’’ народът е до своите вождове,той израства дейно,осъзнава,благодарение на тяхната дейност,необходимостта от борба.Вазов е съумял да предаде с общо опиянение ,готовността,за борбата и саможертвата,порасналото патриотично съзнание.
‘’И всякоя възраст,класа,пол,занятъе,
Зимаше участие в това предприятие
Богатий с парите,съомахът с трудът,
Момите с иглите,учений с умът...’’
А в стихотвотението ‘’Каблешков’’ обобщава:
‘’И в няколко дена тайно и полека
Народът порасне за няколко века!’’
Така Вазов ни подготвя за върховния момент-Априлското въстание.В него народът проявява най-хубавите си черти.До видни исторически личности Раковски,Левски,Бенковски,Каблешков,тези които подготвиха и ръководиха борбата,стои и обикновенния човек,обикновеният борец.Възторга от героизма на народа завладява,покорява.
В повестта „Немили-недраги” Иван Ва¬зов възкресява духа на една трагична и величава епоха, разкрива преклонение¬то си пред героите мъченици, обрекли човешките си съдби пред олтара на бъл¬гарската свобода. Колективният образ на хъшовете е художествен израз на патри¬отичните стремления на Възраждането. Идеите на времето определят конкрет¬ната насоченост в изграждането образа на всеки от мъчениците, приели свобо¬дата на родината за свой личен дълг.
Иван Вазов представя изгнаниците ка¬то герои и мъченици на своя народ, на най-светлия и най-благороден нравствен идеал - свободата. Героизъм и мъчени¬чество се сливат. Изграждат вътрешното художествено съдържание на авторовите внушения, заложени в поетичното заг¬лавие на творбата „Немили-недраги”. Водещите опозиции: родина-чужбина; робство - свобода, славно минало - мъченическо настояще, превръщат доб¬роволното страдание в саможертвен подвиг! Всяка повествователна глава на вълнуващата творба води читателите към основното художествено внушение: хъ¬шовете са герои и тяхното страдание в името на възвишена патриотична цел е свято.
Иван Вазов открито изразява преклоне¬нието си пред гордите и смели мъже, стра¬дащи далеч от родината. Художественото описание в Първа глава на повестта създа¬ва метафорична представа за душевните терзания на прокудените „немили-недраги” българи. Декемврийската вечер: „влажна и мрачна”, и описателните детайли: „мъжделивите фенери”, „мътна и неопределена светлина”, изграждат вътрешната карти-на на страдащите хъшовски души, сякаш притиснати от мъка и безизходица, подоб¬но на стелещата се „влажна мъгла”. Глаго¬лът „пустееха” има ключово място в представата за живота на хъшовете в чужбина. Румънското общество издига ледена сте¬на на равнодушие и отчуждение пред смелите българи. Затворените магазини и лавки засилват това впечатление. „Студе¬ната декемврийска мъгла” е одухотворена и се превръща в символен образ, на отчаянието пред неясното бъдеще. Груби¬те „крясъци и псувни” издават неприкрита враждебност. Богатият и красив град Браила само подслонява бунтовниците, но не ги приема и не ги разбира. Въведен е мо¬тивът за мъченичеството в синхрон с изст¬раданата вяра в близката свобода на ро¬дината. Революционната борба в България, за която мечтаят хъшовете, е подтекстово изразена като вътрешно желание на Ба¬зовите герои в „чудноватите” надписи над кръчми, тютюнджийници, кафеджийници. Българските емигранти откри¬то заявяват кои са и защо скитат далеч от бащин дом и скъпи хора: „Български лев”, „Свободна България!!!” Родината и свободата са единствените светини, кои¬то подкрепят хъшовете в тяхното страда¬ние. На чужда земя те пазят национална¬та си гордост като българи, синовната си връзка с отечеството. Авторът мотивира личната драма на героите мъченици с контраста между славно минало и уни-зително настояще: „...бедните и презрени останки от героическите чети на Хаджи Димитра и Филип Тотя.” Всеки от изгна¬ниците с героични усилия и страдание е заслужил най-високата почит - хъш, т.е. страдалец в името на народа. В опреде¬лението „народен” се оглежда добровол¬ният избор на саможертвата, поставяне¬то на народните интереси над личните желания и мечти.
В центъра на художественото повество¬вание в Първа глава е кръчмата на Странджата - основен топос на най-вълнуващи¬те моменти в повестта. Иван Вазов свър¬зва развитието на сюжетното действие с основната художествена цел—хъшовете са герои и мъченици на най-светлата кау¬за - националното освобождение. Първо са откроени белезите на мизерията и ни¬щетата: „дълбока изба", „опушена и полуразбита лампа”, „стръмна и извита стъл¬ба”... „Киселите изпарения” и застоялият „задушлив въздух” допълват художест¬веното внушение за мъченичество - ос¬новен мотив на Базовото повествование. Картините, окачени по стените в кръчмата на Странджата, ясно говорят за причина¬та, привлякла революционерите в това подземие. В литографиите, изобразяващи сраженията на Хаджи-Димитровата чета, редовните посетители виждат себе си и загиналите си вече братя по съдба. Малко¬то светещо прозорче контрастира с об¬щата тъмнина в чуждия град. Открито изразена е асоциативната връзка с биб¬лейския символ на надеждата. И съдър-жателят, и гостите му са мъже, закалени в кървавите битки, българи с буден нацио¬нален дух. Към това внушение води изра¬зът „будна кръчма”. Значещо е и името -„Народна кръчма на Знаменосецът!” Опре¬делението „народна” в съчетание с „буд¬на” (словосъчетанията „народна кръчма”, „будна кръчма”) асоциира с неизречен вик за бунт и свобода.
Художествено постижение на Иван Ва¬зов са ярко изваяните образи на хъшове¬те. Откроени са и общите, типични беле¬зи, и индивидуалното различие на герои¬те мъченици, верни народни синове, доб¬роволно избрали най-страшния и най-славен път. В Браила изгнаниците обра¬зуват една „дружина” от унизени, през¬рени скиталци.
С най-голяма обич, симпатия и прекло¬нение е изградена представата за Странджата. Доброволното мъченичество е от¬кроено с определенията - „дълголик, сух, жълт... бледолик, болнав”. Юнашкият дух е загатнат чрез белезите от „зарасли ра¬ни”, гъстата „черна брада” и снажната фи¬гура. Репликите на стария хъш доказват високата му нравственост. Не се изненад¬ваме, че българските изгнаници го почитат като духовен баща и наставник.
Образът на Македонски може да се оп¬редели като едно от най-големите худо-жествени постижения на младия белет¬рист. В една буйна душа Вазов събира героя и авантюриста, но и в двете худо¬жествени превъплъщения този българин страдалец е предан до смърт борец за свобода. Земното, обикновеното в образа на Македонски е подчертано с описани¬ето: „дребно и надупчено от шарка лице”. Гръмкото име се свързва със славното минало на героя.
Макар и по-млади, Хаджият и Попчето също са мъченици и страдащи „светци" за българската свобода, доброволно из¬брали най-опасния път. Те допълват обоб¬щената представа за колективния образ на българския хъш. Израженията им из¬дават умора и отчаяние. По лицето на Ха¬джият „ясно се виждаше изражението на уморяваме и отслабване”. Попчето е „млад человек”, но „с черно и нагърчено от преж¬девременна старост лице”.
Сред пъстрата галерия литературни персонажи най-младият е Бръчков. В не¬говия образ Вазов „вижда” поривите на своята младост. Чрез речта и поведение¬то на Бръчков авторът изразява личната си гледна точка. Естествена е добродуш¬ната насмешка: „почти лапак с фес”, „двайсетгодишно момче”. Типичните чер¬ти на характера са откроени още в Първа глава на повестта - „Мечтател, идеалист, ветреник...” Издадената патриотична по-ема допълва характеристиката на героя. Синът на богатия свищовски търговец не понася сигурното и егоистично същест¬вуване, жадува да открие нещо ново, свет¬ло, непознато, красиво. В лицето на Странджата младият поет открива свой духовен баща, учител и пример по родолюбие: „а когато се обадеше и старият, вниманието му се преобръщаше в благого¬вение”.
Всяка следваща глава от повестта „Немили-недраги” допълва и разширява представата за хъшовете, но първоначал¬ното внушение, че те са герои и мъчени¬ци на един прекрасен човешки идеал не се променя. Иван Вазов идеализира об¬разите им, изпълва ги с ореолни значения, което внася идеята за национална святост в художественото им представяне: „...тия измъчени от бедността същест¬ва; тия хлътнали от бдения и невъздържа¬ние очи; тия недояли корми, тия отслаб¬нали и обелени от скитание крака. ” Пое¬тичните синекдохи следват модела от похвалните слова и жития на светците. Та¬ка някога Христос приема кръста на Гол¬гота. Тези страдалци и мъченици също носят своя кръст в името на България и нейната свобода.
Повторението на думи и изрази с ко¬рен „пуст” затвърждава внушението за ледената стена, която румънското общес¬тво издига пред българските емигранти: „пустееха", „пустият морски бряг”. Рито¬ричните въпроси докосват най-болезне¬ните рани: „Докога ще се продължава то¬ва съществувание?” С безкрайна скръб е изпълнена антитезата: „Бяха сред общес¬твото, но бяха в пустиня..." Единствено¬то добро, което чуждата страна предлага на хъшовете, е избавлението от турските преследвания. Всеки нов ден за изгнаниците е „начало на нови нужди, на нови бор¬би” с глада и студа. Бунтовниците често престъпват моралните норми, понасят презрителните укори - „кокошари”, „вагабонти". Но Вазов прощава прегреше¬нията им, издига хъшовете на висок пие¬дестал.
Творецът нарежда до най-почитаните революционери в Европа своите герои и мъченици чрез определението: „Един нов и гладен пролетариат, съставен от под¬визи, дрипи и слава.” Тъкмо тези презрени скиталци представят пред света новото лице на България, открито заявяват воля¬та на народа си да бъде свободен. Геро¬измът и страданията на участниците в святото дело вече имат място в история¬та. „Дрипите” са знак за доброволна са¬можертва. Славата на борците за правда и свобода е скрита под тях, но блести много по-силно и трайно.
Само който добре познава живота на хъшовете, може така затрогващо да го изобрази. Иван Вазов има две незабра¬вими срещи с тях, споделя страданията и патриотичните им мечти. Затова и та¬ка дълбоко обича и уважава тези „стран¬ни хора". Запомняме гордите и смели мъ¬же на брега, вперили тъжни и замечтани погледи към милата родна земя. За тях чуждата страна е „пустиня”, а отечеството-дивен рай със „зелените” си „хълми”. Родината е одухотворена. Ка¬то нежна и любеща майка тя зове сино¬вете си да се върнат при нея, „усмихва им се”, „говори им...”
На отвъдния, жадуван бряг на реката са мечтите на изгнаниците. Желанието им да се върнат е толкова пламенно, че дори величествената река Дунав им се струва като „една бара”. Творецът напом¬ня една изстрадана истина - раздялата винаги укрепва истинската любов. Ан¬титезата е основен художествен похват: „Как е близо и как е далеко.” Като искрен израз на обич приемаме и тълкуваме от¬кровението: „О, Българио, никога не си тъй мила, както кога сме вън от тебе!” Доброто и прекрасното трябва да се из¬страдат от най-извисените човешки ду¬ши.
Богатата фантазия на най-младия родо¬любец е разкрита в чудния му сън, чрез който Вазов представя жаждата на хъшо¬вете за нови борби с вековните тирани. Бръчков вижда Странджата и го чува как зове четниците към атака, Македонски люто и безмилостно мъсти на враговете. Битката напомня страховита природна стихия: „А Балканът се люлее, горите шу¬мят, ветровете духат и пушки гърмят из буките.” Ясно се усеща връзката между повестта „Немили-недраги” и огнената Ботева поезия, в която революцията е представена със символния образ на бу¬рята. Епитетите „страшен и хубав” поде¬мат мотива за пълната хармония между физическо и духовно обаяние. Изчезва¬нето на четата „из небето” връща мла¬дия поет към реалното - той попада в един нов свят на доброволно страдание и саможертвен подвиг.
Втора глава на повестта „Немили-нед¬раги” завършва с драмата на настояще¬то. Финалът напомня колко сложно и противоречиво е емигрантството. Вазо¬вите хъшове остават в съзнанието ни ка¬то вечни герои и мъченици на един идеал - свободата на България.
В своя разказ "Една българка" Иван Вазов описва образа на баба Илийца - една добра,всеотдайна и милосърдна жена.Нейните качества дълбоко трогват изпадналия в беда четник,за чийто живот българката се бори с всички духовни сили.Думите на момъка:"Бабо,благодаря ти,ти си добра жена" са израз на благодарност,почит и преклонение пред духовния подвиг на българката.
Ладията,неумело управлявана от селянката,плава по мътните Искърски води.Най-накрая старата жена доближава отсрещния бряг и с неимоверни усилия допира ладията до земята.Смелата българка взема болното дете на ръце и веднага тръгва към Церовата гора.Баба Илийца не усеща умора,не мисли за преживените опасности.Съзнанието й е обсебено само от едно желание - час по-скоро да занесе на непознатия момък хляба и дрехата,които е взела от манастира.
Нрасвствената красота именно при втората й среща с бунтовника.Присъствието на старицата излъчва спокойствие,доверие и топлота.Делничният поздрав:"Добър ти вечер,момче" извеждат клетника от състоянието на напрегнато очакване.Тя бърза да му подаде хляба и дрехата.Деликатното мълчание на старата жена,докато момъкът се храни,доизграждат атмосферата на непринуденост и сърдечност.Едва след това тя започва да го разпитва за преживените от него изпитания.Когато момъкът облича шаячната дреха,селянката вижда,че това е калугерско расо.Старата жена осъзнава,че е сторила грях и се надява да й бъде простен,защото е извършен за доброто на ближния.И сега баба Илийца не мисли за себе си.Тя не разказа нищо за преживените от нея опасности.Единственото й желание е да спаси живота както на внучето си,така и на бунтовника.Обръщението "синко" е израз на трогателна майчина обич и грижа.Челопеченката вижда,че четникът мъчително куца и въпреки умората си,взема в едната си ръка,с която държи детето,тежката пушка на момъка,а с другата снимателно го подкрепя.Всеки жест и всяка изказана дума на българката са израз на трогателно благородство и майчина грижа.
Най-вълнуващото доказателство на милосърдието и всеотдайността на баба Илийца е твърдото й решение да укрие бунтовника у дома си.На въпроса му каде би могъл да се скрие,тя простичко отговаря:"Как къде?Ами у дома!"Признателността на момъка е израз на авторовото възхищение и преклонение пред духовния подвиг на тази обикновена жена.Трогателният до сълзи българин целува напуканата ръка на баба Илийца,прошепвайки:"Бабо, благодаря ти,ти си добра жена!"Тези думи са вълнуващ израз на благодарност,признателност,почит и преклонение пред духовния подвиг на българката.Челопеченката се тревожи,че няма да може да заведе четника незабелязано у дома си:"Да имаше криле,щеше да го вземе и да хвръкне с него."
Саможертвата на българката е напълно съзнателна и това още по-силно подчертава нейното благородство и хуманизъм.Тя знае,че сега хората са изплашени до смърт и ако разберат,че укрива бунтовник,ще я накажат жестоко.Въпреки това старата жена решава да се изложи на този риск,защото следва повелята на сърцето си.
Баба Илийца е завладяна от болка и състрадание не само към момъка,но и към всички българи,които турците сега избиват "като пилци."Към поробителите тя изпитва омраза,която изказва простичко,с присъщата за нея откровеност:"Поразил ги Господ."Очевидно е,че баба Илийца не е просто една милосърдна жена,завладяна от желанието да помогне на ближния си,но и българка,в чиято душа гори обичта към родното и омразата към поробителя.
Челопеченката остава вярна на нравствения си дълг дори тогава,когато съзнанието й е завладяно от една разкъсваща я дълбоко лична трагедия.На сбогуване с бунтовника Илийца забелязва,че внучето й не помръдва:"О,мамке!Та то е умряло,ръчиците му лед..."Поразен от скръбта й ,бунтовникът "тръгва из гората цял потресен,безнадежден."Въпреки непоносимата болка,старата жена извиква след отчаяния момък:"Момче,крий се хубаво днес.Довечера - пак тук,та да те намеря..."Нищо не може да разколебае тази всеотдайна жена в нейното желание да изпуълни докрай човекия си дълг.
В своя разказ Иван Вазов описва образа на баба Илица ,който обобщава в себе си най-ценните черти на българката.Това дава отговор на въпроса защо творбата е озаглавена "Една българка."
Неслучайно Иван Вазов е наречен патриарх на българската литература. Неговото творчество обхваща всички литературни жанрове. Той умело пише както поезия, така и проза и дори драма, ръководейки се от едно начало: “ Аз пях за България, защото я обичах ”. Чрез своите творби Вазов иска да вдъхне вяра на съвременниците си, давайки примери за великата саможертва на много българи.
Един от най-известните разкази на големия творец е “ Една българка “. В него авторът утвърждава добродетелите на нашия народ. Главната героиня баба Илийца е въплъщение на Вазовия идеал за възвишеност. Добротата, сърдечността, състрадателността и отзивчивостта са качества, които християнската вяра поставя в основата на човешкото общество. В трети епизод на разказа “ Една българка “ авторът противопоставя баба Илийца, носител на човешките добродетели, на калугера Евтимий – малодушен, страхлив, себичен и недобросъвестен божи служител. Тук Иван Вазов прави нова стъпка към разгръщането на образа на своята героиня чрез контраста и сблъсъка на две житейски позиции.
Кратката пейзажна картина в началото на епизода разкрива атмосфера на тайнственост и враждебност и загатва за чувствата и тревогите на старата жена. Метафорите и епитетите, които авторът използва, са красноречиви: нощта покрива с “ тъмното си було Черепишкия манастир “; клисурата мълчи “ плахо под тъмното небе“; канаристите стени стоят “ мрачни и намусени “; манастирът спи “ глух и пустинен “. Всичко това подсказва за опасностите, пред които е изправена героинята. Но баба Илийца няма друг избор. Тя е приела като свой нравствен дълг спасението на бунтовника и изцелението на внучето си. Селянката се надява да намери помощ в светата обител и със съдействието на игумена, “ старец милостив и добър българин “, да изпроси милосърдие от Божията майка както за малкото болно дете, така и за непознатия момък. Но краткото описание: “ Спеше и манастирът, глух и пустинен ” п