Показване на публикациите с етикет История. Покажи всички публикации

Васил Левски (Васил Иванов Кунчев) е роден на 18 юли (6 юли стар стил) 1837 г. в Карлово в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Има двама братя — Христо и Петър — и две сестри — Ана и Марийка. Васил Левски, известен и като Дякона, Апостола, Главният книжар, Тропчо, Ефенди Аслан Дервишооглу, В. Лъвский, Аслан Дервишооглу Кърджалъ, Драгойчо, Дякон Игнатий, е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Левски учи във взаимно училище в Карлово. През 1851 г. баща му умира от мозъчен кръвоизлив и тримата братя сами остават да се грижат за семейството. От 1855 г. е послушник при вуйчо си архимандрит Хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници. На 24 ноември 1858 г. приема монашеството под името Игнатий, а през 1859 г. става дякон. По-късно (1861 г.) обаче под влияние на Георги Сава Раковски, Левски захвърля расото и се посвещава на революционното дело. През 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Там заради ловкост и храброст получава прозвището Левски (според легендата е направил лъвски скок по време на военни упражнения). След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България. Отказва се от монашеския сан през 1864 г и до 1866 г. е учител в с. Войнягово, Карловско, а след това (до 1867) в Еникьой, Северна Добруджа. Като учител Левски развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. Ноември 1866 г. се среща с Раковски. През 1867 г. става знаменосец в четата на Панайот Хитов. В Белград участва във Втората българска легия на Раковски (1867 – 1868). След разтурянето й прави опит да премине в България с чета, за да подготви народа за въстание, но е арестуван в Зайчар от сръбските власти и хвърлен в затвора. Освободен, Левски се прехвърля в Румъния. След това отново се връща в Зайчар и пак заминава за Румъния. След неуспеха на четническата тактика Левски стига до идеята, че за успешния изход на национално-освободителната борба е необходимо центърът на революционната подготовка да се премести в България чрез изграждане на мрежа от революционни комитети. На 11 декември 1868 г. започва първата си агитационна обиколка из България, която завършва през февруари 1869 г. Март-април 1869 г. се връща в Румъния. Започва втората си обиколка из България на 1 май 1869 г., по време на която основава революционни комитети. На 26 август 1869 г. се връща в Румъния през Русе. Убеждава за преместването на революционния център в България, но не среща подкрепа. В края на 1869 г. Левски участва в създаването на БРЦК в Букурещ и заедно с Любен Каравелов застава начело на революционно-демократичното му крило. Напуска Румъния и продължава изграждането на мрежата от революционни комитети в България. В края на 1870 г. определя Ловеч за център на ВРО — „Привременно правителство в България“. През 1871 г. за помощници на Левски са изпратени Димитър Общи и Ангел Кънчев. Същата година изработва програма и проектоустав на БРЦК. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април — 4 май 1872 г.). В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК пред комитетите в България започва преустройство на Вътрешната революционна организация. Създава окръжни комитети. На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 26 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). Съдът го осъжда на смърт чрез обесване. На 18 февруари (6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.
Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. (нов стил — 6 януари 1848 г.) в гр. Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално (1854–1858) учи в Карлово, където е учител Ботьо Петков, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище. Октомври същата година заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през 1865 г. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка. През 1867 г. се завръща в Калофер, започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер. По това време във вестник „Гайда“, редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев — „Майце си“. От октомври 1867 г. живее в Румъния. Работи в Браила като словослагател при Димитър Паничков, където се печата в. „Дунавска зора“. През следващите години се мести от град на град, известно време живее заедно с Левски. През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов, а по късно като сътрудник и съредактор на революционния орган. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия — в. „Знаме“. През 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката „Песни и стихотворения“. Май 1876 г. — вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става нейн войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба „Радецки“ и на 17 май заставят капитана да спре на българския бряг. На 20 май 1876 г. е последният тежък бой — привечер след сражението куршум пронизва Ботев. Това се случва в подножието на вр. Камарата във Врачанския балкан.
Георги Раковски (истинско име Сава Стойков Попович; 1821 – 1867) е роден в Котел в будно търговско — занаятчийско семейство. Учи в местното килийно училище, продължава в Карлово при Райно Попович. От края на 1837 г. постъпва в гръцко училище в Куручешме (Цариград). Изучава хуманитарни и природни науки, древни и модерни езици. Реагира на всеки опит да се осмеят или оклеветят българите с остро патриотично чувство. Свързва се с дейците на черковната борба Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. През 1841 г. пътува до Атина, където е създадено тайно македонско дружество с цел организиране на общо въстание. Пътува до Браила (под името Георги Македон), след като узнава, че българи и гърци готвят съвместно въстание. Бунтът е осуетен от румънските власти, но Раковски остава в Браила, за да продъжи организирането патриотичните сили. Издържа се като частен учител по старогръцки и френски. Отново румънската полиция се намесва, но Раковски успява да се укрие. Обръща се към руския консул, но той го предава на румънското правителство и на 14 юли 1848 г. го осъждат на смърт. Тъй като е бил гръцки поданик, гръцкото консулство се наема да го изпрати в Атина, но гръцкият посланик в Цариград го изпраща тайно във Франция. Установява се в Марсилия за година и половина. След като не е възможно да учи в Париж, както му е обещал гръцкия консул, той се връща в Котел и се включва в народната борба. За да заблуди полицията се преименува на Георги Раковски. Отново, заедно с еснафите в Котел, борещи се срещу чорбаджиите, са наклеветени пред турската власт. Биват арестувани и във вериги откарани в Цариград. Осъдени са на 7 години строг тъмничен затвор. По-късно Раковски е освободен. Страданията в затвора описва в спомените си „Неповинен българин“. Работи в Цариград като адвокат и търговец. Участвува в черковната борба. От същото време датират и първите му литературни опити. По време на Кримската война (1853–1856) постъпва като преводач в турската главна квартира в Шумен. Създава Тайно общество с цел да събира и изпраща военни сведения на руското командване. Поради предателство е разкрит, арестуван и пратен в Цариград. Успял да избяга, организира чета от 12 души, която през 1854 г. прехвърля Източна Стара планина, за да повдигне духа на българското население да се присъедини към руските войски. Води си дневник. Поради оттеглянето на руските войски, разпуска четата и 4 месеца се укрива у дома си в Котел, където замисля поемата „Горски пътник“ и скицира спомените „Неповинен българин“. В началото на 1855 г. напуска Котел, отсяда в Свищов и пише първото си стихотворение „Постъп (марш) българский“. Заминава за Букурещ, после — за Нови Сад. Там издава в. „Българска дневница“ (юни — октомври 1857), с който поставя началото на българската революционна журналистика, като замисля и пробния брой на в. „Дунавски лебед“. В Нови Сад издава „Предвестник горского пътника“. Започва да печата началото на поемата си „Горски пътник“, изучава българското историческо минало и проектира да създаде българско книжовно дружество. Турското правителство настоява пред австрийските власти да бъде арестуван и съден и отново поради гръцкото си поданство успява да избяга и се установява за известно време в Галац (Румъния) като после се прехвърля в Одеса и постъпва като възпитател в Духовната семинария. Руската цензура не му разрешава да печата вестници. Издава само едно от подготвените си съчинения — „Показалец... “. В 1860 г. отива в Белград. Издава част от научните си трудове, довършва печатането на „Горски пътник“. Започва издаването на в. „Дунавски лебед“ (1960–1961). От 16 бр. нататък го издава и на френски език с цел да запознае европейската общественост със съдбата и борбите на българите. Тук съставя план за освобождението на България и „статут за едно Привременно българско началство в Бялград“. Създава Първата българска легия (1862). На 3 юни 1862 г. избухва очакваното сблъскване между сърби и турци като легията веднага се намесва. Очакваната война е избегната и Раковски е принуден да разпусне легията. Той не се отчайва и подхваща нова идея за създаване на съюз на балканските християнски народи срещу Турция. През 1863 г. посещава Атина, Цетина и Букурещ като влиза във връзка с държавници и общественици. Издава в. „Бъдущност“ (1864) — списван на български и румънски с цел създаване на българско-румънски съюз. Издава в. „Бранител“ и подпомага преминаването на хайдушки чети в България. Българската емиграция и създадения таен комитет са разединени. Раковски изработва „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято“. Продължава книжовните си занимания. Проектира първа книжка на сп. „Българска старина“ и пише подробна автобиография. Умира от туберкулоза в околностите на Букурещ. Раковски е първият идеолог и организатор на национално-освободителното движение в България и е негов ръководител през първите 10 години. Още като ученик в Цариград разбира значението на българското исторически минало за укрепване на националното съзнание. Културно-историческите му възгледи се изявяват в неговата публицистика.
Тодор Каблешков е български революционер и един от ръководителите на Априлското въстание. Автор е на прочутото Кърваво писмо, в което пише за обявеното на 20 април 1876 г. въстание. Каблешков е роден в заможно семейство. Има общо осем братя и сестри. Получава начално образование в родния си град, а после отива да учи в Цариград.
Димитър Николов Асенов, по-известен като Хаджи Димитър, е един от най-известните български воеводи. Умира на връх Бузлуджа на 28 години. За смъртта му Христо Ботев пише стихотворението „Хаджи Димитър“. Димитър е роден в семейството на търговеца Никола и Маринка Асенови. Когато е на 2 години, той и семейството му отиват на поклонение в Йерусалим и оттогава Димитър е хаджия. Хаджи Димитър е убит при сражение с турска потеря на 18 юли 1868 г. при връх Бузлуджа в Шипченска планина. Войводата Кръстьо Асенов (1877–1903) е племенник на Хаджи Димитър.
Панайот Иванов Хитов (1830 – 1918) е български националреволюционер и четнически войвода. Роден е през 1830 г. в град Сливен. През 1858г. е хайдутин в четатата на Георги Трънкин. Две години по-късно е избран за войвода. Неговата дружина е сред най-активните в Югоизточна България. При него са хайдутствали Хаджи Димитър, Стоян Папазов, Дядо Желю. След възванието на Раковски възприема четническата тактика и през 1853 г. с дружината си заминава за Сърбия. Съобразно плана на Раковски, Панайот Хитов е определен за първостепенен български войвода. Като такъв на 28 април 1867 г. преминава от Румъния в България начело на значителна чета със знаменосец Васил Левски. С нея по-късно се оттегля през Стара планина в Сърбия. От април 1872 г. е член на БРЦК. Привърженик е на идеята за съгласуване на българското революционно движение със сръбските действия против Турция. Войвода на доброволческа чета в Сръбско-турската война от 1876 г. и в Руско-турската война от 1877 – 1878 г. Написва Моето пътуване по Стара планина и животописване на някои бългаски стари и нови войводи (1872) След Освобождението Хитов живее в Русе. Взема участие в политическия живот. През 1885 г. е начело на Съединението в Сливен. Заради борбата му срещу режима на Стефан Стамболов е хвърлен в затвора. Умира на 22 март 1918г.
Захари Стоянов (Джендо Стоянов Джедев). (1850, с. Медвен, Бургаска област — 2 септември 1889, Париж) Роден в семейството на овчаря Ст. Далакчиев. Учи в църковното (след 1860 взаимно и класно) училище в с. Медвен (1856–1862). Овчар в с. Инджекьой (дн. Тополите), Варненска област и в с. Подвис, Бургаска област (1866–1870), Шивашки чирак в Русе (1871–1872). Член на Русенския революционен комитет. Чиновник по Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен (дн. Симеоновград, 1873). Участва в Старозагорското въстание (1875). Един от апостолите на IV революционен Пловдивски окръг по време на Априлското въстание (1876). След разгрома на въстанието е затворен в Пловдив, по-късно принудително е изпратен в с. Медвен. Нелегално отива в освободеното Търново (1877). Член на окръжния съд в Търново (1880). Секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881). Служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882–1885). Оглавява БТЦРК, който организира съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). От 1886 е в София. Народен представител в Народното събрание (1886), подпредседател на НС (1887), председател на НС (1888–1889). За пръв път публикува фейлетони в рубриката „Знаеш ли ти кои сме“ (1880) във в. „Независимост“ и статии (1881) във в. „Работник“. Редактира в. „Работник“ (1881), в. „Борба“ (1885), в. „Свобода“ (1887–1889). Активно сътрудничи на вестниците „Независимост“, „Братство“, „Съветник“, „Светлина“, „Южна България“, „Свирка“ и др. Публицистиката на Захари Стоянов, особено в началото, е под силното идейно-емоционално и стилно-езиково влияние на Любен Каравелов, както и на руските революционни демократи В. Г. Белински, Н. Г. Чернишевски, Н. А. Некрасов. До средата на 80-те години като политик стои на леворадикални русофилски позиции. Поддържа в Източна Румелия връзки с руски емигранти-народници, а чрез тях и с руската революционна емиграция в Швейцария и Румъния. В периода на борбата за Съединението се обявява против политиката на руското правителство. След 1885 става активен член на народнолибералната стамболовистка партия и застава начело на органа й в. „Свобода“. Публицистиката на Захари Стоянов се отличава с полемична острота и борбен, настъпателен дух. Чрез статии и фейлетони той воюва на много фронтове — срещу политически и идейни противници, срещу мними дълбокоучени, откъснали се от народа нашенски аристократи, срещу подкупни журналисти. Критикува социални недъзи, утвърждава революционното минало, пламенно защитава идеалите, паметта и делото на националните революционери, ратува за почит и възхвала на техните образи и завети. Това е публицистика с висок емоционален градус — гневна или възторжена, винаги пределно откровена и понякога до грубост невъздържана. Фейлетоните му носят ярка политическа окраска и партийни пристрастия. Безпощадната критичност и непримиримост към противната страна, цветистият език, жлъчната понякога подигравка, взетите направо от народните говори солени изрази им придават нерядко памфлетна острота. В литературно-критичната си дейност (особен обект на която е делото на Л. Каравелов) З. Стоянов е повлиян от идеите на руската демократична литература от 70-те и 80-те г. с нейните основни постулати — реализъм, демократизъм, обществено служене на литературата. Убеден е в социалната детерминираност на литературата и нейните граждански обществено-възпитателни функции; приема действителността като единствен източник и материал за художествено пресътворяване. Актуалният политически живот (политиката на Батенберг, режимът на пълномощията, Съединението) е тема на първата книга на Захари Стоянов „Искандер бей. Разказ из българския живот“, както и на „Чардафон Велики“, „Заробването на Гаврил паша, 6-ти септември 1885 г.“ и др. Основната творческа дейност на Захари Стоянов е свързана с мемоарно-биографичните произведения. Като мемоарист, биограф и белетрист той се движи в тематичната територия на близкото революционно минало — неговото пресъздаване и преосмислянето му в съотношение със съвременните критерии за национални нравствени ценности. Това определя идейния патос както на „Записки по българските въстания“, така и на „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му“, „Христо Ботйов. Опит за биография“, „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867-1868“. Същият идеен патос определя и редакторската и издателската дейност на З. Стоянов около съчиненията на Л. Каравелов и Христо Ботев. В тези две насоки той осъществява основния си замисъл — да се опишат българските въстания от 40-те и 50-те години до 1876, да се осветли техният исторически смисъл, героизъм и величие, да се посочат техните задължаващи традиции. Биографиите на Васил Левски и Христо Ботев, книгата за Хаджи Димитър и Стефан Караджа, писани паралелно със „Записките...“ и в пряка идейно-тематична връзка с тях, разширяват, допълват, обогатяват образно-емоционално темата за българските революционни борби и за ярките личности в тях. Най-значителното произведение на Захари Стоянов е „Записки по българските въстания. Разказ на очевидци. 1870-1876“ — плод на дългогодишно осмисляне, равносметка на собствения жизнен път, събиране на факти, документи, спомени и разкази на очевидци и участници в събитията, на тяхното пресяване и композиране в единно цяло. Псевдоними: Аз, Барон Лулчо, Барон фон Тиквеш, Барон фон Цървуланко, Стар Комита, Стоян овчарят, Omega, С., Х., Н., XZ, „?“.
Петко Киряков Калоянов, по-известен като капитан Петко войвода, е български хайдутин, войвода и революционер. Участва в Критското въстание (1866–69). През 1869 г. организира отряд, който се включва в Руско-турската освободителна война (1877–78). Капитан Петко войвода е русофил. След 1880 г. живее във Варна, където почива през 1900 г.

След излизането на България от Първата световна война, започналата през лятото на 1918 година политическа криза се изостря. Отстъпващите войски вдигат бунт и обявяват република. Правителството на Александър Малинов –демократи и радиалдемократи сключва наложеното примирие на 29 септември 1918г. Страната е окупирана от съглашенските армии. На 3 октомври цар Фердинанд абдекира и мястото му заема княз Борис Търновски. Правителството подава оставка на 17 Октомври 1918г. по настояване на Съглашението. Създаден е нов кабинет от партии – Демократическата и Народната партия, а от левите сили – Радиалдемократическа, Социалдемократическата и Земеделската партия. Премиер отново е Александър Малинов. Отношенията на правителството и окупационните власти са обтегнати и е позволено на Румъния да окупира Южна Добруджа. Кабинетът подава оставка на 27 ноември.
Начело на новото правителство стои Теодор Теодоров, който се стреми да поддържа добри отношения с Антантата, да запази контитуционната монархия и да предотврати нов социален взрив. През април 1919г. министрите от левите партии подават оставка и през май кабинетът пада. От новото правителство, начело с Теодор Теодоров е отстранена Демократическата партия. Левите партии взимат надмощие, разпускат парламента и насрочват избори. Левицата се представя добре на изборите през август 1919г. лидерът на БЗНС Александър Самболийски съставя коалиционно правителство с Прогресивнолибералната и Народната партия. Репресиите срещу либералите продължават и се полагат усилия за продоволствения и жилищния въпрос. Създаденият Консорциум на държавните банки получава монопол върху вътрешната търговия със зърнени храни и ограничава търговския капитал.
Основната външнополитическа задача на правителството е осъществена – Ньойският договор е подписан през ноември 1919г. следва стабилизация на страната. Обявена е Транспортна стачка, която е потушена през февруари 1920г. Насрочени са нови избори, на които БЗНС не получава пълна победа-касирани са 13 народни представители от Земеделския съюз. Ал. Стамболийски оглавява България на 20 май 1920г.
Реформите на БЗНС модернизират държавата-в центъра на промените е аграрната реформа. Стриктно се спазва мирният договор. Търси се сближаване с КСХС, което да окаже помощ на България при връщане на беломорския излаз. Установени да добри отношения с Чехословакия и Полша, както и с Турската република.
Реформите и външнополитическият курс водят до Политическа изолация на БЗНС. Демократическата, Радикалната и Обединената народнопрогресивна партия създават Конституционен блок за борба с БЗНС. Блокът е разгромен през ноември 1922г. на проведения референдум на БЗНС и БКП. Насрочени са нови избори и през април 1923г. БЗНС печели с 52,7% и получава 212 места в Народното събрание. Разраства се корупцията, нараства произволът на земеделската администрация. Военният съюз готви преврат от 1921, който следва да бъде осъществен.
На 9 юни 1923г. е извършен преврат. Убит е Александър Стамболийски, а неговите съмишленици – преследвани и убивани. На власт идва правителството на Народния сговор, начело с проф. Александър Цанков. На 10 август 1923г. е създадена нова партия от демократи, народнопрогресисти, радикали и сговористи – Демократически сговор. Извън него остават националлибералите и социалдемократите. Потушена е съпротивата на земеделската партия. През септември 1923 под натиска на КИ избухва комунистическо въстание, което бързо е потушено. През ноември 1923г. са проведени нови избори, спечелени от коалицията на Сговора и социалистите. На 4 януари 1924г. е гласуван Закон за Защита на Държавата(ЗЗД). ВКС закрива БКП в началото на април, както и нейните синдикални, младежки и кооперативни централи.
Икономическите и социалните мерки са съпроводени от нарастващ терор срещу политическите противници. Оформя се Легална опозиция на Демократическия сговор. Следва грайданска война между властта и БКП от 1924г до 1925г. Международния отзвук от терористичните действия е силен и изолацията на България нараства. През юли 1923г. на конференция в Лозана България губи беломорския си излаз, а по границите с Гърция и Турция са наложени демилитаризирани зони. Отхвърлена е и спогодбада Кафлов-Политис от 1924г. , с която е признато наличието на българско население по брега на Бяло море. През 1925г е узаконено обезбългаряването на Одринска Тракия.
Българското правителство не може да осигури важния за страната външен заем и това се оказва фатално за него. На 4 януари 1926г. е съставено ново правителство на Демократическия сговор, начело с Андрей Ляпчев. В края на 1926г. се създават работнически комитети, обединени през 1927 в Работническа партия, която всъщност е легална организация на нелегалната БКП. Политичската стабилизация позволява активизиране на политическата политика и привличане на чужд капитал чрез концесии на земи. През септември 1926г. е отпуснат заем за бежанците, а през ноември 1928г. -заем за стабилизиране на лева и икономиката. България излиза от международната изолация с помощта на Италия. В края на 1929г. България получава значителни репарационни облекчения.
След новата национална катастрофа през 20те години България се стабилизира икономически, социално и икономически. България пробива международната изолация и постига ревизия на ограниченията от Ньойския договор. Следва Световната икономическа криза(1929-1933), която прекъсва тези процеси.

Началота на разпространението на християнската религия в българските земи се свързва с проповедите на апостол Павел (52г.) и апостол Андрей (65г.). Известни следи оставя и ранновизантийската църковна организация на Балканите през IV – VII в. В по-голямата си част балканските провинции на Византийската империя се намирали под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. До VIII в. западната половина на Балканския полуостров се намира под управлението на Рим, но византийските императори иконоборци успяват да включат и тези земи в диоцеза на Цариградската патриаршия. Славянските нашествия и най-общо казано другите варварски нашествия на Балканите нанасят тежък удар върху църковната организация. С течение на времето обаче християнството започнало да прониква сред заселилите се славяни, за да стигне до там, че през 764г. цариградски патриарх станал славянинът Никита. Редица исторически сведения дават основание да се приема, че твърде рано християнството започва да прониква и сред прабългарите. През 528г. в Цариград християнството приема прабългарският вожд Грот. Там по-късно бил покръстен и Кубрат (ок. 605-655г.). Това е било условието, за да стане той патриций. Вероятно и хан Тервел също е бил покръстен през 705г., за да може да получи титлата кесар. Първородният син на хан Омуртаг (814-831) Енравота (Боян) се приема за първия български мъченик, згинал, но запазил Христовата вяра. Християнството приема и пленената от византийците сестра на хан Борис, която по-късно, след като се завръща в България, започва да оказва силно влияние върху своя брат. Всичко това говори за невъзможността да се сложи преграда пред проникването на християнството в българските земи, въпреки усилията на хан Омуртаг. Същевременно не трябва да се преувеличават и сведенията за това , че хан Кубрат и хан Тервел са приели Христовата вяра, т.к. става въпрос за един до голяма степен формален акт, свързан с конкретни политически дивиденти. Безспорно разширяването на Българското ханство през първата половина на IX в., което станало за сметка на земи, принадлежащи на Византия, изиграва съществена роля за увеличаване на християнското население в българските земи.
Съществено значение за политическото издигане на България има управлението на хан Крум и неговите наследници през първата половина на IX в. Българските граници достигнали до р.Днепър на изток, до земите, разположени в средното течение на р.Дунав на запад, Карпатите на север и Беломорието и Македония на юг. Това е времето, когато се изгражда централизирания модел на държавно управление и когато основен външнополитически фактор за България е Византия.
Историята на България през втората половина на IX в. е сравнително добре проучена в историчиската литература. Интересът на изследователите е съсредоточен предимно към процеса на покръстване на българите. Темата за покръстването намираме в изследванията на Мавро Орбини и Йован Раич. Тази тема е разгледана и в произведението на францисканския монах Блазиус Клайнер “Архив в три части на преславната провинция България” от 1761г. Паисий Хилендарски в “Историа славянобългарска” (1762г.) представя покръстването на българите в един силно романтично-патриотичен дух, като нарича покръстителя на българския народ Богорис.
Първото сериозно изследване на тази тема принадлежи на Марин Дринов, който подробно се спира на историята на българската църква от покръстването на българите до XIX в. Константин Иречек също отделя една глава на покръстването в “История на българите”. Безспорно този проблем се интирпретира и от известните български историци Васил Златарски и Петър Мутафчиев, а в ново време специална монография по темата прави Васил Гюзелев “Княз Борис I . България през втората половина на IX в.” Приноси в това отношение имат Иван Дуйчев, който разглежда отношенията на България с римската църква, Петър Ангелов идр.
Изворите от този период се разделят на няколко групи. Според произхода, от домашните извори това са “Старобългарски разказ за покръстването”, каменният надпис от с.Балши (Албания), Българската апокрифна летопис от IX в. и др.
Най-много информация дават византийските извори. Между авторите, които дават сведения, трябва да бъдат посочени Константин Багренородни, Продължител на Теофан. Ценни сведения дава посланието на патриарх Фотий до княз Борис I.
Редица сведения се съдържат и в западните латиноезични извори, които проследяват отношенията на България с римската църква и Немското кралство като “Фуденски анали”, кореспонденцията на римските папи идр.
Своеобразен извор за българската история от втората половина на IX в. са и архитектурните останки от крепостно, храмово и дворцово строителство на територията на Плиска, Мадара, Велики Преслав.
В средата на IX в. Българското ханство представлява една типична за средновековна Европа централизирана монархия. Върху неговата територия живее едно многобройно и разнородно по етнически признак население, което изповядва няколка религии. След хан Персиан на власт дошъл неговият син хан Борис I (852 –889 + 2 май 907). За произхода и етимологията на името Борис са лансирани две основни теории. Според едната името е тюркско и произлиза от термина bori (вълк), а според другата теория, то е алтайско и произлиза от термина bars (тигър). Според Българската апокрифна летопис, хан Борис приема властта на р.Брегелница. Вероятно става дума за владетелската резиденция Баргала (в Македония), където е станало интронизирането на Борис.
Хан Борис приема управлението на ханството в един твърде сложен за България момент. Териториалното разширение на България предизвиква появата на нови приоритети в българската външна политика. България на северозапад граничи с Немското кралство, Великоморавия и Хърватско. Това е времето, когато Немското кралство се опитва да наложи политическата си власт и да разшири властта на римската църква над среднодунавските славяни. Сключеният през трийсетте године на IX в. и възобновен през 845г. българо-немски мирен договор е препотвърден в началото на Борисовото управление. През 852г. български пратеници пристигат в гр.Майнц при немския крал Людовиг Благочестиви, за да известят, че в България се е възкачил нов владетел и да препотвърдят желанието на Борис за продължаване на мирния договар. Изглежда, че през 853г. настъпва обрат в българо-немските отношения. Според “Бертинските анали” от IX в. българите в съюз със славяните нападнали Людовиг, но били победени. Приема се, че тази военна акция е вдъхновена от френския крал Карл Плешиви, а българите действат в съюз с великоморавския княз Ростислав. Людовиг Немски изпраща срещу българите своя васал, хърватския княз Търпимир. Походът на Борис в Хърватско претърпява неуспех, което принуждава българите да изоставят съюза си с Великоморавия и да търсят мир с немците, за да запазят влиянието си в земите от Средния Дунав.
От друга страна отношенията с Византия също са обтегнати. През 855-856г. избухва поредната война между българи и византийци, провокирана от Византия. Целта била да се върнат стратегически важни крепости, отнети от българите. Византийският император Михаил III ръковади военните действия, като византийците напредват по суша и море. Завоюван бил Филипопол и околностите му, възвърната била византийската власт над областта Загоре, както и контролът над черномарските градове Девелт, Анхиало и Месемврия. През 856г. е сключен мир, който фиксира териториалните загуби на България.
През 862-864г. в Югоизточна Европа започва ново прегрупиране на силите. Вътрешните противоречия в Немското кралство провокират започването на война на Великоморавия срещу немците. Това застрашава властта на българите над някои среднодунавски славяни, което принуждава Борис I да търси съюз с Людовиг Немски. Такъв съюз се сключва и двете държави започват военни действия срещу Великоморавия. От своя страна Великоморавия е принудена да търси помощта на Византия. Империята се възползвала от факта, че през август 863г. на Балканите има четиресетдневно заматресение, както и от това, че тази година е неплодородна, за да подготви военен поход срещу България. За това допринася и факта, че през септември 863г. византийците нанасят сериозно поражение на арабите, което им позволява да съсредоточат цялата си войска на Балканите. Започналият поход по суша и море принуждава българите, които по това време воюват на северозапад, да започнат преговори за мир и да сключат нов мирен договор през есента на 863г., известен под името “Дълбок мир”. Според този договор българският владетел се задължавал да спре военните действия срещу Великоморавия и да прекрати съюза си с Немското кралство. На България е върната и областта Загоре, но без черноморските градове Девелт, Анхиало и Месемврия.
Мнозина от изследователите, които се опитват да обяснят причините за приемането на християнството, отбелязват, че при възкачването си на престола Борис I наследява една голяма държава, в която в количествено отношение славяните доминират над българите. Същевременно държавнотворческият народ в държавата са българите. Необходимостта от преодоляването на племенната етническа разпокъсаност може да стане само с приемането на една универсална религея, каквато е християнската. В представите на византийците и немците България е варварска държава, с която мирните договори не са задължителни. От друга страна, голямата територия, владяна от българите, върху която господства езичеството, оставя в страни държавата от културнте процеси в Европа. Всичко това, както и природните стихии от 863г., които според населението били божи знак, обуславят решението за покръстването на българите.
Сключеният в началото на 864г. договор между българи и ромеи предвижда хан Борис I и бъргарите да се покръстят от Цариградската патриаршия. Според сведения на изворите, още през 863г. Борис поема обещанието, дадено пред Людовиг Немски, да приеме християнството от римската църква. В своеобразната надпревара за кръщението на българите между Рим и Цариград печели Византия. Българските пратеници били покръстени още докато се намирели във византийската столица, а през 864г. в България пристига византийска мисия от свещеници и монаси, която започнала да покръства населението. Всъщност покръстването не може да се разглежда като един еднократен акт, а като един продължителен процес, т.к. българските територии са твърде големи, а от друга страна средновековните комуникации не дават възможност за бързо придвижване. Паралелно с покръстването византийските мисионери обясняват същността на новата вяра, което обаче е силно затруднено, т.к. те не знаят славянски език. Старите езически капища са разрушени и на тяхно място били изградени християнски храмове.
Спорен е въпросът кога се е покръстил самият Борис. Според изворите неговото кръщение е станало тайно, без да се придава тържественост. Според Петър Петров това е станало през 864г., а според Васил Златарски Борис се е покръстил на 14 септември 865г.(Кръстовден). Според някои западни историци това е станало през 866г.
В каменния надпис от с.Балши (Албания) българският владетел е споменат с християнското си име Михаил в годината 6374 от Сътворението на света, което се равнява на времето от 1 септември 865г. до 31 август 866г. Хан Борис I променя името си, като взима името на своя духовен кръстител – византийският император Михаил III . Михаил означава “богоподобен”. Съгласно византийската доктрина за владетелите и народите, византийският император е духовен отец, а владетелят на българите – негов духовен син.
Налагането на християнството в българските земи е сложен процес, съпътстван с определен “духовен хаос”. До голяма степен проникването на самозвани кръстители, проповядвящи юдеизма и дори исляма, допринася и за силно свързаните с езичеството български боили да вдигнат бунт. В известен смисъл бунтът на петдесет и двамата боили е продиктуван не толкова от това, че ханът е дал “лош закон”, а по-скоро бунтът може да се разглежда като една своеобразна реакция от страна на боилите предвид това, че унифицираната религия ще доведе до загубата на привилигированото място, което заема прабългарската аристокрация в управлението на държавата. Разбира се трябва да се има предвид и това, че не е лесно да се изкорени една религия, която е давала толкова предимства на българите във войните им срещу християнска Византия. Борис I успява да победи боилите, убива ги заедно с целите им родове. Това жестоко изтребление в началото на 866г. спомага да се ускори християнизацията на българите.
Налагането на християнството изисква и промяна във владетелската титла, както и в организацията на църквата. Ето защо, скоро след покръстването, Борис I получава от византийския патриарх Фотий послание под името “В какво се състои работата на един княз”. Това послание се състои от три части. В първата подробно е изложен Символът на вярата. Във втората е изложена историята на християнската църква според решенията на седемте Вселенски събора. А в третата патриарх Фотий дава наставления как трябва да управлява Борис като християнски владетел. Фактически в своето послание Фотий описва образа на идеалния владетел. Това е причината то да стане твърде популярно в цяла Средна Европа, като е преведено на руски, френски и други езици. Изследователите, които проучват това послание, отбелязват, че в него нищо не се споменава за създаване на независима българска църква. Това навежда на мисълта, че византийските управляващи среди са приемали, че много скоро българите ще бъдат не само църковно, но и политически приобщени къв Византия. Всъщност по този начин Византия би решила веднъж за винаги въпроса с възстановяването на своето влияние на Балканите и Средна Европа.
Тези нескрити политически амбиции на Византия са били добре известни на Борис. Ето защо стремежът му да създаде независима църква по подобие на Цариградската патриаршия става ръководна линия в българската външна политика. Това е и причината Борис да се обърне към Рим, за да потърси това, което не му дава Византия. Римската църква през IX в. е със силно влияние в Средна Европа. Това се дължи на обстоятелството, че християнството е утвърдено за държавна религия още преди превземането на Рим от варварите. В последствие римските епископи започват да се наричет папи, като твърдят, че пръв представител на римската църква е бил апостол Петър. Ето защо римската църква се нарича апостолска (апостолическа), както се нарича и до днес. Постепенно римските папи разширили своите правомощия, коронясвайки и благославяйки западните владетели. Така постепенно тя се превърнала в политически регулатор на живота в Средна и Западна Европа. Господството на римската църква над светската власт се нарича папоцезаризъм.
Положението във Византия е съвършено различно. На теория между светската и духовната власт има симфония, т.е. съгласие и единомислие. В политическата практика обаче светската власт грубо се намесвала в живота на църквата, като много често патриархът е избиран по политически причини от императора. Господството на светската над духовната власт се нарича цезаропапизъм. Цариградската патриаршия от своя страна се стреми да включи под своята власт всички народи от Източна Европа, като полага усилия да наложи гръцкия език като богослужебен. Между Цариградската патриаршия и Рим съществува един догматичен спор. Цариградсият патриарх и източните патриарси смятали, че Светият Дух произлиза само от Отца, докато в Рим предприемат промяна в Символа на вярата, твърдейки че Светият Дух произлиза от Отца и Сина. На тази основа в Рим предприемат и други промени като бръсненето на брадите на духовницити. Решаването на българския църковен спор ожесточава допълнително съперничеството между Рим и Цариград. Това именно решава да използва Борис I, за да създаде независима българска църква.
На 29 август 866г. в Рим пристигнало българско пратеничество на чело с Борисовия родственик Петър и болярите Йоан и Мартин. Те носели списък от въпроси до римския папа, както и много дарове. Същевременно Борис I изпратил и пратеници до крал Людовиг Немски, като настоявал да получи от Немското кралство епископ и свещеници. Целта на тези две пратеничества е както да се получи благословията на папата, така също да се възобнови политическият съюз с немците. Въпросите, които изпратил Борис до папата, не са известни, но сборникът, който изпраща папата на Борис, съдържа 106 отговора. Тези отговори представляват един интересен извор за историята на България. От тях научаваме за редица обичаи на българите, между които и това, че конската опашка е знаме. По отговорите могат да бъдат възстановени и въпросите, които вероятно са били 115, като магат да бъдат разделени на няколко групи – религиозно-обредни, правно-наказателни, въпроси, свързани с военното и държавното устройство и др.
Основният въпрос засягал ръкополагането на главата на българската църква за патриарх. Но отговор на този въпрос можел да се даде, след като римските пратеници преценят какво е единството на християните в България и колко са те. На първо време българската църква трябва да има епископ, а по-късно и архиепископ, но не и патриарх. По всичко личи, че папа Николай I нямал намерение да допусне ръкополагането на самостоятелен глава на българската църква – това противоречало на концепцията за върховенството на римската църква в целия християнски свят. Той се опитал да проточи разрешаването на въпроса, докато се установи римското влияние в България.
В “Отговорите” папа Николай I уязвява цариградската църква и подчертава, че истинско и съвършено християнство може да даде на българите само римската църква. Същевременно той изтъква, че относно правата на епископа, който ще бъде ръкоположен в България , най-меродавен орган оставал апостолическия престол.
След като били приготвени “Отговорите”, на 13 ноември 866г. папа Николай I ги връчил тържествено на българските пратеници. Преди това той определил и състава на своята църковно-проповедническа мисия в България, на чело с епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски. Внушителната папска мисия пристига в България в края на ноември 866г., посрещната тържествено от Борис I.
Междувременно и крал Людовиг Немски отговорил на молбата на българския княз и в началото на 867г. в България пристига многобройно немско пратеничество, предвождано от опитния в покръстителската дейност епископ Пасау Херменрих. Но при идването им в България заварили папските мисионери, които усилено вършели своята дейност. При това положение пребиваването на немското пратеничество в България се оказало излишно.
По същото време българско пратеничество потеглило за Цариград, където било прието от император Михаил III. Той връчил на пратениците писмо до българския княз, в което се осъждала промяната на българската църковна и политическа ориентация, като вината за настъпилата промяна се хвърляла върху римската църква.
Ходовете на българската дипломация през втората половина на 866г. и началото на 867г. много скоро дали резултат – политическата тежест на България сред западноевропейските държави чувствително нараснала. Погледнато в по-широк мащаб, борбата между Рим и Цариград излязла извън рамките на формалните църковно-канонични спорове. Нейн естествен център става българският църковен въпрос.
Отказът на папа Николай I да ръкоположи Формоза за архиепископ на България била една от най-големите му грешки в отношенията му с българите. Тя се оказва със съдбоносни последици както за българо – римските отношения, така и за борбата между Рим и Цариград.
Новият папа Адриан II (867 – 872г.) не успява да види обрата в поведението на българския владетел след отстраняването на Формоза Портуенски и отказва да ръкоположи за български епископ влиятелния и авторитетен дякон Марин. Отношенията с Рим се влошават и княз Борис I отново насочил вниманието си към Цариград.
Пред опасността в непосредствена близост до Цариград да има голяма и силна държава под юрисдикцията и влиянието на папството, Византия се принудила да бъде значително по-отстъпчива по отношение на предявените от българска страна искания. Въпросът за принадлежността на българския църковен диоцез към едно от двете успорващи си го църковни средища бил разрешен през 870г. на проведения в Цариград Осми Вселенски събор в присъствието на официални представители на всички християнски църкви. Съборът постановил България да премине под върховенството на Цариградската патриаршия, но да бъде обособена като самостоятелна архиепископия.
Решенията от 4 март 870г. за поставянето на българската църква под юрисдикцията на Цариградската патриаршия полагат началото на организационното изграждане на Българската архиепископия. Първият български църковен глава - архиепископ Йосиф (Стефан), бил ръкоположен от цариградския патриарх Игнатий и принадлежал към византийското духовенство. Неговият наследник обаче вече е избран от Синода на българските епископи. След пристигането на първия български архиепископ започва усилена и продължителна работа по изграждането на българската църква в организационно отношение. Най-общо казано, Българската архиепископия била устроена по подобие на цариградската църква и следвала установените в нея канони, служби и институции.
Средище на архиепископа на България става Плиска. Свидетелство за това е намиращата се във Външния град Голяма базилика, която не само по размери, но и по предназначение била катедрална архиепископска църква.
Във вътрешното управление на църквата архиепископът на България е напълно независим – само формално се намира под юрисдикцията на цариградския патриарх. Архиепископът е избиран от епископите и не е утвърждаван и ръкополаган от цариградския патриарх. Важна стъпка към утвърждаване независимастта на Българската архиепископия било решението на Вселенския събор от 879 – 880г. за невключването на българските епископи в епархийските списъци на Цариградската патриаршия. Така българският архиепископ придобил и автономни права по отношение на цариградската църква.
Канонически изградената българска църква заемала подчинено положение спрямо Цариградската патриаршия, но това не означавало, че патриархът можел своеволно да се меси в нейните работи. Свободата на външните й отношения и нейната независимост били гарантирани чрез решенията на два Вселенски събора.
След 870г. успоредно със създаването на Българската архиепископия започва и изграждането на подведомствени единици – епископии. Трудно е да се определи както броят им, така и техните седалища. В историческите извори се споменават няколко епископии – в Червен, Белград, Охрид, Девелт, Средец, Филипопол и др. По всичко личи, че броят на създадените тогава епископии е значителен. Това именно накарало папа Йоан III в много от своите писма, изпратени до българския владетел, да изтъква, че броят на българските епископства е твърде голям и не е съобразен с нуждите на българската църква.
По своята структура и организация канцеларията на Българската архиепископия била изградена по подобие на тази на Цариградската патриаршия. Разполагала с много служители, натоварени с различни задачи в управлението на църквата в качеството си на помощници на архиепископа. На първо място сред тях трябва да бъде поставен заместникът на архиепископа по организационните въпроси на църквата, който носел титлата синкел. Доверено лице на архиепископа по устройството на църквата и организирането на нейния живот бил “църковникът на всички български църкви” – титла, която не е засвидетелствана в канцеларията на Цариградската патриаршия.
Висшето и низшето духовенство, както и монашеството, което дошло през 870г. в България, бели византийски, но по всичко личи, че сред тях е имало и славяни.
След продължително 36-годишно управление на България през 889г. княз Борис се оттегля доброволно от престола и се покалугерява. За неговото монашеско уединение в изворите съществуват две версии. Западните хронисти свързват решението на княза с голямото му християнско благочестие и почит към бога и стремежа на Борис I към нравствено съвършенство. Охридският архиепископ Теофилакт пък сочи като причина факта, че княз Борис се разболял тежко.
Съгласно със законите за престолонаследието управлението на страната било поето от първородния Борисов син – Владимир Расате, управлявал страната в продължение на 4 години под надзора на баща си – 889-893г.
Фактът, че през 870г. Владимир оглавява похода срещу сърбите, свидетелства, че той е роден много преди покръстването и че е получил възпитанието си през езическата епоха, поради което остава силно привързан към старата езическа религия. Косвено свидетелство за това е, че той редом със славянското си име Владимир носи и прабългарското Расате. Според сведенията новият владетел отстъпвал далеч на баща си по държавнически качества и предпочитал да прекарва времето си в лов и пиршества.
През 892г. отношенията между Немското кралство и Великоморания се изострят и се стига до война. Новият немски крал Арнулф (887 – 899г.) поддържа връзки с българите. Немският крал се опитва да изгради коалиция, към която се присъединява и българският княз Владимир Расате. Западните летописци подробно описват хода на българо – немските отношения. Немският владетел иска да възобнови сключения с Борис I договор от 883г. и старото приятелство с българите.
Сключеният през 892 – 893г. българо – немски съюзен договор, насочен срещу Великоморавияя, задължавал българите да не продават и изнасят сол за великоморавците от владенията си в Трансилвания. По всяка вероятност договорът е бил насочен и срещу Византия. В желанието си да се откъсне от Византия и от нейното политическо влияние княз Владимир търси упора в Немското кралство и папството, следвайки примера на баща си от 866г.
Борбата срещу византийското политическо и църковно-религиозно влияние в България съвпада и с опита да се отхвърли християнството и българите да се върнат към езическите вярвания и обреди. Смята се ,че инициатор но това е самият княз Владимир Расате. Възродилата се езическа традиция е съпроводена с погроми и кръвопролития, за което свидетелстват археологическите разкопки в Плиска и Девня. Гонения били предприети срешу проповедниците и застъпниците на византийското влияние в страната. Константин Преславски намеква за тези гонения в своето “ Учително евангелие”, написано през 893г. Въздържаността и отрицателното отношение на старобългарските официални книжовни паметници, свързани с църквата, в които дори не се споменава името на Владимир Расате, характеризират ясно отношението към този български владетел.
Антивизантийската политика на княз Владимир Расате, съпроводена с опит за езическа реакция, претърпява пълен провал, защото има сравнително слаба упора и подкрепа сред управляващата аристокрация.
През есента на 893г. княз Борис-Михаил напуска манастира и с помощта на верните си боляри извършва преврат. Княз Владимир Расате е свален от престола, ослепен е и е хвърлен в затвора. Борис слага край на опита за промяна в цялостната политика на България.
Непосредствено след тези събития, за да довърши започнатото дело, княз Борис свиква общодържавен събор, на който е обявено свалянето на Владимир Расате от престола. За български владетел е обявен третият Борисов син – Симеон, който малко преди това е освободен от дадения монашески обет. Новият владетел бил предупреден, че ако се отклони от бащината воля, ще последва съдбата на брат си Владимир. Важно решение било преместването на столицата от Плиска в Преслав. В старата столица всичко напомняло за езическите традиции и минало, въпреки изградените християнски храмове. Преместването на столицата има и символен характер – то цели да покаже на привържениците на езическата вяра, че християнството окончотелно и безвъзвратно е победило езичеството.
След закриването на събора, Борис поверява управлението на държавата на Симеон и се оттегля отново в манастир. Но от близо следи развитието на българската църква като самостоятелна институция. Покровителства също развитието на българската книжнина и щедро подкрепя строителството на църкви.
Княз Борис починал на 2 май 907г., като незабавно след смъртта му българската църква го канонизира и го включва в пантеона на българските светци, като с това изразява не само своята почит, но и почитта на народа към него и делото му.
С цялата си дейност кназ Борис I – Михаил може да се причисли към едни от най-големите началници в историята на средновековна България. Той успява да приобщи българите към християнството и да създаде една нова институция – църквата. По време на неговото управление били въведени и славянската писменост и книжнина. Според Петър Мутафчиев Борис I е един от най-мъдрите от всички владетели, които българите някога са имали.
По време на своето управление кназът не постига нито една военна победа. Той обаче утвърждава двете основни институции в средновековна България – държавата и църквата. Благодарение на тази си дейност той създава условията за политическия и културен възход на българите при Симеон Велики.

Димитър Миладинов е роден през 1810 г. в гр. Струга. Баща му, Христо Миладинов, се занимава с грънчарство, занаят, останал в наследство и като традиция от бащи и деди. Димитър е най-голямото дете на трудолюбивия грънчар. Той се ражда пръв, а след него още пет момчета (Атанас, Матей, Апостол, Наум и Константин) и две момичета (Ана и Кръста). Последното дете — Константин (1830—1862) — е по-млад от Димитър с 20 години и е роден няколко месеца след смъртта на бащата. Първият биограф на Братя Миладинови, Кузман Шапкарев (1834—1909), съмишленик и роднина на Миладиновци, си спомня: „Таткото на нашите родолюбци подвижници дотолкова ученолюбив, а особито, христолюбив, макар прост и неук, е бил, щото горещо желание е имал да изучи едного от синовете си на „Глобока книга", за да може да му тълкува Евангелието и да му разказва Христовите и Богородичните чудеса.” По-нататък К. Шапкарев твърди, че бащата изпровожда Димитър да се учи в манастира „Св. Наум", на южния бряг на Охридското, езеро. Там, при игумена, младият послушник изучава гръцко писмо и четмо. Михаил Арнаудов (1878—1978) от своя страна, наред с твърдението на Кузман Шапкарев, съобщава, че според друго предание — „Димитър сам и въпреки волята на баща си напуснал Струга и заминал за манастира" . Според това предание Христо Миладинов настоява първородният му син да се посвети на семейния занаят — грънчарството. Други са обаче мечтите на будното момче. Учителят от Струга го запознава с черковното четмо. Малкият Димитър иска да се учи. Той търси по-голяма свобода. През една нощ бяга от бащиния си дом и се озовава в манастира „Св. Наум". Там е приет за послушник. През 1830 г. Димитър се завръща в Струга, но при условие, че ще бъде изпратен да се учи в Охридското гръцко училище, ръководено от известния тогава еднорък даскал Димитър Мокрянин. След смъртта на баща си (1830 г.) Димитър е принуден да напусне Охрид по средата на учебната година и да се завърне в Струга. Двадесетгодишният младеж желае да стане учител в родния си град, за да може едновременно да подпомага и многолюдното си семейство. Първенците от Струга обаче го намират твърде млад и неопитен да бъде учител. Но съвсем скоро, още през зимата на 1830 г., Димитър Миладинов е поканен да заеме освободеното учителско място в Охрид. Той приема поканата и така, едва 20-годишен, става учител. Димитър Миладинов, с малки прекъсвания, до края на живота си посвещава знанията, енергията, вдъхновението и таланта си на учителската професия. Младият учител скоро разбира, че за да може успешно да изпълнява учителските си задължения, е нужно да продължи образованието си. Това му желание не среща разбиране от страна на охридските първенци, поради което през 1832 г. той напуска охридското училище. През същата година Димитър Миладинов се отправя към албанския град Драч. Липсват по-подробни сведения за престоя му в този град. Знае се само, че там той работи като секретар в една търговска кантора. В Албания Димитър Миладинов се запознава и дружи с италиански емигранти. От тях той учи и усвоява италиански език. Но не само това. Те го запознават с прогресивните идеи и с революционните движения в Западна Европа.
През 1833 г. Димитър Миладинов постъпва като ученик в прочутата тогава гръцка гимназия в гр. нина, където се учи в продължение на З години. Всички изследователи на живота и делото на Димитър Миладинов са единодушни, че годините в Янина играят изключително важна роля при цялостното изграждане на мирогледа и характера на българския възрожденец. Преди всичко в Япинската гимназия Димитър Миладинов изучава основно старогръцки и новогръцки език. Той чете с увлечение произведения на автори от древна Елада, запознава се с безсмъртните идеи, герои и образи от старата гръцка цивилизация и литература. Но наред с това младият българин получава системна и солидна общообразователна подготовка. Янинската гимназия, като един от най-важните центрове на гръцкото образование тогава, разполага с богата библиотека, с добре уреден кабинет по физика и химия. Когато се сочат традициите и се изтъква високото учебно-педагогическо равнище на Янинската гимназия, не бива да се пропуска, че навремето в нея преподава Евгений Вулгарис (1716—1806) , наричан „новият Платон", както и други големи умове от времето на Гръцкото възраждане. И още нещо, което е особено важно — в Янина Димитър Миладинов се запознава и увлича по идеите на Гръцката революция (1821—1828). Той е горещ поклонник на примера на най-вдъхновените гръцки революционери демократи. Годините, през които Димитър Миладинов се учи в Янинската гимназия, са години, когато върху съзнанието и чувствата на гръцката младеж владеят идеите на великите гръцки демократи и революционери от края на XVIII и първите десетилетия на XIX в. А споменът от Гръцката революция е още жив в съзнанието не само на гръцкия, но в съзнанието и на другите балкански народи. Примерът с Димитър Миладинов още веднъж красноречиво потвърждава колко благотворно е влиянието на гръцката възрожденска мисъл върху Българското възраждане. Прогресивните идеи на тогавашна Европа често влияят върху българските възрожденци не пряко и непоср�