Показване на публикациите с етикет З.Стоянов. Покажи всички публикации

Всяка величава епоха в историята на един народ ражда своите летописци. Роди ги и нашето националноосвободително движение. Не един от дейците, доживели Освобождението, споделя с читателите своите възпоменания за загиналите герои, за въодушевлението на масите. Но никой от тях не пресъздава с такава пълнота величието на движението и ентусиазма на народа, както прави това Захари Стоянов в „Записки по българските въстания” - едно своеобразно произведение, в което историческата достоверност е съчетана с художественото пресъздаване на събитията. „Мнозина приятели - пише авторът - ме съветваха да бъда кратък, да не се простирам по-надалече от фактите и границите на събитията; но аз помислих, че не пиша ни рапорт, ни статистически данни. Освен това зная вкуса на повечето от нашата публика, че сухите и безцветни фактове, нашарени с дати и цифри, не привличат твърде читателя, а само кабинетни мислители, за които аз не пиша. Защо ми е мене, когато не се подсмея, гдето трябва, когато не удостоя поне с един поглед оригиналния субект, смелия поборник, предателя и пр., нещо, което не ще може да направи оня, който не е бил очевидец?” Няма в българската литература друго такова произведение, което, при пълното запазване на историческата истина, да има такива блестящи художествени качества.Обикновено авторите на мемоарни произведения си поставят повече историографска, отколкото художествена цел. Тяхната задача е да възкресят миналото, да изяснят различни събития, да разкрият мотивите и да характеризират техните участници. Намеренията на Захари Стоянов са много по-широки. Неговите „Записки” са страстен зов към българския народ да помни заветите на юнаците, да не забравя страданията на мъчениците, да вярва б светлото бъдеще на България. В същото време те са бурен протест срещу бремето след Освобождението, забравило героите и потъпкало в калта техните идеали. С целия си патос произведението на Захари Стоянов е обърнато не към миналото, а към настоящето и бъдещето. Неговата основна цел - да изобличи подлеците, да стресне заспалите, да вдъхне вяра в обезверените, да възпитава в патриотизъм чрез величието на националноосвободителната епоха - е цел колкото художествена, толкова и агитационно гражданска.
След Съединението на България (6 септември 1885 г.), един от основните му организатори - Захари Стоянов - пламенният патриот и русофил, непримиримият борец срещу консерваторите и насилническия преврат на Батенберг, променя своите идейни разбирания. От радикал-социалист той бързо става деец на буржоазната държавна машина. В основната си част „Записки по българските въстания” са писани през първия период (но само първият том е отпечатан пред 1885 г.). Затова „Записките” са написани от позицията на автор с прогресивни за времето си разбирания, който в повечето случаи успява правилно да тълкува историята. Това особено важи за първия том и преди всичко за краткия, но знаменит предговор на Захари Стоянов към него.
Захари Стоянов не само възпроизвежда историческите факти като летописец, не само им дава една или друга емоционална оценка като писател, но се опитва и да ги тълкува като историк и - трябва да се признае - дава извънредно точно за времето си тълкуване, независимост пристрастията си като съвременник и непосредствен участник. При това авторът не само че игнорира тогавашните официални разбирания за причините, които са предизвикали Априлското въстание, но с цялата си неудържима страст на революционер и родолюбец се нахвърля върху всички, които недооценяват подвига на българския народ. „Като говорим за причините на българското въстание от 1876 г., ние няма да се изразим официално, т. е. нямаме намерение да погъделичкаме каприза на някоя неприкосновена особа от полицейска точка зрение, че уж факторите на това въстание били няколко недобре възпитани младежи според логиката на лицемерите, а според чорбаджиите и рапорта на Едиб ефенди - „нехранимайковци, минали от Влашко и Сърбия, които нямали хляб за ядене и по тая причина неволно дигнали глава”. Няма да повтаряме думите на Мак Гахана и другите му събратя, че тоя народ, който не знаел нищо друго освен ралото, бил нападнат ненадейно; ке игнорираме и източниците на надутите педанти, които уверяват, че „тук имало интригантски пръст на сръбската гнила политика”, няма да възразяваме на чалмоноските европейски вестници, че панславизмът е заседавал в Пловдив; най-сетне ще да помолим някои историци да си оттеглят думите, че няколко неразбрани младежи привързали да увлекат народа в неравна борба.”
Според Захари Стоянов, основната причина да въстане българският народ през 1876 г. е нетърпимото положение, до което го е довело турското робство. Не на едно място се спира той да рисува немотията, беззаконията и насилията, на Които са подложени нещастните раи. „Господине редакторе - цитира авторът една дописка до цариградския български вестник „Напредък”, - тая година нашето селце не е засеяло нищо, па няма и да засее, защото никой не може да се подаде из селото навън: обират ни крадци, грабят ни заптии, хукат ни на конака, не знаем накъде да се земем очите. Няма вече за нас живот в Отоманската империя...”
Втората основна причина Захари Стоянов вижда в руско-турските войни, които „вдъхвали на българите кураж и свята надежда в бъдещето”. Когато говори за тези бойни, изпълнили целия деветнадесети век и донесли свободата на всички балкански народи, авторът се домогва до становището на нашата най-прогресивна революционна емиграция, Която не си затваря очите за жестоките насилия над крепостния народ в Русия. Авторът не само че не идеализира царя-самодържец, но и заклеймява неговата позорна власт. „...Мислимо ли е било да се чака по онова време освобождение от такова едно правителство, което забранявало да се произнесе думата свобода и народ (наместо народ туряло се население), което забранявало на 21 000 000 същества свои братя малоруси да пишат и четат на майчиния си език?” Но верен на своята любов към истината, авторът не скрива твърдата увереност на българите, че Русия ще ни освободи. И преди въстанието, и по време на въстанието народът вижда в апостолите пратеници на дядо Иван, а правоверните тръпнат от страх, вземайки хвърковатата чета на Бенковски за московски казаци. Организаторите на въстанието не разчитат на помощ отвън, убедени, че народ, който не може да се освободи сам, не е дорасъл още за свободата. Но те тактично оставят селяните да вярват, че зад гърба им стои Русия и затова бай Иван Арабаджията - „дясната ръка на Левски” - още при първата си среща с апостола Захари Стоянов го гълчи:
„- Слушам, че вие, апостолите, сте говорили по селата, че сте проведени от руския цар, казвали сте, че Сърбия и Румъния щели да ни изпратят по няколко топове, щом сме дигнели въстание. Това според мене не е честно; няма успех там, гдето има лъжа, употребена тя с каквато и да е цел; развращава се населението, като слуша, че други ще се грижи за неговата съдба, малко надежда ще захване да възлага той на своите собствени мишци.”
Захари Стоянов, който в идейните си разбирания стои по-близо до Каравелов отколкото до Ботев, не може да разбере дълбоките икономически сътресения, които стават в Османската империя в резултат на войните й с Русия и особено на Кримската война. Затова той твърде повърхностно смята, че тия войни са донесли повече зло на нашия народ, защото са озлобили турците.
Захари Стоянов съзнава сериозното значение на черковния въпрос за революционизирането на нашия народ. Борбата за независима българска черква всъщност е борба за признаване на българския народ, за националното му отделяне от останалото християнско население на Балканите. Тя влива нови сили, нова решителност на покорните до вчера раи. Доскорошният безпрекословен раб, който има дързостта да претендира за признаване и зачитане на своето национално достойнство, опиянен от повсеместните си успехи, естествено стига и до страшния въпрос „не можем ли да направим ние това същото и с недуховните си тирани, т. е, не можем ли да вирнем глава и против турците?” Малкото събитие влече след себе си по-голямото. В продължителната борба с гърците българският народ се е научил на много неща, имал случай да дигне ръка на много места не само против своите духовни наставници и учители, но и против неприкосновените турски заптии, а това значи твърде много. На много обичаи и правила, изработени и осветени от века на невежеството и заблуждението, които са формирали правото на непогрешимост и неприкосновеност, той отговаря с решителност и дълбоко презрение.
Подготвянето на българския народ за въстание е подпомогнато и от бурния растеж на просветата и Културата, от огромния интерес, с който българите посрещат отварянето на всяко ново училище или читалище, жаждата, с която поглъщат просветителските издания на Петко Славейков и революционните вестници на Любен Каравелов. „Изгубена Станка” и „Многострадална Геновева” - тия наивни литературни опити, са изпълвали с умиление и възторг петимния българин и от сцената на театралния салон са го пращали на бой срещу своите угнетители. Естествено авторът не отбелязва, че тоя неукротим просветен кипеж е не само причина за революционизирането на духовете, но и следствие от много по-дълбоки причини, свързани с необходимостта да се разруши сковаващият общественото развитие турски феодален режим.
„Записки по българските въстания” е мемоарна литература от най-висш тип. Тя сплита в себе си и спомените, и художественото пресъздаване на времето и хората. Изключително богатият и колоритен език, художествените средства, които писателят използва премерено и точно, правдоподобността, субективното авторово присъствие правят книгата основа на новата българска литература, основа на новия български мироглед, на новото време. И това се дължи най-вече на личността на писателя, хуманиста, революционера, човека Захари Стоянов.