Показване на публикациите с етикет Е.Станев. Покажи всички публикации

обречена любов сред ужаса и страданието на военното време. Идейният замисъл на творбата е свързан със смисъла на човешкото щастие. Щастие, което е невъзможно да бъде изживяно по време на войната.
Интересен е фактът, че авторът обособява трима разказвачи. Млад “автор”, който всъщност е младият човек, завърнал се в родния си град. Вторият е старият учител, чиято вила е съседна на полковнишкото лозе, а третият е “всевиждащият автор”, който ни прави свидетели на интимните преживявания на героите и разкрива мотивите за постъпките им.
Заглавието на творбата има дълбок идеен смисъл, свързан със символиката на прасковата. Чрез нея авторът ни показва зрялото у човека и стремежа му към пълноценно щастие.
Повестта представлява ретроспекция на вече минали събития, за които писателят започва да разказва чрез природно описание. То играе ролята на въведение и подготвя читателя за следващите събития.
Атмосферата в Търново е под влияние на войната, а умореното небе и неизвестността са най-точно обвързани с нея. На фона на тази тежка война изпъква образът на Елисавета, изобразен чрез романтично-реалистичния стил. Героинята е била най-красивата и желана жена в Търново. Всеки, който я види, запаметява образа й в съзнанието си. Тя има магнетична красота. Неслучайно обаче авторът я определя като ужасяваща, защото е нереална в ужаса на войната. Тя е изненадваща за грозния свят наоколо и затова е обречена да не съществува дълго в него. Описанието на Елисавета е “поетично”, то въвежда вътрешен драматизъм чрез лирически мотиви.
Авторът разкрива образа на героинята като потомка на видно, но обедняло семейство. Затова тя се омъжва за човек с високо обществено положение. Елисавета се е съгласила на този брак, защото спазва принципите, в които е била възпитана. Тя обаче не е щастлива, защото в душата й се таи нуждата да има деца - едно от най-важните неща, осмислящи живота. В такъв момент я връхлита любовта към Иво - любов, която я кара да се чувства свободна и щастлива.
В началото Елисавета не гледа на Иво като на мъжът, който ще събуди у нея тези чувства. Неугледният му вид предизвиква съжалението й и нейните чувства не прекрачват границата на милосърдието. Преди да срещне пленника, героинята е наясно със своята съдба. Тя не се страхува да признае собствената си вина, че е пропиляла живота си. Затова тя не може да се влюби толкова лесно. Но Иво провокира любовта й, която идва по-късно и води до психологическата промяна у Елисавета, намираща се в основата но творбата.
Героинята вече намира щастие, открива красотата на дълбокото искрено чувство. Но тази любов води до всепоглъщащата й омраза към мъжа й. Тя го е мразила цял живот, защото вижда, че с него не може да намери щастие. Но когато то я спохожда, ненавистта се засилва. Елисавета смята, че той е виновен за пропиления й живот. Тази омраза е двойно по-силна, защото чрез нея героинята опитва да се пребори със собствената си вина.Елисавета има право на избор два пъти. Първият път избира да се омъжи за полковника, а вторият път избира любовта. Но тази любов влиза в противоречие с обстоятелствата, които я правят невъзможна. Между героите съществуват непреодолими прегради. От едната им страна е нуждата от свобода и щастие, а от другата - отговорностите към семейството и обществото. Този конфликт засилва драматизма на ситуацията. Към него се прибавят човешките предрасъдъци и омразата наоколо, превърнала се в лична ненавист. В такива обстоятелства любовта на героите е невъзможна.
Авторът характеризира по косвен начин поведението на Иво - чрез описанието на войната и епидемията. Прави впечатление, че той е наречен по име само два пъти. В цялото повествование е наричан “пленника”, тъй като истински човек в него вижда само Елисавета. Интересен е фактът, че преживяванията му не са представени с подробности. Акцентът е поставен върху духовната му извисеност, върху неговата емоционалност, чувственост и непосредственост. Той е “крадецът на праскови”, който за Елисавета се превръща в крадец на любовта. Най-широко обаче е застъпено описанието на любовното чувство у него, неговите прояви на нежност, всеотдайност и уважение към своята любима. Не се страхува да покаже чувствата си, следва поривите на сърцето си, като по този начин пренебрегва реалните опастности.
Една такава реална опастност в отношенията на двамата се явява ординарецът, който също не е останал безпристрастен към красотата на господарката си. Неговата любов е странна и тайна, защото не може да бъде споделена. Той става неволен свидетел на тяхната връзка. Елисавета усеща напрежението между тях и презрението му към Иво, станало причина за смъртта на пленника. На пръв поглед ординарецът застрелва Иво, изпълнявайки заповедта но полковника, но тя се явява просто улесняващ фактор за него и чрез нея той оневинява себе си за убийството.
Елисавета знае за заповедта на мъжа си, но остава с него докрай в колибата, в брачното ложе, въпреки че мечтае за момента, в който ще тръгне с Иво. Тя няма как да не се съобрази с обстоятелствата и това я кара да изпитва вина. Именно тя я тласка към самоубийство. Героинята счита себе си виновна за смъртта на Иво, защото има съмнения, че е можела да я предотврати. Мисълта, че не го е опазила, я кара да се чувства най-грешния човек на света. Разбира, че е сторила грях и избира достоен начин да си отиде от този свят. Моментът да направиш равносметка на живота си присъства в смъртта и на двамата. Те имат отговорности, но ги пренебрегват - опитват се да откраднат щастие в тези тежки времена. Нравствена кражба с драматични последици.
В жертва на тези обстоятелства се превръща полковникът. Той е пламенен родолюбец, вярващ в силата на българската армия, но е опустошен нравствено от войната. Тя го превръща в суров човек. Но той обича Елисавета по свой начин и ще страда за нейната смърт. Единствената му вина е, че забравя, че живее извън окопа и пренася войната в живота си.
Много от мотивите, оформящи сложния възел на драматичните противоречия, са изразени с описания. Присъстват темите за войната и омразата между хората, но и тяхната надежда за по-добро бъдеще. Има подробни описания на военните действия, чрез които се отразява съдбата на героите, както и образът на злото в изображението на епидемията. Има я цялата несправедливост на живота, но и силата, с която Елисавета и Иво надмогват тази несправедливост и дават израз на авторовата идея за извисяване на човешкото.В повестта “ Крадецът на праскови ” Емилиян Станев ни прави свидетели на една дълбока и всепоглъщаща любов. Но и невъзможна, защото се поражда в едно тежко време, в което не може да съществува. Въпреки това авторът успява да ни представи една мечта за свят, в който силата на човешката любов може да преодолее предрасъдъците.

Повестта на Емилиян Станев „Крадецът на праскови”, (издадена за пръв път през 1948 г.), е истински шедьовър на българската художествена проза. Сюжетът й е от Първата световна Война, но писателят прави асоциация със своята съвременност. Тревожните военни години тук възкръсват чрез трагизма на претворения от големия художник свят.
Детайлите на сюжета носят дълбока смислова изразителност, която се чете в изпитите страдалчески лица на военноплен¬ниците, в бедните, олющени къщи на Велико Търново, чиито граждани страдат от глад и безводие, в миризмите на оцет и плесен, в горчивия и кисел черен хляб с купони, в сиво-зеленикавите униформи на немските войни¬ци на фона на умореното от жега лято.
Потискащата глухота в замрялата околност на града и красивата като съновидение Елисавета - унила, самотна и скучаеща сред лятната омара на лозята - навяват меланхолия, тъга и предчувствие, че ще се случи нещо катастрофично. И тъмните, не-подвижни листа на ореха тук излъчват съ¬щата загрижена смълчаност и дълбока пе¬чал, каквато прозира от душата на стра¬дащата самотна красавица.
Живописецът Емилиян Станев рисува с топли пастелни тонове сухата, напукана зе¬мя, върху която лежат като траурни знаме¬на сенките на овощните дървета. Във великолепно и многобагрено оцветените картини е многостранно претворен тъжният лик на надвисналата над пропаст България. Историческите художествени реалности са като фон на покъртителната любовна дра¬ма на Елисавета и сръбския пленник.
„Виждах същото лятно уморено небе - пише авторът в експозицията на повестта - каквото висеше над тоя град и тогава, и в негова¬та празна, синкава бездна личеше същата неиз¬вестност да надвисне над страната.”
Един от символите на покрусена следво¬енна България 6 изобразения свят на Емилиян Станев тук е полковникът, чийто всест¬ранно изграден образ е и смешен в изкуственото си достолепие, и трагичен в историческата си обреченост. Полковникът, съп¬ругът на Елисавета, е хищник и едновремен¬но с това е жертва на собствената си хищност и на жестокото време, което го е съз¬дало. Този плещест и късоврат военен с очи остри и сиви като очите на рис, писателят превръща в символ на военщината и безду¬шието. Все по-злобно и по-отчаяно този ге¬рой се бори срещу поражението на страна¬та, все по-животинска става омразата му към сръбските пленници и ожесточението му към целия свят. Оскърбеното му нацио¬нално достойнство в погрешна посока тър¬си възмездие. Редица потресаващи изображения в „Крадецът на праскови”, Като например изображението на умиращите волове или на вързания за кол ястреб, който войниците хра¬нят „ с месо и котки, които ловят през време на обяда си”, красноречиво доказват сходствата между двете следвоенни епохи. Описани¬ята на одрипавялата и гладна войска, на раз¬вихрилите се спекула и корупция в тила, на „патриотичните” статии и позивите по вестниците - цялата обществено-политическа обстановка, възкресена в повестта, със своя ярък и конкретен колорит, ни на¬помня аналогичните следвоенни епохи.
„Няма нищо по-тягостно от повторението на миналото” - Казва писателят, илюстрирайки трагичната повторяемост на нацио¬налната ни история.
Докато образът на полковника е символ на мрачното съвремие на Емилиян Станев, то образът на неговата съпруга Елисавета сим¬волизира всеотдайната женска любов, пори¬вите към смислено съществуване, дълбоко заложени в националните морални устои.
Самотна и нещастна, Елисавета мъчител¬но доживява своята печална младост в коли-бата на лозето, съзерцавайки природата, на¬пълно безразлична и отчуждена от „патрио-тичните” екзалтации на полковника. Случай¬ната й среща с младия и красив сръбски военнопленник Йован преобръща живота й, преражда душата й. От момента на влюбване¬то на двамата герои започва и завръзката на действието, което става все по-напрегна¬то и стремително развиващо се. Това е дейс¬твие на преживяванията, на душевните със¬тояния на Елисавета и Йован, а не на сюжетната интрига. Психологическият анализ над пробудената от любовта личност ста¬ва все по-вглъбен.
Емилиян Станев ни запознава с Елисавета още в експозицията на повестта, когато поетично пресъздава личните си детски спо¬мени от нея. Детското му въображение я е приемало като фея от неземния, магьоснически свят на приказките. Дълбоките сини очи, излъчващи мека светлина и тъга, злат¬ните й къдрици, красивата походка на това прекрасно видение от миналото, ярко конт¬растира с грозните картини на войната.
Още в началото на творбата Елисавета се налага с красотата си и като отрицание на военната разруха и грозота. В продължение на цялото повествование писателят е вгледан в жадната й за любов душа, в надеждите й за бъдещето, в развитието на цен¬ностната система на личността й. Вът¬решната борба между разума и любовта В нея засилва драматизма на сюжетното дейс¬твие, което все по-дълбоко навлиза в света на героите. Изразителността на психологическия рисунък пресъздава нейната отчаяна любов като вдъхваща й кураж и сили за побеждаване на страха, на предразсъдъците,на еснафския морал... Емилиян Станев следи всеки трепет на сърцето на своята герои¬ня и във всеки дребен детайл открива преживяванията й, пресътворява ги осезаеми, емоционално внушителни. Бунтът на Елисавета срещу фалшивия еснафски морал, сре¬щу недостойно спечеленото материално благополучие, срещу грубостта и бездуховността на полковника и на неговия свят, е бунт на пробудената чрез любовта душа, устремена към пълноценно съдържателно съ-ществуване. Емилиян Станев разкрива възраждащата сила на любовта, на любовната магия, която преобразява и одухотворява.
С поетическо вдъхновение са създадени всекидневните срещи на двамата влюбени край липата в лозето. Изпълнени с благодарност и обич към света и към природата, Елисавета и сръбският пленник все по-силно и по-пълно преживяват духовното си възкресение Опияняват се от душевната си близост, изви¬сяват се до красотата и хармонията на веч¬ната природа.
Коренно преобразена, Елисавета одухот¬ворява околната природа, предметите, тъмните листа на липата, стръкчетата трева, черничевите дървета, земята, вър¬ху която са седели с любимия. Нощем тя скита в тъмнината и отново преживява любовните си срещи. Тази друга Елисавета е самоуверена, силна, решена на всичко, за да тръгне завинаги с човека, когото обича. Полковникът, усетил отчуждението и омраза¬та на жена си, разтревожен от преобразяването й, тръгва през нощта да я търси. В сблъсъка им се разкрива полюсното различие между нейната разцъфнала душа и неговата жалка душевна опустошеност.
Сюжетното действие на повестта стре¬мително се доближава до развръзката. Ели¬савета вече не може да живее сред предиш¬ната пустош и самота; спомените от пре¬дишния й брачен живот я измъчват и потискат. За нея няма връщане назад. Любовта й я е изтръгнала завинаги от зависимостта на миналите спомени. В душата си тя окончателно се е разделила с миналото и с полковника. Но настъпващата есен носи мрачни предчувствия, засилва тревогата у влюбе¬ните, вещае смъртна опасност.
Развръзката на личната драма: грозното убийство на пленника и самоубийството на Елисавета, съвпадат с националната катас¬трофа и зловещия край на войната. Преждевременно покосената младост на влюбе¬ните, устремени към красотата и духовно¬то извисяване, е неизбежна последица от войната. Стремящата се към божествените хоризонти личност трябва да загине - сякаш, за да изкупи трагичната вина на на¬цията. Моралната победа на любовта над сти¬хиите на разрушението придава на финала на повестта жизнеутвърждаващо звучене. Обществото, въвлечено във война, убива двамата влюбени, когато са най-устреме¬ни към своя човешки идеал, и със смъртта си обезсмъртяват жизнения си подвиг.
В тази великолепна повест Емилиян Ста¬нев съсредоточава вниманието си върху вечния проблем за любовта между хората, кога¬то времето съвсем не предразполага към любов. Тук самата сюжетна ситуация звучи като химн и възхвала на любовта. Всички външни обстоятелства разделят двамата влюбени герои. Между тях няма мостове в атмосферата на подозрение, ненавист, жестокост. Между тях съществуват непрео¬долими външни препятствия, но любовта им е толкова силна, дълбока и всепоглъщаща, че побеждава и еснафския морал, и стремежа към спокойствие и благополучие, побеждава дори смъртта. Защото тяхната смърт, чрез най-великото човешко и божествено чувство, е път към безсмъртието на души¬те им.
Новата за разказвача Емилиян Станев идея за величието и могъществото на любовта, диктува нови художествени средства за осъществяването й. Драматични¬те човешки съдби тук налагат разгърната композиция, епическо изображение на съби¬тията. Виртуозният майстор на късия разказ (за пръв път Емилиян Станев пише по¬вест) постига съвършено обединяване на отделните епизоди б едно органично цялос¬тно повествование.
Непосредственото авторово участие в експозицията, където разказът се боди от първо лице, определя основния лирико-експресивен тон на повестта. След това нарацията става полифонична - всеки от геро¬ите заговаря със своя глас (полковникът, Ели¬савета, сръбският пленник Йован, учите¬лят, войникът, пазачът на градината), но авторовото присъствие не се губи, остава скрито във вътрешната емоционална структура, в субективната оценка на съ-битията и преживелиците, във внушение¬то на значимата идея. Личната драма е свързана с обществената; интимната тра¬гедия прераства в национална, добива сил¬но обществено звучене. Колоритът в де¬тайлите от националния декор (глада, ми¬зерията, привидното еснафско спокойствие, окончателното разпадане на патриар¬халния бит.,.) засилва субективния творчески замисъл на Емилиян Станев. Повестта „Крадецът на праскови” защитава идея¬та за изчезналото патриархално благополу¬чие на някогашна България; прераства в символ на идващата нова антихуманна епо¬ха, когато ще вилнее омразата и жестокостта, но голямата човешка любов няма да бъде унищожена, защото любобта е без-смъртна.

В повестта на Емилиян Станев”Крадецът на праскови” взаимната обвързаност на човешката съдба времето е представена чрез драматичните преживявания на героите,както и чрез техните представи за човешко щастие и свобода на духа.
Романтичната любов и нейната трагична развръзка са разказани в контекста на времето,което жестоко ограничава личния избор на човека.Въвлича го в абсурда на войната и омразата.Съдбата на героите е част от човешкото страдание,предизвикано от болести,глад,засуха и недоимък.
В края на лятото,когато слънцето като жарава гори земята,а плодовете са особено примамливи,един гладен военнопленник се промъква в лозето на командата на града.Тук става съдбоносната среща на Иво с Елисавета,жената на командата.Оттук нататък животът и на двамата приема нови измерения и нов смисъл.Пътят към желаното щастие обаче,както винаги,е сложен и мъчителен.Съпругът на Елисавета е главната фигура в досегашния и живот и тя е пригодила към маниерите му,но сега се вглежда в него с други очи и живот.Ключ към този нов поглед стават зародилите се още неясни,но живи и дълбоки трепети на сърцето и.Героинята заживява оттук нататък в трепетно очаквани и надежда да го види отново.Тя е разочарована,когато той не идва.Чете”разсеяно”.Неочакваното появяване на военнопленника предизвиква особено вълнение у нея.Елисавета наистина не е освободена от обстоятелството,че е „жена на полковника”,командата на града и това ще предопредели драматизма на връзката и със сръбския пленник.Мъжът и сякаш целенасочено повтаря това,че остарява,за да подсили усещането за примирение.С този човек,с „остри сиви очи”,с глава с „израз на рис” всяващ почти у всички страх,не е възможно да се чувства щастлива и жизнена.Красотата и сякаш е осъдена да загине безсмислено.Но когато среща любовта в лицето на сръбския пленник,тя се преобразява и душата и се оживява и преражда.Тя се подчинява на любовното желание,което е по-силно от разума.Любовта на Лиза поражда и загрижеността за съдбата на младия мъж.След избликналите чувства,Елисавета престава да бъде предишната.Полковникът също забелязва промяната у съпругата си с учудване.В душата на Лиза се появява за кратко чувството на вина,но любовта и дава нов поглед към сьщноста на нещата.
Липата става свято място за влюбените.Тя е ням свидетел на тяхното щастие и постепенно става емблема на техния малък свят,белязана с ужасите на войната и страданията.Този процес е пряко свързан с образа на полковника.Иначе студен и надменен по природа,изпълнен с непреодолима омраза към враговете,особено към сърбите,той изпитва болка от поражението на патриотичните идеали и на всичко, което е имало някакъв по-висок смисъл.Тази ожесточеност е в основата и на последвалата трагична развръзка в любовта на Елисавета-неговата съпруга, и сръбския военнопленник Иво.Така омразата покосява любовта и то точно когато тя е взаимно споделена,когато влюбените градят планове да бъдат заедно.Миговете на любовно щастие се сменят с мъчително очакване.
Трагичната развръзка в повестта става в една „съдбоносна вечер”.Смъртта на влюбените обаче не оставя усещане за безсмислена жертвеност.Напротив,сякаш чрез физическата си гибел те съединяват душите се завинаги.

Една невъзможна любов(есе на тема "Крадецът на праскови"от Емилиян Станев)
В повестта "Крадецът на праскови"от Емилиян Станев двамата главни герои(Елисавета и Иво)търсят своето щастие,смисъла на своя живот и го достигат.
Елисавета действително се влюбва в Иво,намразва мъжа си,защото усеща че връзката м/у тях е по-скоро формална,отколкото истинска:"Той беше виновникът за пропиления й живот....да й създаде щастлив и сигурен живот".Младата учителка се е съгласила с този брак,защото е търсила парите(известността),а не любовта:"Когато полковникът я поиска за жена,тя бе........е била привлечена от екселбантите....висшият обществен слой".Елисавета е бездетна и това я прави особено нещастна:"В самотните часове,които прекарваше....,което измъчва безплодните жени пред прага на старостта".Тогава се появява и любовта към Иво.
Цялото действие на повестта се разгръща по време на войната.Тя засяга личния живот на човека,изкривява и променя съдбата му:"Той (полковникът)презираше румънците и диво мразеше сърбите"коварните и подли съюзници"от Балканската война,които го бяха ранили и провалили военната му кариера."По-късно с напредването на войната.....невероятни размери".Всъщност това е характеристика не само на полковника-"пленниците",са гледани от всички с предразсъдък.Конфликтът е ясен"Защо да не бъдем по човечни?-възрази тя горещо".А полковникът отговаря:"Не виждаш ли,че няма хляб,няма дрехи.....Я остави тия даскалски приказки!"От едната страна са "нашите",а от другата"робите"-не заслужаващи и капкасъчувствие. Иво е наречен в творбата само два пъти по име.Веднъж,когато го питат как се казва и втори път,когато единствено името може да го различи от останалите пленници.Но и тогава е наречен само "Обретенович".Навсякъде другаде в творбата е посочен като "пленника".Главната героиня винаги е наричана по име-Елисавета или Лиза,а нейният любим е и си остава завинаги пленникът.Единствено Елисавета вижда в него истински човек-за другите той си остава само пленник. Ординарецът-прекият извършител на убийството.На пръв поглед като че ли застрелването на пленника е последица от заповедта на полковника(лозето да се охранява строго).Но ако проследим внимателно развитието на сюжета,ще забележим как постепенно намалява напрежението между Елисавета,Иво и ординареца.Ординаререцът вижда все по голямата близост между Лиза и Иво.Елисавета непрекъснато усеща неговото презрение и лоша усмивка.Това презрение и лошата усмивка са не защото ординарецът се проявява в ролята на вярно куче,а защото има личен мотив.Той е описан като наскоро овдовял селянин,който сигурно не е останал равнодушен към женската привлекателност на господарката.И в същото време осъзнава,че няма никакви шансове пред нея.Той я ревнува от някакъв си "роб"и стига до крайност. Лиза и Иво са от две различни групи,между които съществуват непреодолими прегради.А тези прегради могат да се разрушат само от любовта.Понякога този героичен опит завършва със смърт.В крайна сметка невъзможната любов все пак побеждава.

Повестта “Крадецът на праскови” е написана от Емилиян Станев,тя разказва за невъзможната любов между двама влюбени-Елисавета /Лиза/ и Иво Обретенович /пленника/.Да направиш свободен избор означава сам да избереш това,което смяташ,че е най-добро за тебе.Времето е несвободно,защото е време на война и на пленниците се гледа с предразсъдаци.Свободният избор на Елисавета означава да пренебрегне нормите на патриархалния морал,за който изневярата е престъпление.
“Ради бога,госпожо…гладен бях” и “Трябваше да ме помолите,щях да Ви откъсна каквото пожелаете” са първите думи,които Лиза и пленника си разменят,без да подозират какво чувство ще пламне между тях.Това са думите,които слагат началото на една забранена любов,която е по-силна от смъртта.Но нали винаги забранения плод е най-сладък?Елисавета никога не се е чувствала така подмладена,желана и необходима.Тя отдава на крадеца не само тялото,но и душата си-а това означава и целия си живот.Лиза не се замисля,че щастие,което е изградено върху нечие нещастие е невъзможно.Полковникът е “Замислен и човечен”,но Елисавета е завладяна от пленника с “бляскави и красиви очи”,които я вълнуват,защото е нарушил монотонното и скучно ежедневие на живота й.
Повестта “Крадецът на праскови” е написана от Емилиян Станев,тя разказва за невъзможната любов между двама влюбени-Елисавета /Лиза/ и Иво Обретенович /пленника/.Да направиш свободен избор означава сам да избереш това,което смяташ,че е най-добро за тебе.Времето е несвободно,защото е време на война и на пленниците се гледа с предразсъдаци.Свободният избор на Елисавета означава да пренебрегне нормите на патриархалния морал,за който изневярата е престъпление.
“Ради бога,госпожо…гладен бях” и “Трябваше да ме помолите,щях да Ви откъсна каквото пожелаете” са първите думи,които Лиза и пленника си разменят,без да подозират какво чувство ще пламне между тях.Това са думите,които слагат началото на една забранена любов,която е по-силна от смъртта.Но нали винаги забранения плод е най-сладък?Елисавета никога не се е чувствала така подмладена,желана и необходима.Тя отдава на крадеца не само тялото,но и душата си-а това означава и целия си живот.Лиза не се замисля,че щастие,което е изградено върху нечие нещастие е невъзможно.Полковникът е “Замислен и човечен”,но Елисавета е завладяна от пленника с “бляскави и красиви очи”,които я вълнуват,защото е нарушил монотонното и скучно ежедневие на живота й.