Показване на публикациите с етикет Е.Багряна. Покажи всички публикации

В началото на XX век бъл¬гарската поезия е онова изкуство, което най-ярко и най-пълно разкрива духовните тър¬сения на личността, осъзнала себе си като един неповторим индивидуален свят. Мис¬лите и чувствата, терзанията и надеждите, разочарованията и копнежите, неувереност¬та и вярата, намерили израз в поетичните творби, създават представата за новия чо¬век на новия век, който желае да осъзнае заобикалящата го действителност, да наме¬ри верния житейски, път, да осмисли своето място в битието.
В поетичния свят на българската литера¬тура за първи път жената творец заема сво¬ето достойно място. Тя заявява правото си да докаже силата на своята личност и да представи пред света женското светоусеща¬не. Елисавета Багряна е първата българска поетеса, която поставя като основни моти¬ви в творчеството си проблемите на жената и определя мястото й в един суров и без¬компромисен свят. В стихосбирката „Веч¬ната и святата” Багряна създава образа на вечната жена - любяща и изискваща, сми¬рена, но не примирена, изпълнена.с мечти и копнежи по красивото и непостижимото, създаваща и съхраняваща извечното и из-началното - тайнството на живота. В едно от най-представителните стихотворения за тази стихосбирка - „Потомка”, е разкрит вечният човешки стремеж към духовно съ¬вършенство, към волност и простор. Сво¬бодата е съзнателният житейски избор на личността, защото е най-висшето проявле¬ние на човешката воля. Традиция, настоя¬ще и бъдеще се събират в едно - в съдбата - на героинята, която е едно - временно наследничка на изконно родовото и личност, отричаща сковаващите рамки на традицията. Разкъсала оковите на времето и прост-ранството, тя се превръща в символ на веч¬ното търсачество и на освободения от ус¬ловности дух.
Заглавието на стихотворението отвежда към мотива за родовите корени, за съхраняването и онаследяването на родовата памет. Човекът изгражда своите нравствени устои в рамките на семейството и рода. Той е час¬тица от живота, който е съществувал и пре-ди него и който ще съществува и в бъдеще. Като част от вечния житейски кръговрат, лич-ността трябва да приема традицията и да я предава на поколенията, като я.следва в своя житейски път. Лирическата героиня на Баг¬ряна обаче категорично отрича познатите белези на традицията -тя не носи съзнател¬ното познание за предците си, те са някъде далеч в миналото, непознати и незнайни, и като че ли нямат нищо общо с нейния живот. Двойното отрицание - „няма”, „не знам” в първата строфа категорично поставя гра¬ницата между минало и настояще. Герои¬нята не се нуждае от подкрепата на мина¬лото и рода, за да изгради същността си. Не й липсват родовите предания, натрупаният житейски опит, мъдростта на предците. Чуж¬ди на същността й се оказват такива симво¬ли като „прародителски портрети” или „фа¬милна книга”. Светът принадлежи на настоя¬щето, изгражда се и се променя непрекъс¬нато. Той сякаш е загубил връзката си с ми¬налото и традицията. Настоящето не изиск¬ва преклонение и подчинение на родовите закони. Героинята живее в настоящето и спокойно изповядва:
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.
Като че ли са скъсани връзките минало -настояще, род-личност. Началото на творбата внушава откъснатостта на героинята от рода и традицията. Приглушената памет на времето не е предала най-ценното - заве¬тите, мъдростта, духовните търсения на предците. Но, оказва се, че така е само на пръв поглед. Дълбоко в душата на героиня¬та съществува истинската, неунищожима и незаменима с нищо кръвна връзка, свърз¬ваща с миналото:
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя осъществява онази дълбока свързаност със земята и рода, която формира духовна¬та същност на личността. Тази неосъзнавана напълно връзка предопределя нравстве¬ните и духовни търсения на героинята. Ан¬титезата, въведена с противопоставителния съюз „но”, променя насоката на размисъла за ролята на рода и миналото в съдбата на човека. Душевността на героинята е изтъка¬на от бунт и грях, от неутолим стремеж към свободата. Бунтът определя житейската й по¬зиция. Тя не желае да приема наготово дейс¬твителността и да се подчинява на общоп¬риетото, но е готова да наследи онова, кое¬то лично е осмислила като ценност. Тя при¬тежава вътрешната свобода да надмогне сковаващо тесните рамки на ежедневието и да полети чрез мечтите си към други ду¬ховни измерения. Бунтът води към бъдеще¬то, но той връща героинята и към изначал¬ното - „към греха ни пръв”. Кръвната връзка говори, че нарушаването на традициите, бунтовничеството и неподчинението са съ-ществували далеч назад във времето. Гре¬хът задължително е свързан с любовта и сво¬бодата. В името на любовта прародителките са прекрачвали отвъд позволеното. Гре¬хът е начин да следваш повелята на сърцето и да осъществиш себе си. Греховността, заложена в духовната нагласа на предците, се предава от поколение на поколение и съз¬дава неспокойни, непокорни личности. По¬томката усеща гневната кръв в жилите си, онази кръв, която някога е повела „прабаба тъмноока" в нейния бунт срещу света и ко¬ято я е направила волна личност, изцяло от¬дадена на живота и на любовта. Престъпи¬ла традицията, прародителката е достигна¬ла най-ценното - духовната свобода. Лири¬ческата героиня е онаследила тази сила на духа, смелостта и вярата в себе си. Тя се възхищава от куража на предците, които в името на любовта -и свободата са дръзвали да напуснат спокойствието на дома и рода, да отхвърлят познатото и да приемат неиз¬вестното. Свободолюбието е определяло техния житейски избор. Бунтовничеството ги е правело различни - личности, способ¬ни да се борят за щастието си. Но щастието е греховно, то не е свързано с родовите тра¬диции и вековните ценности. А грехът е свър¬зан с изкупление. Поколенията носят вина¬та на предците си, но онаследяват и копне¬жа по волността и свободата. Бунтът, запла¬щан дори с цената на живота, отвежда към свободата. Много романтика се крие в кар¬тината на волните поля, които приемат вол¬ните и свободолюбиви хора, символ на лю¬бовта и силата на живота:
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятъра, следите изравнил.
Героинята следва уверено избрания жи¬тейски път. Тя е победила не традицията, а лицемерното следване на вековното, непро¬менимото:
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля...
Потомката е свободна личност. Минало и настояще, традиция и търсачество се преп-литат в нейната душа. Тя следва твърдо сво¬бодно избрания си път - да продължи жи¬тейските си и духовни търсения, водещи към свободата. В стихотворението понятието свобода е осмислено с конкретни предста¬ви - необхватните поля, конския бяг, вол¬ния глас, вятъра, крайдунавските равнини. Понятието свобода е изпълнено с романти¬зъм и несъмнено е най-голямата ценност за личността. Всяко житейско решение се постига с ко¬лебание, неувереност и размисъл. Мно¬гократно повтореният глагол „може би" го¬вори за условност на изповедта, но не и за слабост на характера. Неспокойният дух на лирическата героиня търси верния път, а уве¬реността, че ще го открие, е ясно доловима. Тя е силна личност, потомка на силни пра¬деди:
Може би съм грешна и коварна, може би сред път ще се сломя... Истините се постигат трудно, с цената на много усилия и упорита ежедневна борба за отстояване на собствените позиции. Греш¬ността и коварството правят героинята част от вечното женско начало, сродяват я с ми¬налото, разкриват необходимостта жената постоянно да отвоюва своето място в жи¬вота. Грешността е продължение на онзи първи грях, родил се от бунтовната кръв и непримиримостта с посредственото в жи¬вота. Грешността и коварството са заложе¬ни в женската-природа. Дали ще стигнат си¬лите на героинята да извърви достойно своя житейски път, да следва повелите на кръвта и да отстои правото си на избор, стремежа си към свобода? Дали крехката женска при¬рода е способна да поеме тежестта на жи¬тейското бреме:
може би сред път ще се сломя
Съмнението винаги съпътства духовните търсения. То е присъщо на духовно богати¬те личности. Лирическата героиня знае, че най-важното е себеоткриването и себе отстояването. Много препятствия трябва да бъ¬дат преодолени, за да се постигне истинско удовлетворение. Но потомката носи ясно¬то съзнание, че лесни пътища няма, а тя ще запази силата и устойчивостта на духа си, защото е „щерка вярна” на вечното и непреходното - родната земя.
Стихотворението „Потомка” е дълбоко осмислена изповед на жената, търсеща сво¬ето място в света. Багряна стига до най-сък¬ровените кътчета на женското съзнание и открива скритите копнежи и надежди. Же¬ната с богата и сложна душевност твори кра¬сотата в живота и съхранява любовта. Но¬ваторството на стихотворението се крие в точно намерената и осъзната връзка между жената и земята-майка - еднакво призвани и предопределени да създават и да съхра¬няват живота.
Дълбоката емоционалност, присъща на цялото стихотворение, намира най-силен израз в последните стихове - пряко обръ¬щение към най-святото за героинята - майката-земя:
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.
Обръщението, съпътствано с епитетите „вярна” и „моя”, утвърждава неразривната връзка: личност - родовост, минало - нас¬тояще - бъдеще. Героинята се изживява ка¬то частица от вечната земя, прекланя се пред животворната й сила и е благодарна, че мо¬же да се нарече нейна „щерка вярна”.
Стихотворението „Потомка” създава но¬вия образ на жената - искрена и освободе¬на, следваща традицията и воюваща за изя¬ва на личната си позиция. Образът на жена¬та в поезията на Багряна покорява с порива към волност и простор, със своето жизнелюбие и свободолюбие, с копнежа по не¬познати светове. Творбата доказва, че фор¬мирането и съхраняването на личността ми¬нава през родовата памет, но се утвържда¬ва чрез непримиримостта, търсенето и на¬мирането на свой житейски път. Свободата на духа е ценността, която сродява поколе¬нията и събира в едно желания, мечти и коп¬нежи.

Лирическият глас на Багряна е толкова силен, толкова самостоятелно нов, че се забелязва веднага на фона на многообразната и богато одарена литературна атмосфера на времето. Поезията й е и микровселена на желания и пориви. На жената? Да! Но и не само на жената. Това е поривът на човека от първата половина на XX век, който воюва за простор на мисълта, но и на най-обикновените човешки желания; за него изживяването на мига е израз на духовна разкрепостеност.
Стихотворението “Потомка” представя традиционното схващане за времето като кръг от събития: от раждането до смъртта и нетрадиционната представа за родовата памет. Дългата линия на кръвна приемственост – от праисторически времена до нашия век – утвърждава образа на лирическата героиня в творбата като обобщение на жената с горд и неспокоен дух и създава представа за женския характер като въплъщение на свободолюбие, волност и сила. Героинята жадува за необятни простори, усеща вятъра, стихията и океана.
Творбата започва с отрицание – паметта на героинята не е съхранила никакви портрети, книги, завети. Още първите две строфи на стихотворението карат читателя да почувства бунтарското настроение на лирическата героиня. Един контраст създава представа за нетрадиционните нравствени ценности в нейния духовен живот. Този контраст получава най-ясен израз в противопоставянето на глаголите “”знам и “усещам”. Героинята не знае своето минало, тя го усеща. Текстът поставя един срещу друг два много различни начина да се разбира светът и мястото на личността в него, с няколко щриха противопоставя два вида познание. Първият вид е рационален и хладен, той зависи от реалността на съществуващи вещи, видени с очите, това е значението, съградено, върху сигурната основа на факти, документи и спомени. Вторият вид може да бъде наречен интуиция или проникновение, той не зависи от външния вид. Това е знание на душата, която единствена може да проникне отвъд предметите, да види дори онова, което не е оставило следи в материалния свят. Героинята отхвърля сигурното, но хладно знание. Нейната съдба е да бъде неспокойна, непокорна и заслушана в ритъма на сърдечните трепети. Едновременно с глагола “усещам” в текста се появява образът на “кръвта”. Чрез него се изгражда представата за едно странно родство, което не може да бъде вписано в архиви, фамилни книги и документи.
Кръвта е тройно определена – “древна, скитническа, непокорна”, както и със следващите два стиха:
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
Втората строфа изгражда почти завършен образ на кръвта. Той обобщава усещането за принадлежност на лирическата героиня към света на изконно българското, макар че този свят не притежава конкретни исторически измерения в текста. В чувствата на героинята нахлуват неспокойствието и неудовлетвореността. Те я карат да се буди нощем посред сън, да търси непрекъснато, да преоткрива света. С творчеството на Елисавета Багряна в българската литература за пръв път нахлуват присъствието и светоусещането на жената “първата и последната” – вечната жена.
Лирическата героиня от нейните стихове е дръзка, непокорна и смела в мечтите си. У нея живеят стихиите на водата и вятъра. Тя обича да странства, да опознава нови земи и хора, да среща неизвестното и дори опасното в своя път. Тази героиня е много различна от кротката уседнала българка, затворена в своя дом и в тесния кръг на семейството си, която е типичен образ в литературата ни преди Багряна.
Лирическата героиня на Багряна наследява качества, присъщи на самодивите и русалките в българския фолклор: свободолюбие, непокорство, волност и широта на духа. Тя обаче не е приказно създание, а реална и земна съвременница на своите читатели, човек, който обича прогреса и техниката.
Стихотворението “Потомка” очертава дълга линия на приемственост в характера на българската жена. Тази линия свързва съвремието на поетесата с древните времена, когато още не е съществувала даже българската държава.
Поетическото видение ни показва как в някаква безлунна и тъмна нощ една друга жена – непокорна и непозната – е осъществила правото си на свобода и любов. Споменът за нея, предаван единствено в тайнството на кръвта, кара героинята-потомка да се буди в подобни тъмни нощи, за да усети как тропотът на конски копита отеква в сърцето й. Тъмнооката прабаба е избягала, за да последва своята забравена любов. Това е нарушение от гледна точка на родовите закони. Но героинята намира опора в повелите и зова на сърцето. Примерът от древността показва, че именно непокорството и бу нтът са значимите родови черти. Във “фамилната книга” са записани бунтовете на непокорната кръв, изблиците на страстта. Авторката ни въвежда в един романтичен свят на силни страсти и емоции, свят на езическо опиянение от силата на живота и любовта.
Конят, полята, вятърът стават устойчиви символи на състоянията на всеки човек. За да постигне щастие, той трябва да премине през много изпитания и по този начин да опази силата на чувствата.
Чрез мотива на бунта поетесата още по-ярко обвързва и греха със свободата и волността. Неслучайно цялата поезия на Багряна е била осмисляна в категориите на греха и светостта. Поетесата не забравя, че свободата минава през принципа на жертвеността, смъртта на пътя се появява като знак на цената, която всеки, устремил се към свободата, трябва да заплати. Поезията на Багряна се появява като истинско предизвикателство към остарелите нравствени норми на българската литература от 20-те и 30-те години на XX век. Тя поставя началото на една плодотворна традиция, която ще продължава да се развива и в наши дни.
Краят на стихотворението отново въвежда представата за кръв и кръвна обвързаност. Тук вече героинята е открила по-конкретни измерения на тази непреодолима и силна връзка: тя е в близостта между майка и дъщеря. Само че това е една необичайна майка, по-голяма и по-древна от майката на всеки отделен човек – самата земя. Лирическата героиня е нейна “вярна щерка”, ала тя не е сама в своята преданост към земята. Нейният образ вече е обобщителен, той представя всички жени, дъщери на земята, които носят в кръвта си трепетите на порив към волност и свобода. Дори когато говори за себе си и за своите най-съкровени чувства, героинята-потомка от стихотворението на Елисавета Багряна е чужда на желанието да се разкрасява, да се представя в идеализирана светлина. Тя признава открито:
Може би съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя...
Откровеността в тези думи не изразява неверие или колебание в избрания жизнен път. Тя служи по-скоро, за да се построи в текста един последен и много важен контраст: “грехът” и “коварството” са качества, които една личност, една конкретна жена може да прояви понякога, но в това няма нищо странно и страшно. Грехът е съдба на всеки човек. Над греха и коварството обаче остава неразрушимата святост на една вечна връзка, която не може да бъде измерена нито с исторически, нито с нравствени категории, това е връзката на всяка жена със земята майка. Чрез силата на изповедта стихотворението синтезира идеята за участта на жената. Древната и свята земя живее в кръвта на всяка жена и всяка жена в своя живот повтаря нейната участ – да ражда и да храни деца, да обича и да бъде обичана, да надживява с търпение и добро, и зло.
Поетесата създава новия образ на жената – искрена и свободна, следваща традицията и воюваща за изява на личната си позиция. Духовният портрет тук ни покорява с порива към волност и простор, със своята виталност и свободолюбие, с копнежа по непознати светове. Формирането на личността й минава през родовата памет, но се утвърждава чрез непримиримостта, бунта, търсенето и намирането на свой житейски път.

Поезията на Елисавета Багряна е ярко художествено въплъщение на порасналото самосъзнание и самочув¬ствие наличността, характеризиращо 20-те години на XX век. Проникновено и въл¬нуващо поетесата разкрива образа на „вечната и свята” българска жена, която не приема тесните рамки на еснафския до¬машен бит. Тя е личност с многообразен и сложен живот.
Гласът на освободената от догми и пред¬разсъдъци българска жена силно, властно и жизнеутвърждаващо звучи в стихотворе¬нието „Потомка”. Багряна разкрива виталността на женската природа, обвързваща в едно цяло минало, настояще и бъдеще, като следва пулса на „непокорната” си кръв.
Заглавието на стихотворението поставя идейния акцент върху родовите корени, но първата строфа е антитезисна на тази идея: „Няма прародителски портрети, ни фамилна книга в моя род и не знам аз техните завети, техните лица, души, живот. ”
Знаците на историческата родова памет са визирани от Багряна като унищожена диря на времето в липсващите „прароди¬телски портрети", „фамилна родова книга” и „завети”. Лирическата героиня със своя¬та интуитивност, чувствителност и темперамент преодолява тази празнота на памет¬та, вслушвайки се в гласа на древната, скит¬ническа и непокорната своя кръв, отпра¬щащ я далеч назад във времето, чак до пър¬вородния Евин грях:
Но усещам, в мене бие древна, скитническа, непокорна кръв. Тя от сън ме буди нощем гневно, тя ме води към греха ми пръв.
Този гневен глас на вечността провокира непознаващата граници жизненост на Баг¬ряна, а мотивът за скитничеството - израз на волност и жизнелюбие, естествено се налага като лайтмотив в цялото й творчест¬во. В стихотворението „Потомка” той е обвързан и с идеята за историческа памет и приемственост между поколенията. Ето за¬що споменът за прабаба тъмноока в „сви¬лени шалвари и тюрбан”, дръзнала да спо¬дели чрез бягство любовта си с чуждестра¬нен светъл хан, не е изненадващ. Той е ес¬тествена връзка между настоящето на изповяданото от лирическата героиня и не¬говото поетично изживяване в образите от миналото, закодирали тази виталност.Деликатността на предположението, из¬разено чрез недоизказаното „може би”, е част от духовната противоречивост на по¬етесата. За нея гласът на освободената ви¬талност е силно усетено и осъзнато личностно извисяване. Това е естественият повик надуха.
Конският тропот, кънтял из крайдунав¬ските равнини, и вятърът, като съучастник в бягството на влюбените, са онези кос¬мически знаци за благословия, които Баг¬ряна улавя със свръхчувствителните си се¬тива. Именно затова в нея се разгаря обич към „необхватните с око поля”, към „кон¬ски бяг под плясъка на бича”, към „волен глас, по вятъра разлян”.
Последната строфа е самопреценката на Багряна, отново деликатно заявена: „Може би съм грешна и коварна, може би сред път ще се сломя... ”
Поетесата е категорична във вътрешната си убеденост, че е част от майката земя, на която се врича клетвено. Това извисява духа й над житейските неизбежни неудачи и слива човешкия й свят с космическия ри¬тъм не само на родната земя, но и на цяла¬та Вселена: „... аз съм само щерка твоя вярна, моя кръвна майчице - земя. ”
Гласът на свободната българска жена, звучащ в стихотворението „Потомка”, по-ражда размисли за изключителната сила на „вечната и свята” жена, чиято свещена ми-сия е съхраняване на живота и неговата кра¬сота.

Стихотворението „ Потомка ” на Елисавета Багряна е свързано главно с рода, с родовите традиции, с родовата обвързаност. Лирическата героиня е тръгнала по пътя да открие своето минало. Тя няма никакъв спомен за своя произход.
Заглавието „Потомка” дава ясна представа за темата на стихотворението. Главната героиня търси своите родови корени. Тя не знае нищо за своите прародители, затова цялото произведение е изградено главно на предположения. Миналото е неизвестно за героинята, на нея и остава само да предполага. Настоящето, в което живее, й предоставя възмойност за опознаване на близките си. С представата за миналото тя си изгражда предположения. Нейната тогавашна представа се разминава със сегашните нормиза поведение, но за времената, в които е живяла, това е съвсем естествено.
Лирическата героиня е изгубила всякаква връзка с миналото си, няма никакви предмети, по които може да стигне до своите прародители. Тя няма „прародителски портрети”, не помни лица, нито имена, „ни фамилна книга”. Героинята предусеща, че в нея „бие древна,/скитническа,непокорна кръв”. Епитетът „скитническа” подсказва за духовната свобода. Лирическата героиня се чувства свободна да прави какво иска, без да е подчинена на чуцда воля, което е загатнато чрез епитета „непокорна” . Тя осъзнава, че прекалената свобода я води „към греха ни пръв”.
Макар и непроизнесена пряко, думата „памет” е ключова за творбата. Скритото питане как можем да имаме спомен за близкото и за далечното минало, как носим в себе си чертите на нашите прародители, ни показва и положителните страни от незнаението на рода.
Представата й за нейните близки е изпълнена с жизненост, доброта и волност. Прабаба си тя представя като „тъмноока, в свилени шалвари и тюрбан”. Тъмните очи са символ на непокорността, над нея никой не може да упражнява власт. Прабаба й е била жена готова да пренебрегне родовите закони и да постигне това, което иска. Тя е „избягала в среднощ дълбока” и това показва, че е избягала тайно, през нощта, за да не я види някой. Словосъчетанието „с някой чуждестранен, светъл хан” насочва към борбата с родовите закони. Епитетът „чуждестранен” подсказва за свободата на чужстжата на прабабата. Когато тя избягва заедно с хана, лирическата героиня предполага, че по тозни начин са успели да направят ощеедно добро дело: „спасил е двама от кинжал”. Авторката залага в тези думи и смисъла за цената на любовта, за нея това е жертва в неиното име и тя я приветства. „Конски тропот” е знак за геройство, защото в онези времена като герой е бил възприеман момък на кон. С глагола „кънтял е” се показва силата както на звука, така и на желанието да се направи добро. Конят, полята и вятърът стават символ на състоянията и желанията на всеки човек. За да постигнете своето щастие, той трябва да премине през поредица изпитания, да опази силата на чувствата си.
Лирическата героиня признава, че може би това е причината тя да обича „необхватните с око поля”. Хейното минало поражда в нея чувството за свободна воля, може до безкрайност да тича в тези поля. Словосъчетанието „волен глас” допълва характеристиката на лирическата героиня по един напълно категоричен начин. Изразът „по вятъра разлян” показва свободата на желанията на героинята. Повторението на глагола „може би” представя условността на тази изповед, насочва към слабост в характера и неувереност. Грешността и коварството сродяват потомката с миналото. В определени моменти тя изпитва съмнения дали е способна да приеме негатижните страни на житейското бреме. Въпреки това , съумява да запази силата и устойчивостта на духа си, защото е „щерка вярна” на рода.
Свободна и ведра, героинята представя своята предполагаема същност. Тя й приляга най-точно. Миналото подчертава същността й, а в настоящето показва реалната представа. Базирайки се на предположения и съмнения потомката стига до опознаването на рода си, на прародителите си. Показва желанието за борба на чувствата, на силата на свободата и личното право.

Родът,семейството,традицията,са най-важните неща,които човек научава още с раждането си и които му дават усещането за принадлежност към определени хора,определена земя,определен личен свят.
В стихосбирката на поетесата Елисавета Багряна,озаглавена “Вечната и святата”,има няколко творби,в които тя въплащава именно търсенето на личността си,на корените,от които идва българското й самочувствие.Вместо жената,покорна и посветена единствено на дома и семейството,в стихотворенията “Зов”,”Вик”,”Потомка”,пред читателя се изправя лирическата героиняна Багряна,която се взира в себе си,в своя вътрешен свят и търси измененията на характера си.Тя иска да опознае себе си,за да разбере “стихиите”,които бушуват в кръвта й.И ги открива!За да разбере настоящето,трябва да се върне в миналото – там чертите на племето ще дадат отговор на въпроса:Коя съм аз?
Героинята на багряна е жена,в която “бие древна,скитническа,непокорна кръв”.Силна е тази кръв,щом се е предавала през поколенията,като е пренесла волността,свободолюбието,упоритостта на българката.
Да се чувства носителка на родовия корен,подхранван от прародителската кръв – такава е героинята в “Потомка”.С особена гордаст тя говори за онова,което се е случило някога,преди стотици години:
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен,светъл хан.
Непокорната прабългарка е изменила на рода и религията си,за да последва любимия.Така е смесила буйната сила на тъмното и светлото,в дено цяло.
Нали ние,днешните българи ,носим в себе си онова силно начало,което ни е дало смесването на два толкова различни народи.Може би на това дължим упорството и умението да оцеляваме през вековни изпитания.
Силата на родовата кръв!За Багряна тя е резултат от “греха ни пръв”,но може ли да се каже кое е греховно и кое праведно?
От тази буйна кръв лирическата героиня е наследила любовта към “необхватните с око поля”,тя обича да гледа ”конски бяг” и да се наслаждава на своя “волен глас,по вятъра разлян”.И това е прекрасно като живота,като свободата,като любовта!Следователно,от родория корен носим у себе си онова неповторима,което другите народи не притежават.Затова тъй гордо и с такава любов поетесата заявява:
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице земя.
От цялата творба блика заразяващ устрем,жизнелюбие и синовна привързаност към всичко родно.В мелодията и съдържанието на това стихотворение всеки българин открива нещо свое,близко,съкровенно-то е завладяващата сила но радовия корен.