Показване на публикациите с етикет Д.Талев. Покажи всички публикации

Творчеството на Димитър Талев е продължение на епичната традиция, установена още с Вазовия роман- епопея “Под игото”, и отражение на възрожденския подход в пресъсдаването на историята. Стремеж не към докоментално пресъздаване на събитията, а към тяхното човешко осмисляне, отразяване на фактите чрез многообразието на човешките съдби, чрез техните ежедневни битови и духовно- психологичиски измерения.
Тетралогията на Д.Талев(“Железният сетилник”,”Преспанските камбани”,”Илинден”,”Гласовете ви чувам”) е посветена на живота на македонското население, на неговите борби за духовното и политическо самоопределяне. Авторът разгръща многостранната картина на народни живот , който чрез атмосверата на битовото ежедневие, на нравите и обичате, на народната социална, политическа и нравствена философия отразява духа на историческата епоха. Център на художественото произведение е съдбата и духовният живот на човека и народа, ясно изразени още в първия роман: “Ж-с”
Романът ни принася в епохата на възраждането, действието се развива в гр. Преспа- скоро след голямата епидемия от чума. Главният герой Стоян Глаушев избягал от родното си село преследван от Осман кехаята. Тук той среща Султана- внучката на прочутия някога, но впоследствие разорил се чорбаджия, която го прибира в къщата си. За нея няма никаква перспектива тъй като за бедните, тя е внучката на хаджи Серафим, а за богаташите е твърде бедна.В съдбата на Султана виждаме първия сблъсак на човека с времето и неговия морал, с неписаните му норми. Героинята се пробужда и изпреварва времето си със своята воля, здрав разум, вътрешна сила и целеустременост:
“Не беше лесно човк да тръгне сам против всички, но още повече за една бедна девойка, но хаджи Серафимовата внучка реши да върви до край. Водеше я нейният бистър ум, копнежът и за щастие, нейната гордост.”
Бунтът на Султана е бунт на личността срещу изостанолостта на обществото и в него виждаме първите кълнове на възраждането.Димитър Талев обаче долавя нещо много съществено, че духовното пробуждане и израстване, навлизането на новото става трудно, придружено е с много драматизъм и трагизъм, но все пак то си прави път чрез живи човешки съдби, чрез страданието на хората. С голяма сила тази мисъл е внушена чрез образа на Султана. Осмелила се да се противопостави на традициите, по-късно изостава от общото развитие. Все пак тя получава достъп до обществото, което я е изключило, но веднъж постигнала това, тя става яростен защитник на традициите. Семейството за нея е всичко, и затова за да спаси детето си от хорския неприязън, става причина за неговата смърт. Тази страшна майчинска трагедия още веднъж ни доказва, че новото наистина трудно се възприема и е придружено с много мъка и човешки трагедии.
Идеята за духовното израстване на народа е заложено в образа на Ния. Тя внася движение, промяна. Тя е проводник на промяната на обществените порядки, на иновациите. Именно в това се крие нейната нравствена красота и духовна широта. Ния е символ на разкрепоставянето в епохата на Възраждането. Тя е устремена към висшата духовна хармония, която изразява човешкото щастие. Но тази хармония може да се постигне само чрез целеустременост и възприемане на новото. Именно по този начин тя успява да извоюва своето щастие. За разлика от Султана тя се противопоставя на старите порядки, на закостенялостта. Конфликтът м/у двете е конфликт не м/у снаха и свекърва, а м/у новото и старото време. Талев символизира образно този конфликт чрез железния светилник и газената лампа - символи на две различни епохи. Чрез отказа на Ния да изпълни “заповедта” на свекървата си, авторът показва пробуждането на Човека, устремен към красота и светлина. Този акт на отказ символизира разкрепоставяне на личността, разцъфтяването на една вътрешно свободна личност. За разлика от свекърва си Ния не изостава от развиващото се общество, а върви успоредно с него. В образа й има нещо, което излиза извън рамките на конкретното историческо време. В нея има полъх от вечността - изконният устрем на Човека да достигне съвършеството. Точно това разкрива талев чрез описанието на исторически конфликти - безкрайното развитие на човечеството, неговото духовно израстване. Човекът, стремейки се да издигне обществото до себе си, изпреварил своето време, влиза в конфликт с изостаналостта на средата и същевременно се реализира като личност. С особена сила се налага проблемът за обособяване на човешката индивидуалност, за пълна изява на личността в пределите на историческата ограниченост. Основният вътрешен патос на творбата се изразява чрез самоутвърждаването на човека. Авторът ни описва духовно надраснал средата си човек, уверен в своите способности, знаещ какво може и какво иска. Описана е непрекъснатата жажда за духовно развитие, стремежът за разкрепоставяне, за пълна изява на личността. цЕлият конфликт излиза от сферата на личното и се пренася на една много по-широка обществена основа, излиза извън рамките на патриархалното семейство.
Силата на Талевата творба е именно в доловената атмосфера на епохата. Авторът показва пробуждането на народа, неговото духовно израстване, борбата за свобода и независимост, показана с избухването на Илинденското въстание. Димитър Талев утвърждава българските добродетели, непреклонността пред чуждата воля. Той показва как се проявява вътрешната сила на БГто, задържана векове наред. Напълно възтържествува възрожденският хуманизъм и стремежът към усъвършенстване. Именно това определя голямата стойност на тетралогията.

Димитър Талев е един самобитен представител в българската литература, а романите му са истински бестселър в българската историческа проза. След прекрасната трилогия за великия Самуил Д. Талев създава четирилогия, обхващаща по-новата история на страната ни, а именно – националното събуждане на народа срещу османското робство и борбата за българска църква и светско образование.
Първият роман от четирилогията – “Железният светилник” се възприема като самостоятелно художествено произведение, което се дължи на всеобхватното разглеждане на всички проблеми, поставени като цяло в поредицата. В романа витае патриархалният дух и господства патриархалният ред, въпреки че от всички страни вече се прокрадват новите възрожденски идеи, появява се събудената за нов исторически живот българска народност. Затов аи сюжетното действие се развива чрез съдбите на героите в творбата.
В една епоха, пълна с драматизъм и напрежение, непрекъснато застават един срещу друг двата свята – тъмното, но уютно и устойчиво царство на Султана и новите смейни порядки, дошли още с другоселеца Стоян Глаушев.Стоян влиза в дома на Султана, контролиран и строго напътстван. Той се отдава на тая чужда власт доброволно и съвестно изпълнява задълженията си на продължител на рода и грижовен стопанин. Султана, която е събрала всички представи на автора за жена и стопанка, бди над всичко. Властна и упорита, тя носи у себе си стремежа да издигне западналия род на дедите си и да го поведе на върха на вълната на бъдещето. Затова тя няма време за разнежване и успокоение. Всичко върши със зорко наблюдение и остър ум и никога не позволява чувствата и да излязат навън от привидната и студенина.
Султана е преизпълнена със скрити жизнени сили, невероятни за дребното и незрачно тяло, съхранило в себе си дълбоки морални и нравствени ценности. Израстнала в нужда, тя е горда с родовата си традиция и отстоява решенията си като застава срещу целия град и срещу всеки, който се опита да я отклони от набелязаните цели.
Нейният сложен и праволинеен характер изпъква още когато везе бялото платно за чеиза си в строги симетрични линии и без нито едно възелче, без нито един грешен бод. Дори в подбора на багрите и в неумолимата им хармония се прокрадва нейната сподавена скръб, а проблясъците на червеното доказват смелите и надежди и непобедимата и вяра в бъдещето. Това платно е като нейната душа – то е скрита изповед на мислите и, родени в студения полуизоставен дом на хаджи Серафим всред уникалната и самота. И времето на нейното мъжество наистина идва. Тя устоява на мълвата, отхвърля роднинската иерархия, преборва се с общината, но Стоян Глаушев остава в дома и и става неин законен съпруг – продължител на хаджи Серафимовия род. От този момент Султана застава като остен за него, непрекъснато го тласка напред, докато не го вмести в новото му жизнено пространство и не го нареди до най-изтъкнатите майстори на преспанската чаршия. Нищо не може да я спре в издигането на семейството, нищо не може да я изкара от равновесие, дори смъртта на първородното и дете. Само душата и знае какво чувства тази силна и несломима жена. След мъжа си Султана се заема да отгледа, възпита и изгради като личности своите деца. Безкомпромисна към идеята за онаследяване на бащиния занаят от големия син, тя отстъпва пред желанието на малкия Лазар да учи. Макар и да не показва, тя истински се радва на неговите успехи в училище и с готовност го изпраща със сина на преспанския учител Климент Бонков да учи в Охрид. Тя зорко бди над семейнататрадиция и чест. Направлява избора на синовете си за съпруги и с цялото си същество застава срещу любовта на Каторина и зографа Рафо Клинче. Дори когато се налага да отстъпи, тя пак проявява своята безкомпромисност като заставя Катерина да пометне, заченатото в момент на грях дете. Така, защитавайки моралните ценности и християнските закони, тя се опълчва срещу майчината си любов и без да иска убива единствената си и любима дъщеря. От този момент, сложила завинаги черната забрадка, тя потъва в спомена за своето престъпление и усмивката и завинаги напуска дребното и сурово лице. Но животът и, който е една непрестанна борба продължава своя ход и грижите за дома и семейството е поглъщат изцяло. Съсредоточила майчината си любов към Лазар, тя несъзнателно става поддръжничка на идеите му за освобождение от турско робство, за изгонването на гръцките духовници и за утвърждаването на българските народни ценности. С каква преданост бди над леглото му, когато го раняват. Два дни две нощи тя е неотстъпно до леглото му, изживявайки за втори път ужаса да гледа своя свидна рожба да се бори със смъртта. Съдбата бъркаше в нараненото и сърце за втори път, а там все още гореше болката и бликаше кръвта на майчиното страдание. Нейната смелост обаче е несломима и тя със сигурна ръка прави всичко възможно, за да облекчи страданията на сина си. Вместо да проклина, тя е горда от възвишените дела на най-разумното си чедо. Борбата на Лазар става и нейна борба. От престъпница и грешница Султана се превръща в ентусеизирана българка, опора на нацията си в труден исторически момент.
Закрилница на патриархалния домашен храм, Султана не иска да приеме новите порядки и докрай остава като една антитеза на напредъка. Това най-рядко проличава във взаимоотношенията и с Ния – желаната от нея снаха. Младата жена внася някаква нова светлина в мрачния дом на Султана. Създадена за обич и радост, със своето ново виждане за живота, Ния застава в противоречие със закостенелите патриархални порядки в Глаушевия дом и с жизнените принципи на властната и сурова Султана. Деспотичната героиня всячески се опитва да пречупи волята на младата жена, но този път не успява. С горда кротост и без нито една лоша дума срещу свекърва си, Ния издига ледена стена помежду им. Носителка на нов вид семейни взаимоотношения, Ния не остава зад големия зид на дома им и навсякаде следва мъжа си, стараейки се да му помага и да го вдъхновява в трудните моменти на борбата. Така, без да притежава суровата енергия на Султана, Ния доказва една силна и всепобеждаваща воля, умело скрита зад нежността и.
Носител на най-ярките възрожденски идеи в романа безпорно е Лазар Глаушев – достоен наследник на патриотичните борби на Климент Бенков. Старият и болен учител поставя основите, а Лазар и синът на Бенков Андрея продължават свещената борба за съхраняване на българщината. Замаян от вдъхновеното слово на монаха, гостувал в дома им, Лазар сам избира своя жизнен път, извиквайки в себе си : “Аз ще поведа народа, аз, аз!” И още на първата служба в църквата той се изправя и говори пред хората, а племенното му вдъхновение е сигнал за започнатото строежа на новата българска църква. Пак той организира изгонването на гръцкия наместник и въвеждането на българското благослужение. Проводник на новото, Лазар застава начело в борбата за избор на нов общински съвет, за неговото демократизиране и подчиняване дейността му на народните интереси. Пак той е в създаването на наредба за еснафите, която да въведе ред и спокойствие в трудовото им ежедневие. Героят заедно с младите хора от Пресна създават читалище “Просвета”, откъдето тръгват всички борчески и революционни идеи по-късно. На неговата твърдост и непоколебимостпреснанци дължат своето първо българско училище.
Порядъкът от своя дом, той пренася и в обществените си дела.
Но и непокорството срещу волята на майка си, той пренася в противопоставянето си на консервативните чорбаджии като Аврам Нештур, който заповядва да го убият.
Лазар печели любовта и уважението на всички хора, защото целият му живот е посветен на грижите за тези хора и когато се занимава с народните дела, той проявява изключителна изрядност и честност. Няма човек в Пресна и околностите, който да го превъзхожда, да разбира повече от него какво е нужно на народа и обществото.
И чрез образа на Лазар, и чрез образа на Рафе Клинче Талев разкрива един основен конфликт на епохата: сблъсъка между свободолюбивата и честна личност със заобикалящата я консервативна и робска действителност.
Финалът на романа представлява една метафора за непоклатимостта на родовия корен, за приемствеността между поколенията, но и за тяхна обособеност във времето на новото историческо пространство.
Затваряйки цикъла от жизнени случки и събития в дома на Султана и Стоян Глаушевски и на хората от Пресна, Димитър Талев чрез този роман оставя трайна диря в съзнанието на читателите, покорявайки ги с високото си художествено майсторство при изграждането на цяла плеяда от стари патриархални и нови възрожденски образи.
Романът е непресъхващ извор на родолюбие и възвишен национален дух, пред който и враговете плахо отстъпват.