Безплатни теми по литература

Духовната Свобода Като Житейски Избор - "Потомка"

2008-05-16T05:43:00.000-07:00

В началото на XX век бъл¬гарската поезия е онова изкуство, което най-ярко и най-пълно разкрива духовните тър¬сения на личността, осъзнала себе си като един неповторим индивидуален свят. Мис¬лите и чувствата, терзанията и надеждите, разочарованията и копнежите, неувереност¬та и вярата, намерили израз в поетичните творби, създават представата за новия чо¬век на новия век, който желае да осъзнае заобикалящата го действителност, да наме¬ри верния житейски, път, да осмисли своето място в битието.
В поетичния свят на българската литера¬тура за първи път жената творец заема сво¬ето достойно място. Тя заявява правото си да докаже силата на своята личност и да представи пред света женското светоусеща¬не. Елисавета Багряна е първата българска поетеса, която поставя като основни моти¬ви в творчеството си проблемите на жената и определя мястото й в един суров и без¬компромисен свят. В стихосбирката „Веч¬ната и святата” Багряна създава образа на вечната жена - любяща и изискваща, сми¬рена, но не примирена, изпълнена.с мечти и копнежи по красивото и непостижимото, създаваща и съхраняваща извечното и из-началното - тайнството на живота. В едно от най-представителните стихотворения за тази стихосбирка - „Потомка”, е разкрит вечният човешки стремеж към духовно съ¬вършенство, към волност и простор. Сво¬бодата е съзнателният житейски избор на личността, защото е най-висшето проявле¬ние на човешката воля. Традиция, настоя¬ще и бъдеще се събират в едно - в съдбата - на героинята, която е едно - временно наследничка на изконно родовото и личност, отричаща сковаващите рамки на традицията. Разкъсала оковите на времето и прост-ранството, тя се превръща в символ на веч¬ното търсачество и на освободения от ус¬ловности дух.
Заглавието на стихотворението отвежда към мотива за родовите корени, за съхраняването и онаследяването на родовата памет. Човекът изгражда своите нравствени устои в рамките на семейството и рода. Той е час¬тица от живота, който е съществувал и пре-ди него и който ще съществува и в бъдеще. Като част от вечния житейски кръговрат, лич-ността трябва да приема традицията и да я предава на поколенията, като я.следва в своя житейски път. Лирическата героиня на Баг¬ряна обаче категорично отрича познатите белези на традицията -тя не носи съзнател¬ното познание за предците си, те са някъде далеч в миналото, непознати и незнайни, и като че ли нямат нищо общо с нейния живот. Двойното отрицание - „няма”, „не знам” в първата строфа категорично поставя гра¬ницата между минало и настояще. Герои¬нята не се нуждае от подкрепата на мина¬лото и рода, за да изгради същността си. Не й липсват родовите предания, натрупаният житейски опит, мъдростта на предците. Чуж¬ди на същността й се оказват такива симво¬ли като „прародителски портрети” или „фа¬милна книга”. Светът принадлежи на настоя¬щето, изгражда се и се променя непрекъс¬нато. Той сякаш е загубил връзката си с ми¬налото и традицията. Настоящето не изиск¬ва преклонение и подчинение на родовите закони. Героинята живее в настоящето и спокойно изповядва:
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.
Като че ли са скъсани връзките минало -настояще, род-личност. Началото на творбата внушава откъснатостта на героинята от рода и традицията. Приглушената памет на времето не е предала най-ценното - заве¬тите, мъдростта, духовните търсения на предците. Но, оказва се, че така е само на пръв поглед. Дълбоко в душата на героиня¬та съществува истинската, неунищожима и незаменима с нищо кръвна връзка, свърз¬ваща с миналото:
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя осъществява онази дълбока свързаност със земята и рода, която формира духовна¬та същност на личността. Тази неосъзнавана напълно връзка предопределя нравстве¬ните и духовни търсения на героинята. Ан¬титезата, въведена с противопоставителния съюз „но”, променя насоката на размисъла за ролята на рода и миналото в съдбата на човека. Душевността на героинята е изтъка¬на от бунт и грях, от неутолим стремеж към свободата. Бунтът определя житейската й по¬зиция. Тя не желае да приема наготово дейс¬твителността и да се подчинява на общоп¬риетото, но е готова да наследи онова, кое¬то лично е осмислила като ценност. Тя при¬тежава вътрешната свобода да надмогне сковаващо тесните рамки на ежедневието и да полети чрез мечтите си към други ду¬ховни измерения. Бунтът води към бъдеще¬то, но той връща героинята и към изначал¬ното - „към греха ни пръв”. Кръвната връзка говори, че нарушаването на традициите, бунтовничеството и неподчинението са съ-ществували далеч назад във времето. Гре¬хът задължително е свързан с любовта и сво¬бодата. В името на любовта прародителките са прекрачвали отвъд позволеното. Гре¬хът е начин да следваш повелята на сърцето и да осъществиш себе си. Греховността, заложена в духовната нагласа на предците, се предава от поколение на поколение и съз¬дава неспокойни, непокорни личности. По¬томката усеща гневната кръв в жилите си, онази кръв, която някога е повела „прабаба тъмноока" в нейния бунт срещу света и ко¬ято я е направила волна личност, изцяло от¬дадена на живота и на любовта. Престъпи¬ла традицията, прародителката е достигна¬ла най-ценното - духовната свобода. Лири¬ческата героиня е онаследила тази сила на духа, смелостта и вярата в себе си. Тя се възхищава от куража на предците, които в името на любовта -и свободата са дръзвали да напуснат спокойствието на дома и рода, да отхвърлят познатото и да приемат неиз¬вестното. Свободолюбието е определяло техния житейски избор. Бунтовничеството ги е правело различни - личности, способ¬ни да се борят за щастието си. Но щастието е греховно, то не е свързано с родовите тра¬диции и вековните ценности. А грехът е свър¬зан с изкупление. Поколенията носят вина¬та на предците си, но онаследяват и копне¬жа по волността и свободата. Бунтът, запла¬щан дори с цената на живота, отвежда към свободата. Много романтика се крие в кар¬тината на волните поля, които приемат вол¬ните и свободолюбиви хора, символ на лю¬бовта и силата на живота:
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятъра, следите изравнил.
Героинята следва уверено избрания жи¬тейски път. Тя е победила не традицията, а лицемерното следване на вековното, непро¬менимото:
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля...
Потомката е свободна личност. Минало и настояще, традиция и търсачество се преп-литат в нейната душа. Тя следва твърдо сво¬бодно избрания си път - да продължи жи¬тейските си и духовни търсения, водещи към свободата. В стихотворението понятието свобода е осмислено с конкретни предста¬ви - необхватните поля, конския бяг, вол¬ния глас, вятъра, крайдунавските равнини. Понятието свобода е изпълнено с романти¬зъм и несъмнено е най-голямата ценност за личността. Всяко житейско решение се постига с ко¬лебание, неувереност и размисъл. Мно¬гократно повтореният глагол „може би" го¬вори за условност на изповедта, но не и за слабост на характера. Неспокойният дух на лирическата героиня търси верния път, а уве¬реността, че ще го открие, е ясно доловима. Тя е силна личност, потомка на силни пра¬деди:
Може би съм грешна и коварна, може би сред път ще се сломя... Истините се постигат трудно, с цената на много усилия и упорита ежедневна борба за отстояване на собствените позиции. Греш¬ността и коварството правят героинята част от вечното женско начало, сродяват я с ми¬налото, разкриват необходимостта жената постоянно да отвоюва своето място в жи¬вота. Грешността е продължение на онзи първи грях, родил се от бунтовната кръв и непримиримостта с посредственото в жи¬вота. Грешността и коварството са заложе¬ни в женската-природа. Дали ще стигнат си¬лите на героинята да извърви достойно своя житейски път, да следва повелите на кръвта и да отстои правото си на избор, стремежа си към свобода? Дали крехката женска при¬рода е способна да поеме тежестта на жи¬тейското бреме:
може би сред път ще се сломя
Съмнението винаги съпътства духовните търсения. То е присъщо на духовно богати¬те личности. Лирическата героиня знае, че най-важното е себеоткриването и себе отстояването. Много препятствия трябва да бъ¬дат преодолени, за да се постигне истинско удовлетворение. Но потомката носи ясно¬то съзнание, че лесни пътища няма, а тя ще запази силата и устойчивостта на духа си, защото е „щерка вярна” на вечното и непреходното - родната земя.
Стихотворението „Потомка” е дълбоко осмислена изповед на жената, търсеща сво¬ето място в света. Багряна стига до най-сък¬ровените кътчета на женското съзнание и открива скритите копнежи и надежди. Же¬ната с богата и сложна душевност твори кра¬сотата в живота и съхранява любовта. Но¬ваторството на стихотворението се крие в точно намерената и осъзната връзка между жената и земята-майка - еднакво призвани и предопределени да създават и да съхра¬няват живота.
Дълбоката емоционалност, присъща на цялото стихотворение, намира най-силен израз в последните стихове - пряко обръ¬щение към най-святото за героинята - майката-земя:
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.
Обръщението, съпътствано с епитетите „вярна” и „моя”, утвърждава неразривната връзка: личност - родовост, минало - нас¬тояще - бъдеще. Героинята се изживява ка¬то частица от вечната земя, прекланя се пред животворната й сила и е благодарна, че мо¬же да се нарече нейна „щерка вярна”.
Стихотворението „Потомка” създава но¬вия образ на жената - искрена и освободе¬на, следваща традицията и воюваща за изя¬ва на личната си позиция. Образът на жена¬та в поезията на Багряна покорява с порива към волност и простор, със своето жизнелюбие и свободолюбие, с копнежа по не¬познати светове. Творбата доказва, че фор¬мирането и съхраняването на личността ми¬нава през родовата памет, но се утвържда¬ва чрез непримиримостта, търсенето и на¬мирането на свой житейски път. Свободата на духа е ценността, която сродява поколе¬нията и събира в едно желания, мечти и коп¬нежи.

Какъв духовен портрет на жената изгражда Елисавета Багряна в стихотворението “Потомка”?

2008-05-16T05:40:00.000-07:00

Лирическият глас на Багряна е толкова силен, толкова самостоятелно нов, че се забелязва веднага на фона на многообразната и богато одарена литературна атмосфера на времето. Поезията й е и микровселена на желания и пориви. На жената? Да! Но и не само на жената. Това е поривът на човека от първата половина на XX век, който воюва за простор на мисълта, но и на най-обикновените човешки желания; за него изживяването на мига е израз на духовна разкрепостеност.
Стихотворението “Потомка” представя традиционното схващане за времето като кръг от събития: от раждането до смъртта и нетрадиционната представа за родовата памет. Дългата линия на кръвна приемственост – от праисторически времена до нашия век – утвърждава образа на лирическата героиня в творбата като обобщение на жената с горд и неспокоен дух и създава представа за женския характер като въплъщение на свободолюбие, волност и сила. Героинята жадува за необятни простори, усеща вятъра, стихията и океана.
Творбата започва с отрицание – паметта на героинята не е съхранила никакви портрети, книги, завети. Още първите две строфи на стихотворението карат читателя да почувства бунтарското настроение на лирическата героиня. Един контраст създава представа за нетрадиционните нравствени ценности в нейния духовен живот. Този контраст получава най-ясен израз в противопоставянето на глаголите “”знам и “усещам”. Героинята не знае своето минало, тя го усеща. Текстът поставя един срещу друг два много различни начина да се разбира светът и мястото на личността в него, с няколко щриха противопоставя два вида познание. Първият вид е рационален и хладен, той зависи от реалността на съществуващи вещи, видени с очите, това е значението, съградено, върху сигурната основа на факти, документи и спомени. Вторият вид може да бъде наречен интуиция или проникновение, той не зависи от външния вид. Това е знание на душата, която единствена може да проникне отвъд предметите, да види дори онова, което не е оставило следи в материалния свят. Героинята отхвърля сигурното, но хладно знание. Нейната съдба е да бъде неспокойна, непокорна и заслушана в ритъма на сърдечните трепети. Едновременно с глагола “усещам” в текста се появява образът на “кръвта”. Чрез него се изгражда представата за едно странно родство, което не може да бъде вписано в архиви, фамилни книги и документи.
Кръвта е тройно определена – “древна, скитническа, непокорна”, както и със следващите два стиха:
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
Втората строфа изгражда почти завършен образ на кръвта. Той обобщава усещането за принадлежност на лирическата героиня към света на изконно българското, макар че този свят не притежава конкретни исторически измерения в текста. В чувствата на героинята нахлуват неспокойствието и неудовлетвореността. Те я карат да се буди нощем посред сън, да търси непрекъснато, да преоткрива света. С творчеството на Елисавета Багряна в българската литература за пръв път нахлуват присъствието и светоусещането на жената “първата и последната” – вечната жена.
Лирическата героиня от нейните стихове е дръзка, непокорна и смела в мечтите си. У нея живеят стихиите на водата и вятъра. Тя обича да странства, да опознава нови земи и хора, да среща неизвестното и дори опасното в своя път. Тази героиня е много различна от кротката уседнала българка, затворена в своя дом и в тесния кръг на семейството си, която е типичен образ в литературата ни преди Багряна.
Лирическата героиня на Багряна наследява качества, присъщи на самодивите и русалките в българския фолклор: свободолюбие, непокорство, волност и широта на духа. Тя обаче не е приказно създание, а реална и земна съвременница на своите читатели, човек, който обича прогреса и техниката.
Стихотворението “Потомка” очертава дълга линия на приемственост в характера на българската жена. Тази линия свързва съвремието на поетесата с древните времена, когато още не е съществувала даже българската държава.
Поетическото видение ни показва как в някаква безлунна и тъмна нощ една друга жена – непокорна и непозната – е осъществила правото си на свобода и любов. Споменът за нея, предаван единствено в тайнството на кръвта, кара героинята-потомка да се буди в подобни тъмни нощи, за да усети как тропотът на конски копита отеква в сърцето й. Тъмнооката прабаба е избягала, за да последва своята забравена любов. Това е нарушение от гледна точка на родовите закони. Но героинята намира опора в повелите и зова на сърцето. Примерът от древността показва, че именно непокорството и бу нтът са значимите родови черти. Във “фамилната книга” са записани бунтовете на непокорната кръв, изблиците на страстта. Авторката ни въвежда в един романтичен свят на силни страсти и емоции, свят на езическо опиянение от силата на живота и любовта.
Конят, полята, вятърът стават устойчиви символи на състоянията на всеки човек. За да постигне щастие, той трябва да премине през много изпитания и по този начин да опази силата на чувствата.
Чрез мотива на бунта поетесата още по-ярко обвързва и греха със свободата и волността. Неслучайно цялата поезия на Багряна е била осмисляна в категориите на греха и светостта. Поетесата не забравя, че свободата минава през принципа на жертвеността, смъртта на пътя се появява като знак на цената, която всеки, устремил се към свободата, трябва да заплати. Поезията на Багряна се появява като истинско предизвикателство към остарелите нравствени норми на българската литература от 20-те и 30-те години на XX век. Тя поставя началото на една плодотворна традиция, която ще продължава да се развива и в наши дни.
Краят на стихотворението отново въвежда представата за кръв и кръвна обвързаност. Тук вече героинята е открила по-конкретни измерения на тази непреодолима и силна връзка: тя е в близостта между майка и дъщеря. Само че това е една необичайна майка, по-голяма и по-древна от майката на всеки отделен човек – самата земя. Лирическата героиня е нейна “вярна щерка”, ала тя не е сама в своята преданост към земята. Нейният образ вече е обобщителен, той представя всички жени, дъщери на земята, които носят в кръвта си трепетите на порив към волност и свобода. Дори когато говори за себе си и за своите най-съкровени чувства, героинята-потомка от стихотворението на Елисавета Багряна е чужда на желанието да се разкрасява, да се представя в идеализирана светлина. Тя признава открито:
Може би съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя...
Откровеността в тези думи не изразява неверие или колебание в избрания жизнен път. Тя служи по-скоро, за да се построи в текста един последен и много важен контраст: “грехът” и “коварството” са качества, които една личност, една конкретна жена може да прояви понякога, но в това няма нищо странно и страшно. Грехът е съдба на всеки човек. Над греха и коварството обаче остава неразрушимата святост на една вечна връзка, която не може да бъде измерена нито с исторически, нито с нравствени категории, това е връзката на всяка жена със земята майка. Чрез силата на изповедта стихотворението синтезира идеята за участта на жената. Древната и свята земя живее в кръвта на всяка жена и всяка жена в своя живот повтаря нейната участ – да ражда и да храни деца, да обича и да бъде обичана, да надживява с търпение и добро, и зло.
Поетесата създава новия образ на жената – искрена и свободна, следваща традицията и воюваща за изява на личната си позиция. Духовният портрет тук ни покорява с порива към волност и простор, със своята виталност и свободолюбие, с копнежа по непознати светове. Формирането на личността й минава през родовата памет, но се утвърждава чрез непримиримостта, бунта, търсенето и намирането на свой житейски път.

Гласът на освободената българска жена - "Потомка"

2008-05-16T05:34:00.001-07:00

Поезията на Елисавета Багряна е ярко художествено въплъщение на порасналото самосъзнание и самочув¬ствие наличността, характеризиращо 20-те години на XX век. Проникновено и въл¬нуващо поетесата разкрива образа на „вечната и свята” българска жена, която не приема тесните рамки на еснафския до¬машен бит. Тя е личност с многообразен и сложен живот.
Гласът на освободената от догми и пред¬разсъдъци българска жена силно, властно и жизнеутвърждаващо звучи в стихотворе¬нието „Потомка”. Багряна разкрива виталността на женската природа, обвързваща в едно цяло минало, настояще и бъдеще, като следва пулса на „непокорната” си кръв.
Заглавието на стихотворението поставя идейния акцент върху родовите корени, но първата строфа е антитезисна на тази идея: „Няма прародителски портрети, ни фамилна книга в моя род и не знам аз техните завети, техните лица, души, живот. ”
Знаците на историческата родова памет са визирани от Багряна като унищожена диря на времето в липсващите „прароди¬телски портрети", „фамилна родова книга” и „завети”. Лирическата героиня със своя¬та интуитивност, чувствителност и темперамент преодолява тази празнота на памет¬та, вслушвайки се в гласа на древната, скит¬ническа и непокорната своя кръв, отпра¬щащ я далеч назад във времето, чак до пър¬вородния Евин грях:
Но усещам, в мене бие древна, скитническа, непокорна кръв. Тя от сън ме буди нощем гневно, тя ме води към греха ми пръв.
Този гневен глас на вечността провокира непознаващата граници жизненост на Баг¬ряна, а мотивът за скитничеството - израз на волност и жизнелюбие, естествено се налага като лайтмотив в цялото й творчест¬во. В стихотворението „Потомка” той е обвързан и с идеята за историческа памет и приемственост между поколенията. Ето за¬що споменът за прабаба тъмноока в „сви¬лени шалвари и тюрбан”, дръзнала да спо¬дели чрез бягство любовта си с чуждестра¬нен светъл хан, не е изненадващ. Той е ес¬тествена връзка между настоящето на изповяданото от лирическата героиня и не¬говото поетично изживяване в образите от миналото, закодирали тази виталност.Деликатността на предположението, из¬разено чрез недоизказаното „може би”, е част от духовната противоречивост на по¬етесата. За нея гласът на освободената ви¬талност е силно усетено и осъзнато личностно извисяване. Това е естественият повик надуха.
Конският тропот, кънтял из крайдунав¬ските равнини, и вятърът, като съучастник в бягството на влюбените, са онези кос¬мически знаци за благословия, които Баг¬ряна улавя със свръхчувствителните си се¬тива. Именно затова в нея се разгаря обич към „необхватните с око поля”, към „кон¬ски бяг под плясъка на бича”, към „волен глас, по вятъра разлян”.
Последната строфа е самопреценката на Багряна, отново деликатно заявена: „Може би съм грешна и коварна, може би сред път ще се сломя... ”
Поетесата е категорична във вътрешната си убеденост, че е част от майката земя, на която се врича клетвено. Това извисява духа й над житейските неизбежни неудачи и слива човешкия й свят с космическия ри¬тъм не само на родната земя, но и на цяла¬та Вселена: „... аз съм само щерка твоя вярна, моя кръвна майчице - земя. ”
Гласът на свободната българска жена, звучащ в стихотворението „Потомка”, по-ражда размисли за изключителната сила на „вечната и свята” жена, чиято свещена ми-сия е съхраняване на живота и неговата кра¬сота.

Ренесансовият човек в „Декамерон”

2008-05-16T05:31:00.000-07:00

С пълно основание можем да заявим,че „Декамерон” е първото произведение в европейската проза на границата между Средновековието и Ренесанса, в което художествено и убедително е формулирана една коренно различна от съществуващата дотогава представа за човешката личност.
В най-известното си произведение- сборника от 100 новели „Декамерон”, Бокачо утвърждава една нова концепция за човека като съчетание от добро и зло, от възвишени чувства и греховни дела, земен и жизнелюбив, способен да бъде в едно и също време господар на съдбата си и играчка в нейните ръце. Човек е еднакво податлив и на изкушенията в живота, и на ограниченията на морала или религията.
Бокачо акцентира най-вече на многообразието на изпълващите човешката душа чувства- добри и лоши, на непредсказуемостта на различните ситуации- щастливи или нещастни, в които човек може да изпадне и да реагива на тях по различен начин.
Концепцията за човека в унисон с хуманистичните идеи на Ренесанса, е прокарана и разгърната в „Декамерон” в две проивоположни и на пръв поглед като че ли взаимно изключващи се посоки. Едната от тях, подкрепена с повече от половината новели в сборника, ни внушава, че човек не е господар на съдбата си , а е играчка в ръцете на капризното Просвещение. Нещо, което ни напомня например зависимостта на човека от боговете в античните трагедии. Другата линия в изграждането на цялостната концепция за човека се базира на мисълта, че въпреки обстоятелствата човек е творец на своя живот и с постъпките и с предпочитанията си сам определя своята участ и миговете на щастие, които изпитва. Тази поляризация във внушенията на Бокачо към читателя не е нито случайна, нито необяснима, ако си припомним реалното положение на човека в ранноренесансовата епоха. Той все повече се освобождава от оковите на средновековното мислене и от абсурдните ограничения по отношение на своята жизненост. Това му дава основание да се чувства силен, непобедим и самоуверен, както никога дотогава. В същото време обаче ренесансовият човек интуитивно чувства, че падането на старите задръжки и разкрепостяването не само на духа, но и на нравите, крие опасност от настъпването на хаос, анархия и морална деградация. Необходима е все някаква мярка, някаква сила- а какво по-приемливо може да се измисли от силата на възвишената духовност, която да спре човека, ако той навреме не осъзнае, че свободата, освен всичко друго, означава и отговорност! За всяка минала предела на човешката безотговорност проява на героите от „Декамерон” е предвидено реципрочно възмездие, което вече е поверено в ръцете на всемогъщата Съдба.
Ренесансовата концепция за човека като господар и създател на доброто и лошото в своя живот е особено приемлива перспектива за силната личност. Всеки се стреми към повече щастие, любов, възможност за себеизява и е това няма нищо лошо. Напротив, в много от 100-те новели непреодолимите препятствия и пречки пред влюбените се оказват в крайна сметка преодолими, именно защото героите фанатично вярват в своите сили, ум, хитрост и таланти. Не ги спира дори и смъртта, пресичаща понякога фатално техния житейски път, но безсилна да убие любовта им.
На фона на превърнатата от чумата в масова гробница Флоренция Бокачо строи, образно казано, сграда от 100 оптимистични и дори весели новели, в които шества всепобеждаващата любов. Неговите герои сами определят съдбата си, настоичиво се борят с позволени и непозволени средства за своето щастие, водени от мисълта, че любовта е по-силна от хората и особено от техните лицемерни усилия да я крият.
Човекът в „Декамерон”, видян в светлината на новите хуманистични идеи, действа смело, енергично и умно, за да доведе събитията до благоприятен край. Той е творец на съдбата- опитваща се често да си играе с него, само в случайте, когато не се плаши от нейното противодействие, а проявява чудесата от смелост, доблест, съобразителност, щедрост и оправдано от възможностите си самочувствие. Бокачо утвърждава правото на героите си на щастие, насърчава тяхното желание да се докажат и да защитят своята чест и гордост. Това е напълно в унисон с неговата концепция за човека, който не само може, но и трябва да разчита преди всичко на себе си, ако иска да бъде щастлив и уважаван.
Новият ренесансов човек според Бокачо е длъжен да бъде умен, да се самоусъвършенства, защото според автора няма по-голям, по-непростим грях от глупостта щом като не е вродена, а е рожба на невежеството. Той винаги застава на страната на тези свои герои, които проявяват ум, съобразителност и проницателност, изградени на основата на знанията и опита.

Какво е отношението на Бокачо към богослужителите - “Декамерон”

2008-05-16T05:29:00.000-07:00

В “Декамерон” Бокачо показва своето отрицателно мнение за богослужителите. Монаси и монахини биват осмивани и разобличавани в непристойни постъпки. Авторът показва, че и те като всички останали са грешни хора. По време на чумната епидемия хората издигат плътските удоволствия в култ, което до тголяма степен изкушава добронамерените богослужители. Бокачо показва наивността, двуличието и лицимерието на божите служители, гледащи единствено да имат своя изгода. Авторът описва постъпките на монасите, които се възползват от невинността и неразумността на млади момичета, за да задоволят своите желания. Всеки от монасите е потаен и недостоен за уважение. Той смята, че щом никой не го вижда няма от къде останалите да разберат за това, което е извършил. Но не винаги се оказва така. Благодарение на голямата си съобразителност, някои от монасите успяват да се отърват от наказанието. Например игуменът, който смята да накаже един монах, задето е съгрешил с едина девойка, не успява да осъществи намерението си, защото е уличен в същия грях.
Бокачо “напада” едно от най-свещените места-манастирът. Там не е позволено да се извършват каквито и да било постъпки, нарушаващи строгите норми на църквата. Авторът разобличава и монахините. Дали своя обет пред Бога, венчали се за него, те му поставят рога, стига да им се удаде подходяща възможнаст –като тази с Мазето. Възползват се от неспособността му да говори мислят, че никой не ще може да ги разобличи, но се оказват надхитрени. Преструвайки се на безгрешни и праведни, те всъщност са алчни и лицимерни. Смятайки ,че Скритият грях е половин грях те се поддават на изкушението и единствено ги подкрепя мисълта, че и те са хора като останалите.. Укоряват останалите, но бъдат ли разобличени се преструват на разсеяни или казват, че това което са направили е разрешено. Пример за това е абатисата, която в голямат бързина нахлупва едни гащи на главата си.
Бокачо описва ненаситността, лицимерието, двуличието, наивността, нечестието, лъжата,

В “Декамерон” Бокачо не само показва какво е отношението му към жените и любовта, но и към богослужителите. В част от новелите той разобличава монаси и монахини с непристойни постъпки за божи служители, за да покаже, че и те са хора, грешни като останалите. Бокачо показва, че зад расото на един монах, независимо от това, че е дал обет пред Бог , стои преди всичко мъж. Според всеки монахините са дали обет пред Бог и с това” са се венчали за него”. Този обет не бива да бъде нарушаван. Бокачо обаче показва, че това не е вярно.
Манастирът е място, което не бива да бъде опетнявано. Църквата не разрешава плътските желания и възползването от слабастта на другия. Да, но в този чумен период плътските желания са издигнати в култ и монахини и монаси смятат, че щом останалите хора се отдават на тях, защо и те да не се възползват. И те са хора като останалите. Въпреки че строгите правила на църквата ги забраняват богослужителите тайно задоволяват своите желания. Те смятат, че щом никой не ги е видял, никой няма да разбере, а “Скритият грях е половин грях”. Всеки от богослужителите е лицемер и двуличник. /двамата монаси в килията с момичето/ . Всеки гледа да има своя изгода от положението.

В “Декамерон” Бокачо показва отрицателното си виждане за богослужителите. В част от новелите той ги разобличава непристойните им постъпки и показва, че и те са грешни хора като останалите. Бокачо изобличава лицимерието, наивността и двуличието на монаси, абатиси и монахини, които си поставят за цел да задоволят желанията си. Монасите, които би трябвало да са добронамерени към всеки се възползват от невинноста и неразумността не млади момичета, за да задоволят плътските си желания. За тях обетът пред бог сакаш не представлява нищо. Преструват се на праведни и безгрешни, поучават или мъмрат другите за същите порочни според църквата дела, но стане ли въпрос за самите тях се оправдават и така завъртат нещата, че да изглежда, че са напревили нещо правилно и редно.

Новото и старото- борба и взаимодействие в "Железният светилник"

2008-05-15T05:15:00.000-07:00

Творчеството на Димитър Талев е продължение на епичната традиция, установена още с Вазовия роман- епопея “Под игото”, и отражение на възрожденския подход в пресъсдаването на историята. Стремеж не към докоментално пресъздаване на събитията, а към тяхното човешко осмисляне, отразяване на фактите чрез многообразието на човешките съдби, чрез техните ежедневни битови и духовно- психологичиски измерения.
Тетралогията на Д.Талев(“Железният сетилник”,”Преспанските камбани”,”Илинден”,”Гласовете ви чувам”) е посветена на живота на македонското население, на неговите борби за духовното и политическо самоопределяне. Авторът разгръща многостранната картина на народни живот , който чрез атмосверата на битовото ежедневие, на нравите и обичате, на народната социална, политическа и нравствена философия отразява духа на историческата епоха. Център на художественото произведение е съдбата и духовният живот на човека и народа, ясно изразени още в първия роман: “Ж-с”
Романът ни принася в епохата на възраждането, действието се развива в гр. Преспа- скоро след голямата епидемия от чума. Главният герой Стоян Глаушев избягал от родното си село преследван от Осман кехаята. Тук той среща Султана- внучката на прочутия някога, но впоследствие разорил се чорбаджия, която го прибира в къщата си. За нея няма никаква перспектива тъй като за бедните, тя е внучката на хаджи Серафим, а за богаташите е твърде бедна.В съдбата на Султана виждаме първия сблъсак на човека с времето и неговия морал, с неписаните му норми. Героинята се пробужда и изпреварва времето си със своята воля, здрав разум, вътрешна сила и целеустременост:
“Не беше лесно човк да тръгне сам против всички, но още повече за една бедна девойка, но хаджи Серафимовата внучка реши да върви до край. Водеше я нейният бистър ум, копнежът и за щастие, нейната гордост.”
Бунтът на Султана е бунт на личността срещу изостанолостта на обществото и в него виждаме първите кълнове на възраждането.Димитър Талев обаче долавя нещо много съществено, че духовното пробуждане и израстване, навлизането на новото става трудно, придружено е с много драматизъм и трагизъм, но все пак то си прави път чрез живи човешки съдби, чрез страданието на хората. С голяма сила тази мисъл е внушена чрез образа на Султана. Осмелила се да се противопостави на традициите, по-късно изостава от общото развитие. Все пак тя получава достъп до обществото, което я е изключило, но веднъж постигнала това, тя става яростен защитник на традициите. Семейството за нея е всичко, и затова за да спаси детето си от хорския неприязън, става причина за неговата смърт. Тази страшна майчинска трагедия още веднъж ни доказва, че новото наистина трудно се възприема и е придружено с много мъка и човешки трагедии.
Идеята за духовното израстване на народа е заложено в образа на Ния. Тя внася движение, промяна. Тя е проводник на промяната на обществените порядки, на иновациите. Именно в това се крие нейната нравствена красота и духовна широта. Ния е символ на разкрепоставянето в епохата на Възраждането. Тя е устремена към висшата духовна хармония, която изразява човешкото щастие. Но тази хармония може да се постигне само чрез целеустременост и възприемане на новото. Именно по този начин тя успява да извоюва своето щастие. За разлика от Султана тя се противопоставя на старите порядки, на закостенялостта. Конфликтът м/у двете е конфликт не м/у снаха и свекърва, а м/у новото и старото време. Талев символизира образно този конфликт чрез железния светилник и газената лампа - символи на две различни епохи. Чрез отказа на Ния да изпълни “заповедта” на свекървата си, авторът показва пробуждането на Човека, устремен към красота и светлина. Този акт на отказ символизира разкрепоставяне на личността, разцъфтяването на една вътрешно свободна личност. За разлика от свекърва си Ния не изостава от развиващото се общество, а върви успоредно с него. В образа й има нещо, което излиза извън рамките на конкретното историческо време. В нея има полъх от вечността - изконният устрем на Човека да достигне съвършеството. Точно това разкрива талев чрез описанието на исторически конфликти - безкрайното развитие на човечеството, неговото духовно израстване. Човекът, стремейки се да издигне обществото до себе си, изпреварил своето време, влиза в конфликт с изостаналостта на средата и същевременно се реализира като личност. С особена сила се налага проблемът за обособяване на човешката индивидуалност, за пълна изява на личността в пределите на историческата ограниченост. Основният вътрешен патос на творбата се изразява чрез самоутвърждаването на човека. Авторът ни описва духовно надраснал средата си човек, уверен в своите способности, знаещ какво може и какво иска. Описана е непрекъснатата жажда за духовно развитие, стремежът за разкрепоставяне, за пълна изява на личността. цЕлият конфликт излиза от сферата на личното и се пренася на една много по-широка обществена основа, излиза извън рамките на патриархалното семейство.
Силата на Талевата творба е именно в доловената атмосфера на епохата. Авторът показва пробуждането на народа, неговото духовно израстване, борбата за свобода и независимост, показана с избухването на Илинденското въстание. Димитър Талев утвърждава българските добродетели, непреклонността пред чуждата воля. Той показва как се проявява вътрешната сила на БГто, задържана векове наред. Напълно възтържествува възрожденският хуманизъм и стремежът към усъвършенстване. Именно това определя голямата стойност на тетралогията.

Светът на Ирина и Борис Морев показани в романа “Тютюн”

2008-05-15T05:12:00.000-07:00

Мислейки върху романа “Тютюн”, откриваме, че в края на краищата това е романът на Борис и Ирина. Борбите на тютюневи магнати увлечени в печалбата и експлоатирането на работниците са почвата, върху която израстват личните драми и особено драмата на сина на гимназиалния учител Борис Морев и Ирина.
Малко образи са така психологически уплътнени като героите на Димитър Димов Борис Морев с неговото величие, разгрома и гибелта, и Ирина – с превръщането й от чисто, мечтателно момиче в държанка.
Ирина преминавах от ръка на ръка и винаги остава горда и недостъпна като кралица, надменна в своята красота. Около нея загиват хора, нейният път се покрива с гибел и смърт, но нея нищо не може да я засегне. Събитията поставят хората в различни отношения и в друг, според изменящите се ситуации. Ирина мени своя образ според хората, с които се движи, различно отразена от тях. Тя е любовница и опора на Морев, негово спасение, докато обикновения чиновник от “Никотиана” я вижда по следния начин: “Тя изглеждаше тъкмо обратното на онова, което можеше да се очаква от любовница на милионер: беше хубаво, но скромно момиче – без грим без накити, без никакво желание да се покаже с него. Секретарят я намираше безинтересна".
Любовта на Ирина и Борис преминава през различни препятствия, но в края на краищата те получават всичко, към което са се стремили, те имат богатство, власт, между тях не остава никаква пречка. Но точно тогава се разбира, че между тях лежи някакво празно пространство. Между тях стои отчуждението и самотата – По-късно те само откриват, че между тях винаги е стояла “Никотиана”.
Именно “Никотиана” е центъра около който се движат всички съдби в романа. Всичко става в името на “Никотиана”. Заради нея Борис изоставях Ирина; заради нея се експлоатират гладните работници; заради нея става стачката, в която намират смъртта си Спасуна и Чакъра; заради нея умира Борис и пак заради нея Ирина пропилява живота си, и се превръща в монета в ръцете на Борис.
За Борис “Никотиана” е повече от едно предприятие, което носи пари. Тя е една представа,която той носи в душата си,без да има време да я анализира. Той вижда само едната и страна, тази, която означава мощ, слова, власт и пари, а за другата и страна въобще не се замисля. Това негово влечение е несъзнателно престъпване към пропастта. Същото е и с Ирина за да достигне върховете на обществото, блясъка и разкоша, които е мечтала, тя също загубва човешката си стойност. Неусетно “Никотиана” я заплита в мрежите си и тя се превръща в платена жена и хладна развратница.
Борис Морев изгубва Ирина, изгубва себе си, изгубва всичко. Той притежава само парите, с които не знае какво да прави; само сластта, която не може да му върне Ирина; само “Никотиана”, която властва над него той постига всичко, за което е мечтал, а в този момент се окозва по-беден и по-самотен от всякога.
Борис Морев загива не от друго, а от постигане на собствените си желания, от собственото си богатство и могъщество. Ирина също трябва да постигне всичко, което е мечтала, за да разбере, че губи всичко, което е имала.
В рая на романа виждаме тъгата на Ирина по онова, което е загубила: “Обзе я желание да се върне към спокойствието на тия дни, да се измие от калта, която е покриваше сама. Ала тя съзна, че не можеше да направи вече това. Калта се бе втвърдила. Егоизмът и развратът й се бяха превърнали в навик. Единственото, което и оставаше, бе да не стига до най-големите подлости, да не мачка достойнството на хората…”.

Социални и нравствени проблеми в романа “Тютюн” от Димитър Димов

2008-05-15T05:04:00.000-07:00

Димитър Димов е едно изключително явление в нашата литература.
Високообхватният му талант може да се мери само с творчеството на великия Вазов и Йовков и гениалните Яворов и Смирненски.
В неговите романи много оригинално, като разрушителна стихия преминава отрицанието на стария, отмиращ свят на капитализма.
Творчеството му е буквално арена на кървави социални и житейски стълкновения, на мощни душевни страсти, на борбата между доброто и злото. Неговите герои или израстват, или се саморазрушават в преследване на целите и идеалите си.
Най-правдиво и с най-голяма художествена сила Д. Димов разкрива цялата гнилост на капиталестическия свят в романа “Тютун”. В него той през цялото време противопоставя богатите тютюнотърговци и суровите, калени в битката за оцеляване тютюноработници.
В романа са заложени социалните конфликти, интимния свят на тютюневите магнати, драмата на жената от средната социална група, достигнала върховете на хайлайфа и безграничната воля за постигане на социална справедливост у тютюноработниците. Д. Димов критикува безотечествената икономическа политика на едрата буржоазия, която продава народните интереси на немския империализъм.
Вярно и по неповторим начин е разкрито най-реалистично как алчността за богатство опустошава човешката личност, как заставането срещу народа води до душевно израждане и до гибел. На фона на една непрекъснато изостряща се класова борба писателят изгражда своите герои, които са живи и плътни образи, представени както в техния бит, трудов и обществен живот, така и в личния им интимен свят.
На страниците на романа се срещаме с работници и селяни, с държавни служители и дребнобуржоазни интелигенти, с министри и финансови магнати, със стражари и класови борци за справедливост.
Действието на сюжета се пренася от селото в града, от тютюневите складове в бедното работническо жилище, от пиюният буржоазен дом до уличните протести и демонстрациите на стачкуващите работници, от богатските вили в Чамкория и Варна до скривалищата на нелегалните, от плажовете на Бяло море до полицейските участъци и затворите. Авторът надниква дълбоко в душите на героите си и разкрива както красотата и идейния устрем на борещите се работници, така и духовната пустота и моралнонравственото падение на богатите капиталисти. Разложението и деградацията на човешката личност, попаднала във сърхушката на буржоазния свят, е показана с широко разгръщане в образите на Борис Морев и Ирина Чакърова. Борис и Ирина не са потомствени буржоа. Те идват в този свят от средата на дребнобуржоазната интелигенция, но постепенно просмукват в себе си порочността и нравственото падение на тази класа и ги превръщат в своя същност. Особено показателен за това е Борис Морев.
Още при първата си проява в романа и при първите си реплики той отрича морала и принципите на своята среда, която презира. Героят не може да приеме за свои абстрактните максими за гражданско поведение на баща си – беден провинциален учител по латински, който се опитва да възпита у синовете си чувство за граждански дълг.
Борис е намразил не само бедняшкото си семейство, но дори и родния си край и особено братята си, които са се увлякли в социалните борби и с това пречат на кариерата му. Човек на могъщи страсти, героят проявява нечувана енергия в борбата си за издигане в обществото на богатите, защото е разбрал, че единствено парите могат да дадат слава, мощ и власт. За да се сдобие с тях обаче трябва да се раздели завинаги с честността, с морала, с нравствените принципи, трябва да не мисли върху проблема за доброто и злото в живота. И той го прави. Така този нито начетен. Нито високо образован млад човек, тази личност на абстрактното страдание, самотен, страдащ, но горд в бедността си става особено заплашителен в решимостта си да се издигне до висините на живота.
Неговата страст към парите и властта го довежда до брака с психически ратроената дъщеря на директора на тютюневия концерн “Никотиана” – Мария. С лека ръка изоставя обичащата го Ирина, за да осъществи мечтата си да се измъкне от бедността и лишенията. По този начин бедното и с оръфани лакти момче се превръща в господар на тютюневия свят в България. Всичко у него се променя. Дори очите му стават по-остри, по-студени, по-зли, зениците му трепкат нервно като на звяр, който дебне и се готви за скок върху плячката си. Постепенно Борис Морев се превръща в истински хищник, убиец на стотици работници, на бащата на Ирина, убиец дори и на собствения си брат.
Чудовищната машина на “Никотиана” го откъсва от нормалния живот и отнема всичко човешко от него. Жена си, която му донася богатството, парите, властта и славата, е готов с лека ръка да захвърли в лудницата, за да осъществи своя блян по Ирина, която в миналото сам е изоставил и разбил младежките и мечти. А когато Ирина му говори за моралното му задължение към болната Мария, той нищо не разбира, защото в сърцето му не е останала нито искрица човешка топлинка.
В преследване на абсолютната власт, той продава народните интереси на германците и “Никотиана” започва да работи за немските концирни. Дори Ирина – обектът на голямата му любов, той превръща в стръв и разменна монета за сделките си като спокойно я тласка в ръцете на фон Гайер, без да съзнава дори за миг чудовищността на постъпката си. Но колкото повече расте неговата мощ, толкова повече се засилва страхат му от възмездието за толкова пролята кръв по неговия път към висините на живота.
Борис Морев започва да пие, за да се отърве от преследващите го халюцинации. Чрез алкохола той се придържа към безумните си амбиции, към бясното препускане към нищото. Така героят стига до дъното на пропастта, в която го завлича обществото, към което толкова страстно се е стремял цял живот, докато се превръща в истинска развалина.
Накрая Борис умира, преследван от призраците на своите жертви, но в тази смърт умира само тленното, защото много преди физическата си смърт той е вече истински, вонящ от морално разложение труп. Неговата смърт се превръща в символ на залеза на стария свят, с който той е бил свързан. Чрез неговата съдба Д. Димов произнася своята гневна присъда над това прогнило общество, което унищожава доброто и красивото в човешката душа.
Светът на капитализма е изоблечен и в образа на Ирина, но от аспекта на поражението, което светът на “Никотина” може да понесе върху човешката душа и характер.
Ирина е един от най-сложните и противоречиви женски образи в цялата българска литература, която въпреки своето падение не е лишена от привлекателност и обаяние. Тя привлича властно и с добротелите си, присъщи на натурата и, и с пороците си, наслоени от света на “Никотина”. У нея отриваме един импулс и жажда за пълноценен живот, който обаче се сблъсква със средата, в която попада и това постепенно я убива.
Любовта и към Борис Морев, зеланието и за по-богат живот, за екзотични преживявания и охолство я тласкат в ръцете на Борис и света на “Никотина”. Много скоро след като постига мечтите си, тя с ужас разбира, че средата на Моревци не я довежда към духовно извисяване, а към една морална гнилота и опустошение. Отначало Ирина се съпротивлява на света, в който сама попада в остава вярна на чувствата си към Борис до деня, в който той я превръща в инструмент за сметките си. От този момент, с изпепелена и празна душа, тя се впуска във водовъртежа на живота, който като безпощадна ламя поглъща чистите и пориви и искрената и любов към Борис.
В моменти на нравствено просветление тя с мъка си спомня за бащината къща, за своята стаичка с бели и чисти перденца, за тихите улички и благородството на обикновенните хора. Дори мисли за едно завръщане към всичко това, но поглеждайки в душата си, тя разбира колко е отдалечена от спокойното си минало, колко е омърсена от грубия и безчовечен свят на “Никотина”, но по женски слаба, не намира сили да се скъса с него. Именно в това се състои дълбокия драматизъм на героинята.
Смъртта на баща и, жестокостта и безправствеността на Борис, срещата и с Павел, себеотрицанието на Динко задълбочават още повече нейната жизнена трагедия. Ирина с ужас разбира, че светът на “Никотина”е вкарал в душата и някаква отрова, която я е превърнало в слабо и омаломощео същество, което не може да избира собствен път в живота, който е съвсем различен от водения до този момент.Всичко това е довежда до самоубийството. Писателят не упреква любимата си героиня, а я съжелява, защото в нея вижда една жертва на презряното от самия него капиталестическо общество.
Толкова щедро надарена от природата с красота и женственост, тя може да не опетни човешката си гордост, а вместо това, разпилява душата и живота си. Ирина можеше да създава около себе си живот, радост и щастие, а вместо това край нея цъфтяха зловенните цветя на страданието и нещастието. Можеше да опознае святите чувства на майката с обичащия я с цялото си сърце Динко, а вместо това опустоши сърцето си с един алчен безумец.
Трагедията на Ирина е не само лична, а се е превърнала в трагедия на жената въобще в това общество, утвърдило безизходността на човека в него.

Драмата на човешката личност в романа “Тютюн”

2008-05-15T05:00:00.001-07:00

Епохата на 30-те години е предпоставка за Димитър Димов да пресъздаде цялата гнилост на господстващата буржоазна класа. Героите му или израстват или се самоунищожават в името на целите си.
Повествованието се концентрира около съдбата на големия тютюнев завод “Никотиана”. Писателят показва неговото могъщество, както и неизбежния му край, предопределен от кода на историята. Той представя и Никотиана като някакъв митичен звяр, който унищожава всички попаднали в неговата могъща и страшна орбита. Работниците в тютюневите складове са обречени на глад, болести и вечна нищета. Пред “Никотиана” не устояват дори такива здрави, умни и амбициозни хора като Борис и Ирина. Обвързоваността им с предприятието им отнема усета за прогресивните тендеции в историческото развитие.
Димитър Димов изобрзява нравствената и физическа деградация на обречените личности. Трагизмът на Борис и Ирина се състои в това, че те се откъсват от народната среда, от която произхождат, попадат в света на едрата буржоазия и се превръщат в типични нейни представители. Тези богато надарени от природата хора постепенно стават нравствени и физически развалини. И все пак има една съществена разлика между тях. Докато Борис неудържимо се стреми към богатство и власт, които са най-съкровена негова жизнена цел, Ирина попада в света на “Никотиана”, водена от любовта си към Борис. Той не проявява никакви духовни интереси, макар че има забележителен ум и добри общи познания. Борис не изпитва влечение към обикновените човешки радости, а Ирина и в периода на най-голямото си нравствено падение не загубва напълно честността и човешкото си достойнство.
В обществото на “Никотиана” излизат наяве душевните заложби на Борис. Студен и амбициозен, без особени угризения на съвестта той озоставя Ирина, момичето което обича и се оженва за Мария. Към нея не изпитва нито обич, нито симпатия, но тя му отваря път към парите и могъщество. Борис се устремява да постигне жизнената си цел. Най-голямата му мечта е сам, да стане износител на тютюн. По-късно, когато Ирина става негоеа жена, в името на интересите на “Никотиана”, той я тласка в ръцете на фон Гайер. Цялата дейност на Борис, от постъпването му на работа в складовете на “Никотиана” като надзирател до подигането му е насочена срещу интересите на работниците и има за цел по-голямата експлоатация на техния труд. Едва 25 годишен той се превръща във всемогъщ директор, който командва едва ли не цялата политика на страната. Той участва и в продаването на националните интереси на България. Активно подпомага настаняването на немския капитал в страната, улеснява неговата грабителска роля.
Борис Мориев потъпква всичко в името на своите интереси и накрая се превръща в жив труп, просмукван от алкохол и престъпления. Изгъбва напълно човешката си същност. Той се пропива, когато е на върха на финансовото си могъщество.
В началото на разказа Ирина се откроява с рядката си морална чистота. Тя има изключителни нравствени и умствени заложби. Мечтае да стане лекарка и да служи на хората. В душевността на Ирина, обаче има черти, които се развиват в света на “Никотиана” и причиняват личната и драма. Увличат я скъпите пътешествия, екзотиката на южните морета. Отдава се на увлечения и наслаждения дотолкоз, че губи възможността да стане майка. Ирина има рядката способност да се самонаблюдава и саморазобличва. В нея се бори честния човек и безчестието на средата, в която попада и която в крайна сметка я побеждава. Ирина осъзнава престъпния характер на света в който живее. Самоубийството е логически завършек на пътя, който Ирина изминава.
В творбата е разгърната идеята за социалната обреченост на човека. Хората са неудовлетворени от живота, мъчително търсят и не намират своето място и в това търсене претърпяват болезнена деформация на характерите.

Вярата в човешкото у човека - "Песен за човека"

2008-05-14T06:50:00.000-07:00

Подобно на Смирненски и Вапцаров претворява страданието на бедните и онеправданите с най-дълбоко съчувствие към техния живот.Лирическата му поема ‘’Песен за човека’’ е своеобразен художествен синтез на двете основни теми в поезията на Вапцаров-темата за нерадостната съдба на обикновения човек и темата за вярата,че човек може да промени не само себе си,но и самия живот.Поемата ,,Песен за човека’’е най-ярък пример за полифонично звучене.В нея се чуват не само гласовете на спорещите,лирическия ‘’аз’’ и Дамата,но и гласовете на човека попаднал в затвора,на ‘’някой от групата’’ за екзекуция,на войника часовой и даже на звездите.Творбата започва като разказ със събеседник,но това не е приятелска беседа,това е диалог-спор,борба за идеи и възгледи на тема ‘’Човекът в новото време’’Споменаването на ‘’новото време’’ уточнява момента,в който ще се развива действието,а това са годините на Втората световна война,когато Вапцаров пише поемата.Може би поетът поставя въпроса:Какъв може и какъв трябва да бъде човекът в такова време?Позицията на дамата ,,Аз мразя човека’’.Нейната позиция се изчерпва с омразата Двамата дават по-един пример от живота.Дамата:
’’Аз четох как някой
насякъл със секира,
насякъл сам брат си,човека.
Измил се
на черква отишъл
подире
и… после му станало леко’’
Извършва се престъпление,но няма наказание.Няма просветление,истрадано,осъзнаване на греха,няма покаяние.Другата позиция е ‘’без злоба’’,’’без омраза,която условно можем да разделим на три части:престъпление,просветление,наказание.В неговата история също е заложен непростим грях-отцеубийството.
,,Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил’’.
Тук конфликтът е между временното и вечното.А човекът е изправен пред съдбовния избор.Заслепен от немотията,той не знае.че парите само временно са изход.Отношението на лирическия ,,аз’’към престъпника е ясно заявено-той е ,,злодей злосторен’’и този субект’’.Нейната логика предполага отрицателна справедливост това е мъст,възмездие.Без предисловие, направо започва втората част на поемата,която е разказ за просветлението в затвора.След затварянето в затвора попада на хора и става човек.
,,Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
Можем да предполагаме,че това са хора самоосъзнали се преди него.Те не само са извършили грях.Те са го истрадали и са го осмислили,стигнали са до истинското покаяние.Възможно е,именно такива хора да променят ,,злодея’’ в човек.Вълшебната сила ли е скрита в думите на песента или непостижима за нас мъдрост,та престъпникът толкова ясно е прозрял ,,своята участ’’.Песента е символ на прозрението,чрез нея човекът се е докоснал до истината не само на собствения си живот,а за живота,въобще.
,,Брей,как се обърках’’
Вече имаме човек,а не злодей.Гладът и мизерията могат да заглушат съвестта,могат и съвсем да я убият,а когато зрящото око на съвестта не вижда можем да ,,стъпиш в погрешност на гнило’’.Съдбата му е обобщаваща ,,обърках-бесило-хлеба-гнило’’.Извървян е пътя от престъплението до наказанието.От греха до смъртта.У човека възкръсва съвестта осъзната е вината,но това е погрешното устройство на света ,,ех лошо,ех лошо’’.От думите ,,А може,по иначе може…,не става ясно,че в душата му вече е просветнала Вапцаровата вяра,че животът и песента ще са равно велики в своята красота.Песента е просветление.В третата част на ,,Песен за човека’’започва лирическия разказ за последните мигове от живота на отцеубиеца .Осъдения е приел смъртта като неизбежна участ.Затова е логично да се досети,че ,,страхът е без полза’’.Мислите на войника са проследени като кратък вътрешен монолог:
,,Войникът си казал:
,,Веднъж да се свърши…
Загазил си здравата,брат.
Той не съжалява жертвата,той съчувства на човека с тежка съдба.Той страда както се страда за ,,брат’’.
,,Човекът погледнал зората,
в която
се къпела в блясък звезда’’.
Звездата символизира възродения човек.Тъкмо в тази част на текста е кулминацията на Вапцаровата вяра че:
,,Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден…
Там,в самото подножие на смъртта,за полета на душата си човекът е потърсил криле от песента.Тогава ,,песен’’, ,,зора’’, ,,небеса’’, ,,звезда’’се сливат в един общ и многозначен символ на духовната светлина.Човекът от село Могила се е освободил окончателно от страха,а страхът е потърсил друго обиталище.Намерил го е в душите на палачите и те са изплашени до безумие.Преди да запее,човекът:,,Усмихнал се топло,широко и светло’’.Там,в небосвода:,,Усмихнати чули звездите отгоре и викнали: ,,Браво човек!’’Сякаш човекът и звездите най-сетне са се познали,възтановили са някакъв контакт,идващ от самото начало на времената.Това е поема за човека,презрял властта на парите и прозрял безсмислието на жестокостта.Истрадал вината си и пречистил душата си в покаянието.Това е човекът освободен от времето и устремен към вечното.Поемата е творба за безкрайният път на човека към висшите истини за живота.