Сборникът "Сън за щастие" е най-лиричната и интимна изповед на Пенчо Славейков.Тя е вдъхновена от красотата на природата и бляна за щастие.Природата е носител на вечната хармония.Докосването до нея се постига не толкова със сетивата, колкото с вътрешния поглед.Затова в цикъла автора присъства като съзерцател, търсещ прозрение за тайните на света.
В стихосбирката са включени 93 миниатюри, в които е разгънат образа на човешкия път от младостта ,през зрелостта към старостта.Непрекъснатото търсене и движение към идеалното очертават смисъла на съществуването.Страданието според Славейков е част от битието на твореца, от пътя към постигане на себепознанието и духовната свобода.Смъртта се схваща само като край на
тленното човешко ограничение.С нея започва истинският вечен живот на духа.
Всяка от лирическите песни в сборника поставя и коментира накакъв основен проблем от живота.Но живота разбиран като поредица от мигове - на радост или тъга, на надежда или разочарование, на любов или мечта за любов.Този подход създава усещането , че лирическият герой не променя околния свят, а само го съзерцава в стремежа си да разгадае и догони постоянно променящото се битие.Затова поезията в "Сън за щастие" е определяна като поезия на съзерцанието и настроението, на мига покой след движението.
Първата миниатюра "Ни лъх не дъхва над полени" е програмна творба.Тя въвежда в основните мотиви и образи на целия цикъл.Един от основните образи е този на пътя, чието разгръщане в "Сън за щастие" проследява човешкия живот
"Ни лъх не дъхва над полени" задава идеята за началото /"в зори ранил на път, аз дишам/на лятно утро свежестта"/Спокойствието, красотата и свежестта на природата описана в стихотворението създават бодрост и оптимизъм в лирическия герой. Те го настройват да бъде чувствителен към битието.Същевременно провокират у него "охолна мечта" за "лек път" - метафора на бляна за щастие и хармония.Пространствената динамика на пътя и пътуването към дома е съчетана с прехода от утрото към вечерта.Описанието на пейзажа се подменя от описание на състоянието на духа, назовано с две абстрактни съществителни - "сън за щастие".Това е метафора на стремежа на субекта към вътрешно равновесие на духа.. - единствен път за себепостигане.Метафорните знаци, чрез които се осмисля хармонията в човешкото битие са "почивка тиха", "ясна вечер","родний кът".В тях е въплатен копнежът на лиричния герой по спокоен залез и завръщане към родното, към корените.Те го карат да гледа на смъртта мъдро-оптимистично, като желан пристан на почивка, където ще се осъществи неговия "сън за щастие".
"Самотен гроб в самотен кът" е последният текст в стихосбирката.Той съдържа внушението за края на жизниния път /"Самотен гроб в самотен кът/пустиня около немее"/- тези стихове подчертават разбирането на Славейков за природата като аналог на човешката душевност и го открояват като верую на твореца за отношенията "човек-свят".Докато във всяка от миниатюрите в сборника са фиксирани мигове отразяващи прелестта и очарованието на живота, в последното стихотворение поетът осмисля въпросите за страданието и самотата като пътища към постигане на щастието.В него цари усещането за хармония между земното и отвъзното, между човешкото и природното."Самотният гроб в самотен кът " е вечното убежище на самотния човешки дух. Мъдрото разбиране на тази истина е свидетелство за докосването до хармонията.
"Сън за щастие" е поетически цикъл от изящни лирически миниатюри, отразяващи съкровенни състояния на човешката душа.В тях са поставени основни философски въпроси - за смисъла на човешкото съществуване, за любовта като висша форма на живот за съзерцанието и уединениет като пътища за постигане на духовно съвършенство.Хармонията в общуването с природата , непрекъснатото търсене и движение към идеалното очертават смисъла на съществуванието.Копнежът към щастие е обединяващият, заложен още в заглавието мотив, а идеята за неговата постижимост - определящо послание на цикъла.