НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ - СВЕТЛО УТРО”, „ТИХИЯТ ПРОЛЕТЕН ДЪЖД” ,
„КРЪГОЗОРИ НАДВЕСЕНИ”

ЛИРИЧЕСКИЯТ АЗ МЕЖДУ СВЕТЛИНАТА И ТЪМАТА

*
Човекът винаги се е възприемал като част от природата. В нейното лоно той търси и преоткрива себе си. Наричан „венец на природата”, все пак човекът, за съжаление, не може да достигне нейното съвършенство, нейната възвишена хармония. Той само усеща колко необходима му е тя, колко силно жадува душата му да достигне душевното равновесие, което може да му даде единствено сливането с нея.

Съпоставяйки се с природата, човекът опознава себе си. Връща се към изгубената изначална хармония и осъзнава, че по пътя си към материалното благоденствие е оставил „градината” на душата си да обрасне с плевели, които задушават светлите пориви и лишават човешката му същност от досега с истинското щастие.

Лирическият герой на Николай Лилиев в „Светло утро” изпитва присъщите за ранимата човешка природа колебания и разочарования, копнеж по неуловимото щастие. Мечтае поне за миг да се потопи в света на духовната хармония и да задържи този миг в сетивната си памет, колкото е възможно по-дълго. Именно надеждата подхранва жизнените сили на душата. Тя е в предчувствие за нещо светло и възвишено. И то идва с образа на светлото утро като химн на радостта, дълго търсена и така потребна за постигането на душевния комфорт.

Наслояваните горестни разочарование и болка са оприличени на „пара и мъгла”, „прокудени” от лъчите на утрото. Светлината на новия ден е символ на раждащата се отново наранена душа. Прекрасният образ на ефирните крила идва сякаш да допълни усещането за полет и лекота. Стилистичният ефект на повторението въздейства образно върху сетивата. Нежността на определението „сребърни” като цветови нюанс на светлината създава усещането за финес, подчертан от доуточняващото определение „тънки” . Многозначността на внушението, носено от образа на пеперудите, усилва възприятието за надземното, извисеното, както и стремежа да се утвърди убедителното му присъствие в този прекрасен миг. Животът на тези ефирни същества е кратък като самия блян по щастие. Поетичният изказ не допуска настроението да бъде помрачено от присъствието на тъмни сенки или тъжни предчувствия. Напротив, всяка следващата строфа привнася нови приливи на оптимизъм и жизнерадост.Възторженото настроение създава усещането за безграничност на радостта:

Ти безбрежна шир събуди,
звънна в моите стъкла...

Към зрителните възприятия се прибавят и слухови. Утрото звънва и напомня за силата на своето въздействие върху човешката душа -отваря всички сетива за радостта и създава музиката на възпяването й. Цялата музикалност на виртуозния Лилиев стих издава светлия порив към хармония между жизнената природа и човешката душевност. Жизнеността се подчертава от движението, от промяната, протичаща заедно с настъпването на новия ден: „прокуди, събуди, звънна”.

Приповдигнатото настроение на лирическия АЗ е в синхрон с пейзажа на утрото, което осветява и земната, и човешката природа. Така атмосферата на реалния свят става символен израз на движенията в душата на човека.

Красотата на картината е завладяваща. Композиционната организация на стиховете способства за изключителното им емоционално въздействие като музика и образ. Светлинното излъчване е обогатено с това на скъпоценните камъни, които прибавят своята мека светлина към отблясъка на утрото. Светлинният ефект достига своя апогей в „цяла мрежа светила „. Така поетът открива естествената съпричастност между атрибутите на природния свят и настроението на лирическия АЗ. Звукът и светлината пробуждат в душата като в „ безбрежна шир” особена тържественост на възприятията. Стиховете зазвучават като ода на радостта, красотата и духовната хармония. За това спомага мелодиката на стиха, неговата ритмичност, изградена чрез сполучливо използваните повторения. Така тази поетическа миниатюра зазвучава жизнеутвърждаващо.

В „Тихият пролетен дъжд” се наблюдава един импресионистичен отзвук, роден е душата на поета. Виртуозна е музикалността на стиха, но тук върху възторженото звучене се наслагват минорни тонове. Като отронена въздишка от страдаща душа са тези стихове, подредени като нежна, извираща от душата мелодия. Началото на творбата се съотнася към покълналите с пролетта надежди, толкова съкровени за всяка човешка душа - надежди, вплетени в звъна на тихия пролетен дъжд. Определението „тихият” създава асоциации за нежност, но и за плахост, породени от познанието за природния и житейския кръговрат и неговата краткотрайност.

„Тихият пролетен дъжд” става символ на пречистването и промяната. Въплъщава в себе си новото, възхода на човешката природа, означен с глагола „изгряха”. Мелодичният ритъм на стихотворението е в синхрон с ритъма на природния живот. Събудената земя „слуша”м „тръпне”, унесена от приказките на „тихия пролетен дъжд”. Тази приказност насочва към илюзията, към вълшебството, в което всички понякога вярват, упоени от надежди и мечти. Илюзията, че може да има дълготрайна хармония в живота, се съдържа е напевите на „тихия пролетен дъжд”. С тях той омайва не само земята, която го чака трепетно, но и човешката душа, заслушана в неговия спокоен ритъм. Смислово стиховете насочват към вътрешната потребност на лирическия АЗ от хармония и душевно равновесие. Поетът свързва представата за спокоен и щастлив вътрешен мир с родния дом, образно очертан като „моята стряха”. Здравата връзка с реалността би могла да бъде изразена чрез метафоричното присъствие на земята. Нейното очертание е символен обект на въздействие. Дъждът е одухотворената природна връзка между небето и земята. Неговата функция е символно медиативна. Изразява порива към небесното, нетленното и непреходното. Оттам човекът очаква доброто и красотата, въплътени в надежди, които идват с пролетния дъжд. Осъзнати като потребност, те са израз на духовните пориви.

Противоречията на човешката природа, вечно търсеща, неспокойна и неуверена, отключва разнопосочния израз на чувствата в нея. Заедно с надеждата се появяват и сълзите като израз на несбъднати блянове. А може би те са израз на желанието за пречистване от наслоената болка и неудовлетвореност от живота и света, в който е принуден да живее лирическият АЗ. Мигът на пречистване, обединен с този на „ тихия пролетен дъжд”, е възможен и естествен, защото дъждът и сълзите са едносъщни, смислово близки. Усеща се една по-универсална насоченост на това човешко състояние, разкриващо ранимата човешка природа. Пречистването и надеждите, дошли с пролетното обновление, вероятно предизвикват спонтанния възторг, който следва след сълзите. Той обаче е последван от една „уплаха”. Всички тези състояния са обвързани с образа на „тихия пролетен дъжд”, изпълнен с метафоричен смисъл. Внушените емоционални състояния са част от символната същност на образа. Същевременно той става фон на емоционалния контраст в човешките изживявания -”сълзи, възторг и уплаха”. Образът на дъжда носи метафоричния смисъл на живота, разнолик и често пъти непредвидим.

Предусещането за напразното възторжено очакване на приказното, на мечтаното, явно ражда уплахата; Вероятно и осъзнаването на житейската истина за вечния кръговрат, който възражда и отнема надеждите, също създава минорното настроение, изразено в края на лирическата миниатюра:

...с тихия пролетен дъжд
колко искрици изтляха.

Глаголната форма „изтляха”е особено по-” етичен изказ на загубените надежди, припламнали в човешката душа. И все пак финалът на творбата носи усещането за мъдрия поглед на човека към живота. Освободен от романтичните илюзии, той осмисля истината за него, за тази вечна и естествена повторяемост, носеща надеждата за по-съвършен човешки свят.
Поетичният изказ на Николай Лилиев се откроява със своята великолепна форма и музикалност, осъществена чрез ритъма и честата употреба на съгласни като „п”, „т” и „д”. Чрез тях поетът пресъздава водещата символна роля на образа на дъжда. Мелодичната повторяемост идва от употребата на инициалния1 стих „тихият пролетен дъжд” като рефрен в стихотворението.
Самотата е основен мотив в миниатюрата „Кръгозори надвесени”. Водеща е минорната гама в лирическото настроение. Природната картина е в унисон с есенния пейзаж. Характерните за рисунъка щрихи са пестеливи, изразени само с началните два стиха:

Кръгозори надвесени
и сплъстени тъми.

Рефренът: „Ръми, есен е”, подчертава тягостното настроение във възприятията на лирическия субект. Мотивът за самотата звучи като вопъл на душата в нейната безна-деждност и отчужденост от света. Метафората „кръгозори надвесени”създава усещането за ограниченост на хоризонта, който е стеснен от „сплъстени тъми”. Есенната сту-денина и сивота кореспондират с усещането за безприютност, изразена с глагола „ бродим”. Несвършеното време на глаголната форма асоциира с продължителност на действието, което засилва тягостното възприятие на реалността. Тя е неприветлива, безрадостна и потискаща. Съчетанието на епитетите „надвесени” и „сплъстени” подчертава подобно въздействие. Липсата на изход от този надвиснал кръгозор, предизвиква тъжно, мрачно настроение. Пространството е максимално затворено, а това стеснява и душевния кръгозор на лирическия субект, като поражда усещането за безутешност и отсъствие на съпричастност. Жалбите остават „глухи”, тоест нечути, безответни. Прието като съдба, като неизбежност, те водят към примирението, изразено като унес, който напомня за липса на жизнени сили.

Характерното за символистите неодобрение на реалния свят ги кара да се възприемат като пленници на тъгата и мълчаливото страдание. Природната картина в творбата на Лилиев е външен израз на стаените в душата чувства. Самотността на човешкия индивид се възприема явно като всеобща. Тя е част от универсалното човешко страдание, назовано с местоименната форма „ние”. Самотата сродява човешките сърца. Обща е тяхната съдба както в любовта, така и в търсенето на непостигнатото щастие. Естествена е рефлексията на природното състояние върху настроението на лирическия субект, съотнесени на базата на тяхната близост и сходство. Духовният кризис на личността, поставена често пред изпитания, се разкрива в импресията с богато психологическо проникновение. Почти акварелният поетичен рисунък съдейства за образното въздействие на поетичния размисъл.
Безспорно е присъствието на Николай Лилиев като „бисерен лирик” в българската поезия. Стиховете му въздействат със своята изтънченост и нежност. Те съдържат естествения човешки копнеж за радостта от живота, както и тихата тъга от несбъднатото щастие.

1. Инициален - въвеждащ, посвещаващ, ритуален.

Вижте цялата тема... и ни подкрепете с глас в BgTop.Благодаря предварително.

НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ - СВЕТЛО УТРО”, „ТИХИЯТ ПРОЛЕТЕН ДЪЖД” ,
„КРЪГОЗОРИ НАДВЕСЕНИ”

ЗАКЛЮЧЕНИТЕ ПРОСТОРИ В ЛИРИКАТА НА ЛИЛИЕВ

*
Поезията на Лилиев разкрива един неповторим свят на нравствени търсения и романтични видения, който пренася читателя в измеренията на копнежа по щастие и духовно съвършенство. Със своята музикалност и специфична форма стиховете му създават неотразимо въздействие върху човешките възприятия и пробуждат желание за приближаване до един мечтан и бленуван свят.

Стиховете на Лилиев рисуват природни картини, осезателно конкретни, внушават усещане за лично преживяно. В същото време поезията му не е пейзажна, защото описанието на природата не е основна авторова цел. Природните импресии са свързани с определени човешки настроения и състояния, с изразяване на чувства и преживявания. „Тихият пролетен дъжд” пренася читателя в най-красивия период от годината - пролетта - време на цялостно пробуждане и обновление и в природата, и в човешката душа. Лирическият герой търси ново начало за себе си, защото е изпълнен с меланхолия и тъга. Пролетта е времето, когато той вярва, че тъгата му ще си отиде, а сърцето му ще се изпълни с радост и надежда. Дъждът отмива натрупаната житейска умора:

Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха...

Ненадейно, изведнъж се появява желанието за живот и щастие - този смисъл носи глаголът „звънна”. Героят е мечтателна и чувствителна натура. Тишината и меланхолията са негово естествено състояние. Той е далеч от шума и суетата на света, а съзерцанието раджа копнежа му към истинско духовно съвършенство. Затова именно „тихият” дъжд е в състояние да пробуди угасналата надежда и желание за обновление. Природният кръговрат е свързан с човешкия стремеж към щастие и радост. Пролетта сменя зимата - символ на покоя и умирането в природата, на залеза на човешкия живот, на отчуждението и безнадеждността. За героя пролетта носи плаха радост и надежда, копнеж по друг, непознат, нов, по-красив и стойностен свят:

Колко надежди изгряха!

Стихотворението създава точен паралел между природната нагласа на битието и човешката душевност. Пролетта възражда силите в природата, донася неповторимостта на сътворението - „слуша земята и тръпне”. Пролетта променя душевната нагласа на човека - „сълзи, възторг и уплаха”. Лирическият герой е подвластен на радостните и оптимистични настроения, но в същото време усеща мимолетността на пролетния миг. А с отминаването на пролетта угасва и надеждата в душата му. Той осъзнава, че светът, в който живее, е различен от красивия блян, към който се стреми. Копнежът му остава неудовлетворен, а онзи непознат и прекрасен свят, появяващ се като видение заедно с тихия пролетен дъжд, се изгубва много бързо. Така в стихотворението се противопоставят двете душевни състояния: „Колко надежди изгряха.” и „Колко искрици изтляха! „. За героя е ясно, че тъгата и меланхолията са негова духовна същност, а надеждата - само миг. Глаголите в минало свършено време подчертават невъзможността да бъде постигнато трайно духовно удовлетворение. Цялата красота, която се съдържа в мечтата, се оказва един завинаги отминал за героя период от живота му. Постоянно повтарящият се стих „тихият пролетен дъжд” носи не само една неповторима поетичност и музикалност, но и усещане за безвъзвратна загуба, за съприкосновението с мечтата в най-чистия й вид. Повторението звучи по различен начин във всеки следващ стих и наслагва чувството за безнадеждност и обреченост.

По-различно звучи стихотворението „Светло утро”. То носи бодростта и радостта от новото начало, без да внушава меланхолия и отчужденост. Тази лирическа миниатюра е изградена максимално прецизно и изискано откъм стилово-езикова страна. В съзнанието ни остава образът на пеперудите с”тънки сребърни крила” Като символ на окрилената надежда. Стихотворението звучи подчертано бодро и оптимистично. Утрото е не само част от природния кръговрат, а, подобно на пролетта, носи внушение за ново начало, за ведрост и светлина, за простор и нови хоризонти. Природната картина на утринното пробождане отново поставя знак за равенство с душевното състояние на лирическия герой. Светът е нов и различен с настъпване на утрото. То прогонва мрака - в природата и в душата:

Светло утро, ти пробуди
всяка пара и мъгла...

Утрото носи и надежда, и вяра в бъдещето, и представа за един друг, различен от реалния, облагороден свят:

Ти безбрежна шир събуди
затрептяха изумруди...

С утрото мечтата като че ли става реалност или поне вярата, че светът от бляна може да се превърне в реален свят. В мечтания свят най-важни са красотата и съвършенството. За бодрото, приповдигнато настроение допринасят и създадените представи за светлина - „светло утро”, „мрежа светлина”, и за неспирно движение с образа на пеперудите. За внушение на чувството допринасят особено фонетичните изразни средства - асонансът (повтарят се „е”, „а”, „у”) и алитерацията („р”, „л”, „н”). Те носят благозвучност и мелодичност, а повторението: „пеперуди, пеперуди....” несъмнено има определящо значение за създаване на бодрост и лъчезарност на картината.
Стихотворението „Светло утро” е пример за поетична организация на стиха, характерна за символистите. Внушението се постига не толкова с нарисуваната картина, колкото с неповторимата музикалност, с играта на думи, с красотата на фразата. Стихотворението доказва, че лирическият герой на Лилиев може да достигне до духовно просветление и до светла вяра. Копнежът по светлината и по красотата са част от духовната му същност. Но негово трайно състояние е тъгата, меланхолията, отчуждеността, обезвереността.
Стихотворението „Кръгозори надвесени” създава картината на безнадеждността в човешката душа. В тази импресия няма място за ведрина:

Ръми,
есен е.

Както в „Тихият пролетен дъжд”, и в това стихотворение е нарисувана картината на дъжда. Но това е друг, есенен дъжд, който не събужда надежда, не носи просветление, а внася в душата на човека пустота и печал. Есента отвежда към залеза - на природата и на човешкия живот. След есента идва зимата, тя е символ на отнетите хоризонти. Светът е пуст, мрачен и скръбен. Повторението „Ръми,/ есен е. „, създава музиката на една тъжна мелодия и носи усещането за обреченост:

В глухи жалби унесени,

Самотата на човешката душа е постоянен мотив в поезията на символистите. Човекът е не само скръбен и самотен, а и примирен с една негостоприемна и нежелана действителност. Жалбата е постоянното му състояние, а отчуждеността - непреодолима. В този свят няма уютно място за героя. Той броди безпътен в мрака, без да може да открие себе си. Целта в живота му е или неясна, или пътят е загубен - важното е, че е невъзможно постигането на духовно удовлетворение.

Трите стихотворения на Лилиев създават представата за един хармоничен и красив свят, към който лирическият герой е устремен. Този свят неминуемо се противопоставя на отношението му към реалната действителност. Неудовлетворен от заключените простори на съвременността и липсата на перспектива в живота, героят предпочита бягството в другия, мечтания свят, който не е истински, но е подвластен на благородството и духовната извисеност.

Вижте цялата тема... и ни подкрепете с глас в BgTop.Благодаря предварително.

НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ - „ЛИРИКА”

ДУХОВНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГЕРОЙ В ПОЕЗИЯТА НА ЛИЛИЕВ

*
Поезията на Лилиев вълнува и впечатлява със своята красота на изказа, мелодичност, благозвучие. В стиховете си поетът рисува един по-различен, по-хубав свят, устремен към доброто и духовното.

Лирическият герой в Лилиевата поезия търси в поетичното преживяване живота и действителността на свят, който желае да докосне и да бъде щастлив. Авторът разкрива красотата в мечтателния унес на героя си, устремен към щастие, пресъздава душевното му състояние и търсенията му чрез описанията на природата в стихотворенията си. Конкретните природни обекти, описани в стихотворенията, са изразна вътрешната действителност на героя, образи на мечтата. Но въпреки копнежа по един по-добър свят и моментната радост, изпитана пред картината на възраждащата се природа, в своята същност героят остава една тъжна, обезверена и меланхолично настроена личност. Неговият полет към щастието, макар и мигновен, е единствената цел на духовните му търсения.

В стихотворението „Тихият пролетен дъжд” Лилиев създава бодро и весело настроение. Настъпилата пролет променя душевната нагласа на героя. Той изпитва желание за живот, у него се събужда стремежът към щастие. Пролетта е символ на възраждането, на новия живот, на възкръсването на света, отърсил се от тъгата и страданието. Нейната картина внася радост в душата както на лирическия герой, така и на читателя. С пролетта идва и надеждата:

... с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!

Събужда се неутолимият копнеж на човека към онзи друг, непознат, по-красив и стой-ностен свят. В своите духовни търсения лирическият герой иска да го достигне, да се докосне до неговата магическа сила и така да намери покой за душата си. Многократното повторение на стиха „тихият пролетен дъжд” внася не само поетичност и музикалност в творбата, но чрез него сякаш се осъществява съприкосновението с мечтата. Пролетният дъжд е символ на надеждата, на радостта, на раждането, на възкресението. Напоена с него, природата се събужда след зимния сън. Разцъфтяват цветя и дървета, поникват първите тревички. Като сигнал за събуждане, за отърсване на душата от меланхолията и тъгата звънна дъждът:

Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха...

Пролетта силно въздейства върху съзнанието и чувствата на лирическия герой. И както променлив и нестабилен е този сезон, в който се редуват слънце и дъжд, така и настроенията динамично се сменят. От една страна е красивият блян за един по-добър свят, от друга страна, лирическият герой е неудовлетворен, изгубил се в пътищата на живота човек. Стихът: „пролетни приказки шъпне”, допълва чувството за безнадеждност и обреченост, които изпитва героят. Осезаема е нуждата му от топлина и разбиране, но той не може да ги намери в действителността. Моментното му щастие: „колко надежди изгряха”, ярко се про-тивопоставя на тъгата от помръкналата радост: „колко искрици изтляха”. Надеждата, радостта, красивите копнежи са само един миг от вечността, моментно състояние на героя, защото негови постоянни спътници са тъгата, безнадеждността, меланхолията. Духовното търсене на щастието също е част от неговата същност, която осмисля живота, но въпреки това не е способна да го извади от нещастието и мъката.

Стихотворението „Светло утро” също звучи бодро и създава усещане за свежест, за ведрост и светлина. Долавят се радостта и приповдигнатото настроение на лирическия герой от настъпилото ново начало. В творбата символното значение на светлото утро се припокрива става на пролетта в „Тихият пролетен дъжд”. Поражда се усещане за полет в утринния простор. Началото на деня се свързва с възраждането на душата за нов живот. Всичко се пробужда от нови духовни устреми, прозвучали като музика в първия стих:

Светло утро, ти прокуди
всяка пара и мъгла...

Показателен в случая е глаголът „прокуди", който поражда очакване за промяна, за отхвърлянето на нещо нежелано и появата на новото. С пропъждането на тъгата и не-щастието в душата остават красотата и радостта пред чистото и свежо утро, символ на духовното прераждане и живота. Както в „Тихият пролетен дъжд”, така и тук присъствието на лирическия герой е подчертано единствено с притежателното местоимение „моите”. Но въпреки това неговият образ отново не остава скрит за читателя. Героят е в духовно търсене на красотата, стреми се към нейната пречистваща сила. В творбата повтарящият се стих:

пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила...,

внася не само движение, бодрост и лъчезарност на картината, но е символ и на окриле-на надежда. Прероден и щастлив, героят се чувства в „безбрежна шир” от красота и съ-вършенство. Осезателна за читателя е цялата тази светлина, която блика от стиховете:

Затрептяха изумруди,
цяла мрежа светлина...

Тази светлина също е израз на надеждата, на вярата в бъдещето. Усеща се стремежът на лирическия герой към един облагороден свят, в който властват доброто и красивото. Чрез символиката на пеперудите, на изумрудите, на светлото утро, отвеждаща към радостните трепети на душата, открила тайнството на възкресението, на обновлението, Лилиев създава изящно като звучене и оптимистично като внушение стихотворение. Светлината, която струи от него, е символ на надеждата, на вярата, на пробуждането, за което подсказват и изразните глаголи „звънна”, „затрептяха”, „събуди”. Стихотворението звучи с характерната за поезията на Лилиев неповторима музикалност, постигната чрез игра на думи, красиви фрази, благозвучни словосъчетания.
Съвсем различно настроение създава стихотворението „Кръгозори надвесени”. В него Лилиев разкрива безнадеждността и отчаянието, обхванали човешката душа. Лирическият герой е в свят на скръбна пустота. Усеща се нещастието, мъката, самотността на един обезверен човек, изгубил пътя в живота си. В стихотворението описаната есенна природна картина е символ на залеза на човешкия живот. Тя поражда тъжни чувства, буди усещане за-обреченост. Повторението на стиха:

Ръми,
есен е,

още повече засилва това усещане, като същевременно създава и музикално звучене на творбата. Есенният дъжд се свързва със символиката на скръбта, на отчаянието, на залеза, на нощта, на смъртта. Той не е необходим като пролетния, за да възкреси природата, няма прераждаща сила. Обрисуваният пейзаж внушава чувство на неуютност, на студенина и тишина. Няма го звъна, липсва светлината, както и безбрежната шир. Всичко е прихлупено и мрачно, навяващо тъга и скръб:

Кръгозори надвесени
и сплъстени тъми...

Изградена е картината на един отчужден и тъжен свят, в който лирическият герой е самотен, унесен в „глухи жалби”. Той отново е в своето постоянно меланхолично състояние и броди сам.

Трите стихотворения сякаш представляват един неразрушим цикъл, в който щастие и нещастие вървят ръка за ръка, редуват се, преливат едно в друго и в крайна сметка се сливат в океан от чувства.

Поезията на Лилиев рисува един по-различен свят, разкрива духовните търсения и стремежи на една чувствителна и самобитна натура, кара читателя да търси красивото и доброто не само в света около себе си, но и в себе си.

Вижте цялата тема... и ни подкрепете с глас в BgTop.Благодаря предварително.